5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 62
гр. София, 31.01.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 638 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „П. Б. (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, представлявана от главен юрисконсулт Д. К., срещу решение № 304 от 07.12.2015г. по в.т.д. № 177/2015г. на Апелативен съд – Велико Т., с което е потвърдено решение № 23 от 12.03.2013г. по т.д. № 1311/2012г. на Окръжен съд – Велико Търново. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора против [фирма] и [фирма] иск с правно основание чл.135 ЗЗД за обявяване на относителната недействителност на извършеното от [фирма] действие, изразяващо се в посочване в заявление за регистрация 1212 от 28.08.2012г. до ДФ „Земеделие“ ОД – [населено място] на банковата сметка на [фирма], по която е следвало да получи и са преведени дължимите му се средства по мярка „НДЖ I“ в размер на 33 040 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита за неправилни, непълни и противоречащи на практиката на ВКС изводите на въззивния съд, направени във връзка с обсъждането на третата изискуема предпоставка за наличието на завършен фактически състав на увреждането на кредитора и неговите права по чл.135 ЗЗД, съставляваща изискването длъжникът да е знаел за това увреждане /субективно условие/. Сочи, че въззивният съд е изложил съображения за липса на доказателства за наличие на знание у длъжника за увреждането на кредитора към момента на извършване на фактическото действие, което според него не отговаря на обективната истина. Сочи, че, видно от събраните по делото доказателства, става ясно, че едно и също лице, представител на [фирма], е подписало договора за кредит и е подало заявлението в ДФЗ. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК обосновава с твърдението, че въззивният съд, приемайки, че длъжникът не знае за увреждането, въпреки констатираното негово знание за наличието на непогасен дълг към кредитора, не се е съобразил със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 639 от 06.10.2010г. по гр.д. № 754/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о.. Поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. Следва ли да се приеме, че е налице знание у длъжника за увреждане на кредитора, ако длъжникът извърши увреждащо кредитора фактическо действие, след като е знаел за наличието на възникнал, непогасен дълг, предхождащ извършеното действие, по който към момента на извършване на увреждащото действие има падежирали, непогасени плащания?
2. Кои факти определят знанието на длъжника за увреждане на кредитора в случаите, когато увреждането е следствие на едностранно фактическо действие, извършено от длъжника, след като е налице възникнал и непогасен към кредитора дълг?
3. При наличието на кумулативните предпоставки: знание на длъжника за наличие на непогасен дълг към кредитора и извършване от негова страна на едностранно фактическо или правно действие, водещо до причиняване на вреди на кредитора, основание ли е да се приеме, че увреждането е съзнателно, т.е. че длъжникът знае за увреждането?
4. Чия е тежестта на доказване на знанието у длъжника за увреждане на кредитора при извършване от негова страна на едностранно фактическо или правно действие, водещо до причиняване на вреди?
5. В случай, че няма изрични указания на съда за разпределяне на доказателствената тежест /в частност, не е указано на ищеца, че следва да доказва знание у длъжника за увреждането при извършеното от последния едностранно фактическо действие, водещо до увреждане на кредитора/, представлява ли това нарушение на процесуалните правила от съда и основание ли е за допускане до разглеждане на касационната жалба?
Ответниците по касация [фирма] и [фирма], представлявани от адв. Л. В., оспорват касационната жалба. Възразяват, че направеното от касатора изложение на касационни основания не обосновава допускане на касационно обжалване на постановеното въззивно решение, като касаторът формално се е позовал на наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, без да посочи конкретни аргументи за наличие на тези основания. Поддържа още, че във връзка с поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, свързан с предмета на делото и обусловил решаващите изводи на въззивния съд, който да е решен в противоречие с практиката на ВКС, като са смесени основанията по чл.280, ал.1 ГПК с основанията по чл.281 ГПК за неправилност на въззивното решение. Обосновава липса на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и поддържа, че формулираните въпроси не са правни, а фактически, доколкото са свързани с конкретна преценка на съда по фактите и доказването им.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
С решение № 210 от 24.06.2015г. по т.д. № 4295/2013г. на ВКС, ТК, II т.о. е отменено въззивно решение № 172 от 01.07.2013г. по в.т.д. № 143/2013г. на Апелативен съд – Велико Т., с което е потвърдено първоинстанционното решение. С решението е прието, че въззивният съд неправилно и в отклонение от задължителната съдебна практика е достигнал до извода, че атакуваното от касатора действие на първия ответник не е увреждащо по смисъла на чл.135 ЗЗД и с оглед липсата на произнасяне по въпроса за субективния елемент – знание за увреждането, след отмяна на въззивното решение делото е върнато на въззивния съд за новото му разглеждане от друг състав.
С обжалваното пред настоящия състав решение въззивният съд, след обсъждане на събраните доказателства и съобразяване на отменителното решение на ВКС, е приел, че в случая е налице извършено от длъжника фактическо действие, с което се уврежда кредиторът – ищцовата банка. Приел е, че увреждане е налице, тъй като с посочването от първия ответник пред ДФЗ на банковата сметка на втория ответник, по която да му бъде преведена субсидията по НДЖ 1 в размер на 33 040 лева, се затруднява удовлетворяването на кредитора от имуществото на първия ответник.
Въззивният съд е приел, че извършеното фактическо действие е едностранно и в тази хипотеза съгласно чл.135 ЗЗД е необходимо знание за увреждане само при длъжника, но не е необходимо знанието на другата страна – втория ответник. Изложил е съображения, че във всички случаи длъжникът следва да знае, че с действието си уврежда кредитора, но по делото не е доказано при условията на пълно и главно доказване знание у първия ответник за увреждането към момента на извършването му, т.е. че длъжникът е съзнавал, че с извършване на действието ощетява кредитора си, че създава или увеличава неплатежоспособността си или затруднява удовлетворяването на своя кредитор. Приел е, че към момента на подаване на заявлението до ДФЗ на 28.08.2012г. у първия ответник има съзнание, че е титуляр на вземането за субсидията, като се е позовал на съдържанието на подаденото заявление и на удостоверение № 114 от 24.10.2012г., издадено от ищцовата банка, според което на 18.10.2012г. по сметката на втория ответник [фирма] в банката са постъпили средства в размер на 33 040 лева от ДФЗ, като изрично е посочено, че получател е „Ч. Г.“.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните в изложението първи три материалноправни въпроси се отнасят до фактите, които определят извод за знание на длъжника за увреждане на кредитора по предявен иск по чл.135 ЗЗД. Така уточненият въпрос е релевантен, тъй като е обусловил решаващия извод на въззивния съд. По въпроса е налице постоянна практика, обективирана в посоченото от касатора решение № 639 от 06.10.2010г. по гр.д. № 754/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о. и в решение № 18 от 04.02.2015г. по гр.д. № 3396/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., според която длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има кредитор и че действието му уврежда правата на кредитора, ако разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане. При произнасяне по формулирания материалноправен въпрос въззивният съд се е отклонил от формираната задължителна практика, поради което е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. При наличие на постоянна практика по въпроса, не е налице соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Четвъртият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до разпределението на доказателствената тежест за установяване на субективния елемент от фактическия състав на чл.135 ЗЗД, е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайноустановената практика по приложението на чл.135 ЗЗД и чл.154, ал.1 ГПК, според която ищецът по иска следва да докаже елементите на фактическия състав на чл.135 ЗЗД, в това число субективния елемент.
Петият процесуалноправен въпрос не съответства на данните по делото. С доклада си първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест, като е указал на ищеца – касатор в настоящото производство, че дължи да докаже качеството си на кредитор спрямо ответника, произхода на вземането и знанието на длъжника за увреждането на кредитора. Поради това поставеният от касатора въпрос, обоснован с довод за липса на изрични указания на съда за разпределение на доказателствената тежест за установяване на знание у длъжника за увреждането, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 660,80 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 304 от 07.12.2015г. по в.т.д. № 177/2015г. на Апелативен съд – Велико Т..
УКАЗВА на „П. Б. (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 660,80 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: