4
определение по гр.д.№ 1062 от 2011 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 62
София, 23.01.2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на осемнадесети януари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 1062 по описа за 2011 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. Д. Г. и Н. С. Г. против решение № 191 от 08.07.2011 г. по в.гр.д.№ 361 от 2011 г. на Хасковския окръжен съд, втори състав, с което е потвърдено решение № 72 от 28.03.2011 г. по гр.д.№ 1751 от 2010 г. на Димитровградския районен съд за уважаване на предявения от [община] срещу Ж. Д. Г. и Н. С. Г. иск с правно основание чл.108 от ЗС за признаване на собствеността и предаване на владението върху следния недвижим имот: сграда с идентификатор 21052.1015.426.14 с предназначение сграда за обществено хранене с площ от 224 кв.м., находяща се в поземлен имот с идентификатор 21052.1015.426 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със Заповед № 18-38 от 05.07.2006 г. на ИД на АК-С..
В касационната жалба се твърди, че решението на Хасковския окръжен съд е постановено в нарушение на материалния закон и съдопризводствените правила и необсновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основание за допускане на касационно обжалване е посочен чл.280, ал.1, т.3 от ГПК- въпроси, произнасянето по които според касаторите би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросите, които са посочени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, са следните: 1. Достатъчно доказателство за собственост ли е акта за частна общинска собственост или същият е административен акт, чието наличие слага началото на процедура по доказване правото на собственост, 2. След като писмените доказателства са съобразени с действащото законодателство, може ли да се приеме, че касаторите оборват презумпцията по чл.92 от ЗС, като по аналогия се приеме, че е настъпила трансформация на правото на ползване в право на собственост при наличие на акт за узаконяване и спазена процедура по ЗУТ, 3. Достатъчен ли е констативен нотариален акт, за който общината твърди, че знае от 2002 г., за да се определят касаторите като добросъвестни владелци на имота и за да се приеме, че са придобили имота след 5-годишно давностно владение, 4. Признанието на Общината, че от 2002 г. знае за съществуването на нотариален акт за собственост на имота достатъчно основание ли е да се твърди, че тя е нарушила всички законови срокове, в които следва да поиска от съда да се произнесе по въпроса за собствеността на постройката и с изтичането на тези срокове е загубила правото си на този иск, 5. Дали предвидения в ЗС мораториум за придобивната давност е приложим към конкретния случай, при който е безспорно установено, че има документи за законосъобразно ползване на постройката и знание на общината за това ползване, 6. Правилно ли е при наличието на петитум в исковата молба за установителен и осъдителен иск съдът да се произнесе и по двата иска и в тази връзка налице ли е недопустимост на съдебното решение, 7. Дали липсата на точност относно квадратурата на процесния имот създава условия за неправилно тълкуване на съдебното решение, 8. Дали липсата на идентичност между имота по акта за частна общинска собственост и по нотариалния акт представлява нарушение на закона, водещо до обезсилване на решението, 9. Дали липсата на самостоятелни мотиви на втората инстанция е съществено процесуално нарушение, 10. Следва ли въззивният съд да се съобрази и обсъди в решението си доводите, изложени в писмени бележки, които са представени преди съдебното заседание, в което делото е обявено за решаване.
В писмен отговор от 28.09.2011 г. пълномощникът на ответника по касационната жалба [община] оспорва същата.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за уважаване на предявения иск за собственост, въззивният съд е приел, че процесната сграда- търговски обект е собственост на [община], което се установявало от представения по делото акт за частна общинска собственост. Ответниците са имали право да ползват петно от 200 кв.м. за монтиране на временен обект за срок от 5 години, считано от датата на договора за учредяване право на ползване от 01.09.1997 г. Изградената върху това петно едноетажна масивна сграда, макар и узаконена през 1998 г., е станала общинска собственост по силата на приращението- на основание чл.92 от ЗС. Ответниците не са доказали право на собственост върху тази сграда, тъй като няма доказателства за учредено от общината право на строеж. Съдът е счел за оборена доказателствената сила на представения от ответниците констативен нотариален акт № 4 от 16.01.2002 г., тъй като този нотариален акт бил издаден само въз основа на акта за узаконяване на сградата, който по съществото си не е акт, който може да прехвърли правото на собственост върху недвижим имот. Приел е за неоснователно и направеното от ответниците възражение за придобиване на имота по давност, тъй като ответниците не са добросъвестни владелци /актът за узаконяване на сградата не е акт, който може да прехвърли собственост и в този смисъл не е основание за установяване на добросъвестно владение по смисъла на чл.70, ал.1 от ЗС/ и тъй като не е изтекъл предвидения в закона 10-годишен срок за владение при недобросъвестно владение. При пресмятане на срока на владението съдът е взел предвид разпоредбата на пар.1 от ЗД на ЗС, предвиждащ спиране на придобивната давност за имоти-държавна и общинска собственост, считано от 31.05.2006 г. до 31.12.2011 г.
Не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на това решение, тъй като част от поставените от касаторите въпроси са неотносими към спора, друга част от тях не поставят за разглеждане неясна или непълна правна норма, а по трета- има установена задължителна съдебна практика, на която обжалваното решение не противоречи и която не се нуждае от промяна:
1. По първия поставен въпрос /достатъчно доказателство за собственост ли е акта за частна общинска собственост или същият е административен акт, чието наличие слага началото на процедура по доказване правото на собственост/ има задължителна съдебна практика, на която обжалваното решение не противоречи- решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. от ГПК, например решение № 321 от 14.10.2011 г. по гр.д.№ 1167 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о.
2. По втория поставен въпрос /след като писмените доказателства са съобразени с действащото законодателство, може ли да се приеме, че касаторите оборват презумпцията по чл.92 от ЗС, като по аналогия се приеме, че е настъпила трансформация на правото на ползване в право на собственост при наличие на акт за узаконяване и спазена процедура по ЗУТ/ не поставя за разглеждане неясна правна норма: В нито една законова норма не е предвидена възможност за трансформация на правото на ползване в право на собственост и такава трансформация не може да се приеме за настъпила по аналогия. Освен това, касаторите не са посочили по аналогия от коя друга правна норма следва да се приеме, че е настъпила такава трансформация.
3. По третия поставен въпрос /достатъчен ли е констативен нотариален акт, за който общината твърди, че знае от 2002 г., за да се определят касаторите като добросъвестни владелци на имота и съответно, че са придобили имота след 5-годишно давностно владение/ също има ясна правна уредба- тази на чл.70, ал.1 от ЗС, която определя в кои случаи владелецът е добросъвестен. По приложението на тази норма има и задължителна съдебна практика, на която обжалваното решение напълно съответства.
4. Отговорът на четвъртия поставен въпрос /признанието на Общината, че от 2002 г. знае за съществуването на нотариален акт за собственост на имота достатъчно основание ли е да се твърди, че тя е нарушила всички законови срокове, в които следва да поиска от съда да се произнесе по въпроса за собствеността на постройката и с изтичането на тези срокове е загубила правото си на този иск/ е свързан с приложението на нормата на чл.99 от ЗС, според която правото на собственост не се губи с неговото неупражняване и съответно не се губи правото на собственика да предяви иск за защита на това свое вещно право. Отново се касае за приложение на ясна правна норма, която не се нуждае от тълкуване.
5. По петия поставен въпорс /дали предвиденият в ЗС мораториум за придобивната давност е приложим към конкретния случай, при който е безспорно установено, че има документи за законосъобразно ползване на постройката и знание на общината за това ползване/ също е свързан с приложението на ясна правна норма- нормата на пар.1 от ЗД на ЗС, която не поставя спирането на придобивната давност за държавни и общински имоти взависимост от каквито и да е условия или предпоставки- като например знание от общината за ползването на общинския имот от владелеца и наличието на документи за това ползване.
6. Шестият поставен въпрос /правилно ли е при наличието на петитум в исковата молба за установителен и осъдителен иск съдът да се произнесе и по двата иска и в тази връзка налице ли е недопустимост на съдебното решение/ е неотносим към настоящото дело, по което е предявен и съдът се е произнесъл само по ревандикационен иск, който от своя страна има установителна и осъдителна част.
7. Седмият поставен въпрос /дали липсата на точност относно квадратурата на процесния имот създава условия за неправилно тълкуване на съдебното решение/ също е неотносим към настоящото дело, по което не е било искано и съответно съдът не се е произнасял как следва да се тълкува постановеното от него съдебно решение.
8. Осмият поставен въпрос /дали липсата на идентичност между имота по акта за частна общинска собственост и по нотариалния акт представлява нарушение на закона, водещо до обезсилване на решението/ очевидно не поставя за разглеждане неясна съдебна норма. В кои случаи съдебното решение е недопустимо е посочено в закона и в съдебната практика. Приетото от въззивния съд в обжалваното решение, макар и не изрично, че липсата на идентичност между описанието на имота по акта за общинска собственост и по нотариалния акт на ответниците не е основание, водещо до недопустимост на съдебното решение, напълно съответства на задължителната съдебна практика по въпроса за допустимостта на съдебните решения.
9. Деветият поставен въпрос /дали липсата на самостоятелни мотиви на втората инстанция е съществено процесуално нарушение/ е неотносим към настоящото дело, по което въззивният съд е изложил самостоятелни мотиви по всички относими към спора доказателства и възражения на страните, макар според нормата на чл.272 от ГПК да не е бил длъжен да стори това, когато потвърждава първоинстанционното решение.
10. Десетият поставен въпрос /следва ли въззивният съд да се съобрази и обсъди в решението си доводите, изложени в писмени бележки, които са представени преди съдебното заседание, в което делото е обявено за решаване/ също е неотносим към настоящото дело, по което съдът е разгледал всички наведени в писмената защита на ответниците доводи за незаконосъобразност на съдебното решение.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 191 от 08.07.2011 г. по в.гр.д.№ 361 от 2011 г. на Хасковския окръжен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.