О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 62
гр. София, 30.01. 2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети януари през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №1207 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от „Максус“ ЕООД, чрез адв.Св.Д. срещу решение №2784 от 27.11.2018г. по т.д. №3825/2018г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №1025 от 25.05.2018г. по т.д.№5903/2016г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-2 състав. С първоинстанционното решение по иск с правно основание чл.216, ал.1, т.6 ДОПК, предявен от Държавата, действаща чрез публичен изпълнител на ТД на НАП– София срещу „Зефир инвест“ ЕООД и „Максус“ ЕООД, е обявена за недействителна по отношение на Държавата апортната сделка, извършена на 04.06.2014г. (вписана в ТР на 11.06.2014г. с учредяването на втория ответник) от „Зефир инвест“ ЕООД в капитала на „Максус“ ЕООД, имаща за предмет следните имоти: 1. апартамент, находящ се в [населено място], [улица], заемащ целия втори етаж (над партера и мецанина) от пет етажна жилищна сграда, със застроена площ от 282.97 кв.м., състоящ се от седем стаи, кухня и сервизни помещения при съседи: отгоре- апартамент трети етаж, собственост на Г. Д. Г., отдолу- апартамент първи етаж, собственост на Л. П. Х., заедно с 14.85 % идеални части от общите части на сградата и 12.73% идеални части от дворното място, в което е построена сградата, съставляващо имот пл.№194 от кв.723 по плана на [населено място], местността ГТЦ, зона Г-13, цялото с площ от 1 670 кв.м., при съседи на мястото: [улица], [улица], [улица], имот пл.№195 от кв.723 и имот пл.№208 от кв. 723 по плана на [населено място], а съгласно Схема №15-122037-25.04.2014 г. на Служба по ГКК – [населено място] по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-45/09.07.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.404.182.1.2. подробно описан и 2. дворно място, находящо се в [населено място],[жк], съставляващо УПИ III- 1543, квартал 92 по плана на [населено място], София, целият на площ от 594 кв. метра, при съседи съгласно скица: улица, парцел X-1543, парцел VI -508 и парцел 11- 500, заедно с изградената в същото дворно място в груб строеж масивна двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 76 кв. метра и състояща се в сутерена от гараж, механична работилница към гаража, склад и сервизни помещения; на партера от дневна, кабинет, кухня и сервизни помещения; на етажа от дневна, две спални, кухня и сервизни помещения и на мансардния етаж – студио, спалня, сервизни помещения и лоджия.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че са необосновани изводите на съда за наличие на фактическия състав на чл.216, ал.1 т.3 ДОПК, както и на чл.216, ал.1, т.6 ДОПК. Излага доводи, че към момента на вписване на апорта публичните задължения на „Зефир Инвест“ ЕООД, установени с влязъл в сила административен акт или влязло в сила съдебно решение, са в много по-малък размер от твърдяното, като наложените от НАП обезпечения надвишават многократно задълженията. Поддържа тезата, че като е игнорирал тези релевантни факти, съдът е постановил незаконосъобразен акт. Моли да бъде отменено решението и да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендира разноски за всички инстанции.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, ал.2, пр.3 ГПК.
Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора:
„1. Следва ли публично вземане, по което ищецът по специалните отменителни искове по чл.216, ал.1 ДОПК се явява кредитор, да е установено с влязло в сила съдебно решение към момента на извършване на разпоредителната сделка?
2. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?
3. Счита ли се налична увреда по специалния отменителен иск по чл.216, ал.1, т.4 ДОПК, в случай че към момента на извършване на разпоредителната сделка на длъжника са наложени обезпечения, равни или надвишаващи публичното задължение?“.
По отношение на първия въпрос поддържа, че е допуснато противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №436/22.12.2011г., гр.д.№308/2011г., ГК, ІІІ г.о. и решение №166/ 30.12.2009г., т.д.№430/2009г., ТК, І т.о., а по отношение на втория- със задължителната практика, обективирана в ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, т.2, както и в множеството цитирани решения по чл.290 ГПК- основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на първия и третия въпрос поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Позовава се и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, като излага доводи за очевидна неправилност на решението.
„Зефир Инвест“ ЕООД- необходим другар на касатора не взема становище по касационната жалба.
Ответникът Държавата, чрез ТД на НАП- София не взема становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Въззивният съд приема, че са предявени искове с правно основание чл.216, ал.1, т.3 и т.6 от ДОПК (главни) и чл.216, ал.1, т.4 от ДОПК (евентуален). За да потвърди първоинстанционното решение, решаващият съдебен състав намира за доказано, че с два влезли в сила ревизионни акта /РА №20005351/25.02.2008г. и РА №[ЕГН] от 09.09.2013г./ са установени публични задължения на „Зефир Инвест“ ЕООД /по първия акт 212 766.76 лева главница и 109 236. 98 лева лихва, а по втория- 126 749. 96 лева главница и 26 190. 18 лева лихва/, като редуцираният размер на дълга след приспадане на задълженията по първия ревизионен акт като погасени по давност след 01.01.2017г. е 324 789.47 лева /152 203.14 лева главница и 162 586.32 лева лихви/; актовете са надлежно връчени на длъжника /първия на 04.03.2008г., а втория- на 17.10.2013г./, а заповедта за извършване на втората ревизия му е връчена на 27.06.2012г.; на 04.06.2014г. едноличният собственик на капитала и управител на „Зефир Инвест“ ЕООД взема решение за учредяване на „Максус“ ЕООД, като срещу записаните 363 560 лева капитал на новоучреденото дружество внася непарична вноска- процесните недвижими имоти; новоучреденото дружество е вписано в ТР на 11.06.2014г., а управител и на двете дружества към този момент е А. Х.; задълженията на „Зефир Инвест“ ЕООД към 18.02.2016г., след приспадане на сумите постъпили от продажба на два негови недвижи имота в рамките на образуваното изпълнително производство, възлизат общо на 512 915.24 лева; към 11.06.2014г. учредените обезпечения в полза на НАП са на стойност 203 616 лева, а притежаваните от длъжника средства по банкови сметки са общо 4 790.86 лева и 88.99 евро. Съдът излага доводи, че са налице елементите от фактическия състав на чл.216, ал.1, т.3 ДОПК- установени с влязъл в сила акт публични задължения на първия ответник и отчуждително действие- непарична вноска от 11.06.2014г. на имуществено право на длъжника в капитала на новоучредено търговско дружество /втория ответник/, извършена след датата на установяване на задълженията, респ. след връчване на заповедта за възлагане на ревизия, с която е образувано ревизионното производство, съгласно чл. 112, ал. 1 от ДОПК, приключило с ревизионен акт, установяващ публични задължения на ревизираното дружество. Като неоснователни са отхвърлени възраженията на ответното дружество „Максус“ ЕООД, че публичните задължения на първия ответник не са установени с влязъл в сила акт, тъй като жалбата срещу първия ревизионен акт е оставена без уважение с влязло в сила решение на АССГ /оставено в сила с решение №8821 от 20.06.2011г. по адм. д. № 2055/2010 г. на ВАС/. Вторият ревизионен акт също е потвърден с влязло в сила съдебно решение, като няма правно значение фактът, че съдебното решение е влязло в сила след датата на апорта – 11.06.2014г.
Въззивният съд излага аргументи за основателността и на иска по чл. 216, ал.1, т.6 ДОПК, като приема, че процесният апорт е сделка, която е извършена във вреда на публичния взискател и по която страна се явява свързано с длъжника лице по смисъла на §1, т.3, б. „д“ от ДР на ДОПК, тъй като управител и на двете дружества е едно и също физическо лице – А. Х.. С оглед заключенията на съдебно-счетоводните експертизи и предвид размера и естеството на обезпеченията, приема че актът на апортиране на недвижимото имущество намалява значително възможността за удовлетворяване на кредитора – т.е. уврежда публичния взискател по смисъла на чл.216, ал.1, т.6 ДОПК.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос /въпрос №2/ е свързан със задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да постанови решение въз основа на събраните доказателства, като отговор на тези въпроси е даден със задължителното за съдилищата ТР №1/2013г., т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т.2/, както и в множество решения по реда на чл.290 ГПК, вкл. цитираните от касатора. ОСГТК на ВКС приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По отношение на този въпрос не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС. Решаващият съдебен състав е извършил самостоятелна преценка на доказателствата, вкл. на двете съдебно-счетоводни експертизи, обсъдил е всички относими възражения на страните и независимо от препращането към мотивите на първоинстанционния акт по реда на чл.272 ГПК е изложил подробно аргументирани собствени мотиви относно правнорелевантните факти по всеки от исковете. Изводите на съда за основателност на предявените искове са направени след анализ на доказателствата /и поотделно, и в съвкупност/ и подробно изяснена фактическа обстановка, като касаторът не сочи кои точно негови възражения не са обсъдени, респ. кои доказателства не са взети предвид от решаващия съдебен състав при изясняване на делото от фактическа страна.
Поставеният материалноправен въпрос /въпрос №1/ относно необходимостта по специалните отменителни искове по чл.216, ал.1 ДОПК публичното вземане, с което ищецът се легитимира като кредитор, да бъде установено с влязло в сила съдебно решение към момента на извършване на атакуваната разпоредителна сделка, е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Не е налице допълнителната предпоставка да достъп до касационен контрол по чл280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС. Въззивният съд е констатирал, че и двата ревизионни акта, с които се установяват публични задължения на първия ответник, са влезли в сила, тъй като жалбите срещу тях са отхвърлени с влезли в сила съдебни решения. Изложени са аргументи, че първият ревизионен акт е влязъл в сила преди извършването на процесния апорт, а вторият ревизионен акт е влязъл в сила след апорта, но заповедта за извършването на ревизията е връчена на ответника преди апорта, поради което е налице хипотезата на чл.216, ал.1 ДОПК- недействителност по отношение на държавата на изрично изброените действия и сделки, сключени след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения. Даденото от въззивния съд разрешение е в пълно съответствие с мотивите на цитираните от касатора решения на ВКС, поради което не е налице твърдяното противоречие. В нито едно от решенията, постановени по реда на чл.290 ГПК, не е прието, че влизането в сила на актовете, с които се установяват публичните задължения, следва да е настъпило преди сключване на атакуваната сделка.
По този въпрос не е налице и другото поддържано основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В конкретната хипотеза нормата на чл.216, ал.1 ДОПК, предвиждаща, че недействителни по отношение на държавата, съответно общините, са сключените след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения изрично описаните в т.1-т.6 сделки, е ясна и не се нуждае от тълкуване. Не се сочи практика на ВКС, която макар и непротиворечива да е неправилна или нуждаеща се от осъвременяване, поради което настоящият съдебен състав намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Третият поставен въпрос не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело и не от значение за изхода на спора, тъй като се отнася до иска по чл.216, ал.1, т.4 ДОПК, какъвто не е разгледан от въззивния съд. Предвид изложеното въпросът не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem”, т.е. законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2784 от 27.11.2018г. по т.д. №3825/2018г. на Апелативен съд- София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.