О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 62
София, 20.02.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 11 февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 3585/2019 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от П. В. В. против решение № 176 от 17.05.2019 г. по гр.д.№ 144/2019 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 156 от 06.12.2018 г. на РС-Пирдоп. С последното е допусната съдебна делба по отношение на десет земеделски имота между касатора с квота 4/12 ид.ч., Е. М. В. с квота 1/12 ид.ч. и „Весел земеделец” ЕООД с квота 7/12 ид.ч.
В касационната жалба, касаторът прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 91а ЗН, защото не е съобразен извършеният отказ от наследството от част от наследниците, прехвърлили частите си на „Весел земеделец” ЕООД, за допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като съдът не е обсъдил представеното решение от 1993 г., с което според него са възстановени делбените имоти, поради което отказът от наследството е извършен след това и е произвел действие и за необоснованост на извода, че ЕООД-ищец е съсобственик.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се твърди противоречие на въззивното решение със съдебната практика, задължаваща съдът да обсъди относимите към спора доказателства и доводите на страните, като посочи защо не са основателни, ако не ги възприема. Не е формулиран друг въпрос, но се излага теза, че възивният съд е следвало и служебно да назначи СТЕ за изясняване идентичността на възстановените имоти с решението от 1993 г. и описаните в исковата молба. В този смисъл се твърди противоречие на възивното решение с Р № 132/29.05.2015 г. по гр.д.№ 78298/2014 г. на ВКС, ІІІ гр.о. Третият довод е за очевидна неправилност на решението поради грубо нарушение на правилата на формалната логика поради несъобразяване с това, че има идентичност по вида, предназначението и площа на възстановените имоти през 1993 г. и имотите, предмет на исковата молба.
Ответникът по касация Е. В. оспорва жалбата. Счита, че решението е съобразено със съдебната практика, поради което моли да не се допуска касационно обжалване. Счита, че в хода на производството съделителите са могли да поискат събиране на доказателства, поради което не е налице противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС..
Ответникът по касация „Весел земеделец” ЕООД не взема становище.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
„Весел земеделец” ЕООД е предявило иск за делба на единадесет земеделски имота, като се позовава на дарение в полза на дружеството на 7/12 ид.ч. и иска да бъде допусната делба между него, П. В. В. с квота 4/12 ид.ч. и Е. М. В. с квота 1/12 ид.ч.
Имотите са възстановени на наследници на М. П. В. с решение № Б/07.06.1999 г. по преписка № 8002 и решение № 8002/18.06.2013 г., в които са описани по площ, местонахождение, номер на имота по КВС и граници на имотите към настоящия момент. Общата наследодателка е починала на 19.12.1973 г. и е оставила трима наследници – дъщери Р. и Н. и син В.. С н.а. № …. г. Р. е починала на 10.01.1988 г. и е оставила за свои наследници П. Г. К., С. Г. К., починал на 16.11.1993 г. без преки наследници и Н. Г. В., починала на 28.02.2001 г. Последната е наследена от низходящите на И. Б. В., починал преди нея на 25.09.1999 г. – Б. И. В. и от наследниците на Н. Б. М., починала на 05.11.2015 г., наследена от Т. Н. М., Н. Т. М. и М. Т. М.. Дъщерята на общата наследодателка Н. П. А. е починала на 25.12.1987 г. и е наследена от низходящия на дъщеря си М. Н. Д., починала на 05.12.2000г. – П. Т. Д.. Другата дъщеря на Н. е ответницата Е. М. В.-М.. Синът на Н. – Г. Н. А. е починал на 14.11.2012 г. и е оставил за свои наследници С. и Н. А.. Ответникът, сега Касатор П. В. В. е единствен наследник на сина на общата наследодателка В. П. В..
С н.а. № …. г. С. и Н. А. и П. Г. К. са дарили на Х. Т. А. 1/3 ид.ч. от всички възстановени имоти с двете решения. С н.а. № …. г. Х. Т. А. и част от наследниците на общата наследодателка М. П. В. – П. Д. и Б. И. В. са дарили на „Весел земеделец” ЕООД общо 1/2 ид.ч. от възстановените имоти, каквато част са притежавали дарителите. С н.а. № 135,т.2/27.09.2017 г. и наследниците Т. Н. М., Н. Т. М. и М. Т. М. даряват на дружеството своята 1/12 ид.ч. ид.ч. от възстановените земеделски имоти.
Ответникът по касация е направил възражение в отговора към исковата молба, че няма съсобственост и че дарителите не са притежавали дарените идеални части, защото от наследниците на дъщерите на общата наследодателка – Н. Г. В., С. Г. К., П. Г. К. /наследници на Р./ и от М. Н. Д. и Г. Н. А. /наследници на Н. П. А./ е заявен отказ от наследството на М. П. В.. Отказът е вписан в РС-Пирдоп на 18.06.1993 г. С отговора на исковата молба, касаторът е твърдял, че имотите са възстановени още с решение № 2 от 04.01.1993 г., което е представил.
Въззивният съд е приел, че имотите, описани в решението от 1993 г., описани по площ, местност и съседи /явно към момента на колективизацията/ не са идентични с имотите, описани в исковата молба. В исковата молба имотите са описани по начина, описан в двете решения № Б/07.06.1999 г. по преписка № 8002 и решение № 8002/18.06.2013 г. по същата преписка. Като е приел, че реституцията на делбените имоти е настъпила след отказът от наследство, позовавайки се на нормата на чл. 91а ЗН, въззиният съд е приел, че отказът от наследство не е произвел действие за земеделските имоти, които се считат „новооткрито наследство”, защото за тях реституционния ефект е настъпил след отказа.
Не съответства на мотивите на обжалваното решение твърдението на касатора, че съдът не е обсъдил доводът му, че собствеността върху земеделските имоти е възстановена още с решението от 1993 г., че описаните имоти в това решение са идентични с описаните имоти с двете решения от 1999 г. и от 2013 г. Съдът е изложил съображения защо счита, че имотите не са достатъчно индивидуализирани с решението от 1993 г., поради което реституционния ефект е настъпил с постановяването по-късно на двете решения. Затова не е налице противоречие на обжалваният съдебен акт със съдебната практика, задължаваща съдът да обсъди относимите към спора доказателства и доводите на страните, като посочи защо не са основателни, ако не ги възприема.
В изложението не е формулиран друг въпрос, но се излага теза, че възивният съд е следвало и служебно да назначи СТЕ за изясняване идентичността на възстановените имоти с решението от 1993 г. и описаните в исковата молба. В този смисъл се твърди противоречие на възивното решение с Р № 132/29.05.2015 г. по гр.д.№ 78298/2014 г. на ВКС, ІІІ гр.о. С това решение е прието, че съдът може по искане на страната или по своя преценка да допусне СТЕ, когато за изясняване на някой възникнали въпроси в областта на науката, изкуството, занаятите и др. са нужни специални знания, които съдът няма. Не е налице противоречие с това решение поради следното: В решението от 1993 г. е посочено, че се възстановяват в съществуващи или възстановими реални граници имоти, които са описани по местност и площ. Описани са някои от съседите с имена и/или писменото доказателство, послужило като основание за установяване правото на собственост към момента на колективизацията. Съгласно чл. 10а, ал.1 ЗСПЗЗ, възстановява се собствеността в реални граници, там където те съществуват, или е възможно те да бъдат установени. Следователно за да възникне реституционният ефект на решението, с което правото на собственост се възтановява в съществуващи реални граници, законодателят изисква границите да съществуват сега на место, или да могат да бъдат възстановени. Не съставлява установяване на границите посочването на съседите, чийто имоти не са посочени. Не се възстановява собственост и с решение, в което като граници на имотите се посочват физическите лица, които са били съседи към момента на колективизацията, без да са посочени имотите им по някакъв план. Съществен за изхода от спора е въпросът дали са достатъчно индивидуализирани като обекти на правото на собственост описаните имоти в решението от 1993 г. към настоящия момент, за да се приеме, че те са реституирани още през януари 1993 г. / преди отказът от наследство/, а не дали са идентични имотите по това решение и описаните в исковата молба. Решението от 1993 г. е решение, с което е установено правото на реституция на заявените имоти, но те не са индивидуализирани като обекти на правото на собственост. Не са били необходими за съда специални знания, за да установи това и да направи извод, че имотите не са индивидуализирани като обекти на правото на собственост към настоящия момент с решението от 1993 г. Затова назначаването на СТЕ не е било необходимо и решението на окръжният съд не е постановено в противоречие със цитираната съдебна практика.
Третото основание в изложението е очевидна неправилност на решението поради грубо нарушение на правилата на формалната логика поради несъобразяване с това, че има идентичност по вида, предназначението и площта на възстановените имоти през 1993 г. и имотите, предмет на исковата молба. Тези признаци на имотите – вид предназначение и площ не са достатъчни индивидуализиращи белези за недвижимите имоти. Според съдебната практика, имотите се индивидуализират с границите си, защото те определят пространствените предели на правото на собственост, а както вече се посочи, такива в решението от 1993 г. не са посочени. Затова не е налице нарушение на правилата на логиката. Мотивите на съда са разбираеми и логични, поради което не е налице особено тежка форма на необоснованост, която да сочи на очевидна неправилност.
По изложените съображения не е обосновано нито едно от наведените основания за допускане до касация.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 176 от 17.05.2019 г. по гр.д.№ 144/2019 г. на Софийски окръжен съд по касационна жалба, подадена от П. В. В..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: