О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№620
София, 18.12.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като разгледа докладваното от съдия Емилия Донкова гр. д. № 3433 по описа на ВКС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат З. О., като пълномощник на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 675 от 21.03.2018 г., постановено по гр. д. № 4880/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът в касационното производство – държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение № 675 от 21.03.2018 г. след отмяна на първоинстанционното решение № 5507 от 24.07.2017 г. по гр. д. № 12164/2015 г. на Софийския градски съд, в частта по предявения от държавата срещу [фирма] иск по чл.108 ЗС е признато за установено между страните, че ищецът е носител на правото на собственост върху недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], в УПИ IV- 280, м. „Изток-Изток“, представляващ масивна жилищна сграда, с разгъната застроена площ от 121,55 кв.м., заедно с избено и таванско помещение, на основание придобивна давност чрез упражнявано давностно владение в периода от 1990 г. до 2000 г. и ответното дружество е осъдено да му предаде владението върху процесния имот.
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 30, том X., н. д. № 2446/1980 г., издаден по реда на чл.26 ЗСГ /отм./, Бюрото за обслужване на дипломатически корпус – С. /Б./ е закупило от П. И. И. процесния имот. С влязло в сила на 08.07.2002 г. решение по гр. д. № 2257/1993 г. на СРС, 65 състав, този договор е признат за нищожен на основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД във вр. с чл.13, ал.3 от СК от 1968 г. /отм./ поради липса на съгласие от страна на съпругата на продавача – С. И.. Въз основа на договор за наем от 14.01.1983 г. Б. предоставило на Посолството на Република К. имота, което го ползвало до 2004 г., когато договорът бил прекратен. С нотариален акт № 191, том I, н. д. № 187/21.06.2005 г. имотът бил продаден от Л. П. И. на С. М. Ц., който през 2009 г. се разпоредил с него в ползва на ответното дружество. Ищецът е изгубил владението върху процесния имот през 2005 г. При тези данни въззивният съд е приел, че държавата е упражнявала фактическа власт върху имота от 1980 г. до 2004 г. Обосновал е, че след като е придобила имота по реда на чл.26 от ЗСГ /отм./ за периода от 1980 г. до 1990 г. по отношение на нея не е текла давност поради ограничението на чл.29 ЗСГ /отм./., но чрез упражняваното владение за периода 1990 г. до 2004 г., чрез Посолството на Република К., при наличие на останалите предпоставки на чл.69 ЗС ищецът придобил имота по давност. Изложил е съображения, че давността не е била прекъсната с предявяването на иска по чл.26 ЗЗД през 1993 г. Позовавайки се на приетото в ТР № 4/12 г. на ОСГК на ВКС посочил, че собствеността не се придобива докато владелецът не се позове на придобивна давност, но при позоваване правните последици на давността се зачитат към момента на изтичане на законовия срок. В този смисъл, независимо че владението на ищеца е прекъснато през 2005 г., а позоваването е направено в настоящия процес, то правото на собственост е придобито, считано от момента на изтичане на законовия срок – през 2000 г. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответното дружество за изтекла придобивна давност чрез упражнявано владение в периода 2009 г. – 2016 г., присъединено към владението на праводателите, тъй като към момента на установяване на фактическата власт имотът вече бил собственост на държавата и важало ограничението, въведено с параграф 1 ЗДЗС, за придобиване по давност на имоти, собственост на държавата или на общините.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са изложени аргументи за вероятна недопустимост на въззивното решение като основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Жалбоподателят счита същото за недопустимо на първо място, като постановено по нередовна искова молба, в която имотът, предмет на спорното право, не е индивидуализиран в съответствие с актуалния му регулационен статут. На следващо място поддържа, че въззивният съд е уважил предявения иск за собственост на непредявено основание – давностно владение за периода от 1990 г. до 2000 г., а не на заявеното в исковата молба – давностно владение от 22.09.1980 г. до 1993 г.
Формулирани са също и процесуалноправни въпроси, по отношение на които се твърди наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване поради несъобразяване от страна на въззивния съд с практиката на ВКС:
1. как следва да процедира въззивният съд, когато първоинстанционният съд е постановил решение по иск с правно основание чл.108 ЗС относно недвижим имот, който в исковата молба е индивидуализиран по отменен регулационен план и не е индивидуализиран по кадастрална карта;
2. допустимо ли е съдът да основе решението си по иск за собственост на обстоятелства, които ищецът не е сочил като основание на този иск;
Позовава се на решение № 324/19.01.2012 г. по гр. д № 1488/2010 г. на ВКС, I г.о. по първия въпрос, на решение № 125/15.07.2013 г. по гр. д № 14/2013 г. на ВКС, II г. о. и решение № 19/30.05.2011 г. по гр. д № 262/2010 г. на ВКС, II г. о. по втория.
Касаторът е формулирал и правен въпрос, за който поддържа, че е налице предвиденото в чл.280, ал.1, т.3 ГПК основание за допускане на касационното обжалване предвид липсата на практика на ВКС по него. Уточнен и конкретизиран съобразно постановките на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК, този въпрос се свежда до следния: може ли държавата да придобива по давност недвижим имот – частна собственост с оглед задължението й по чл.17, ал.1 и 3 от Конституцията да гарантира и защитава частната собственост.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
Според задължителните указания, дадени в ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, при наличие на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, касационната инстанция е длъжна да го допусне до касационен контрол, независимо от посочването от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет.
В конкретния случай предмет на иска за ревандикация е масивна жилищна сграда, индивидуализирана в исковата молба и уточняваща молба от 30.10.2015 г. в първоинстанционното производство като находяща се в УПИ IV-280 в кв.5 по плана на [населено място], местността „Изток-Изток“. Според приетата в това производство съдебно-техническа експертиза УПИ IV-280 в кв.5 по регулационния план за м. „Изток-Изток“, одобрен със заповед от 1989 г., е идентичен с поземлен имот пл. № 1936 по действащия план от 2013 г. и представлява югозападната част от УПИ IV-1936, 1937 – „за обществено обслужване“ в кв.5 по този план. Горното е видно и от скица № 337/29.10.2015 г. на Столична община – район „Изгрев“.
Въззивният съд не се е съобразил с уточнената от ищеца индивидуализация на процесния недвижим имот /извършена в хода на процеса/. Същият е описан в диспозитива на обжалваното решение с белезите по предходен, а не по действащия план.
Предвид служебното задължение на касационната инстанция да следи за спазването на съществените процесуални правила, обуславящи допустимостта на съдебния акт, включително и в производството по чл.288 ГПК, обжалваното въззивно решение следва да се допусне до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост.
На касатора трябва да се укаже да внесе държавна такса по сметката на ВКС в размер на 548,51 лв., за разглеждането на касационната жалба по същество.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 675 от 21.03.2018 г., постановено по гр. д. № 4880/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд.
УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 548,51 лв. /петстотин четиридесет и осем лева петдесет и една стотинки/ и представи в същия срок доказателства за внасянето й, като в противен случай касационното производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на държавната такса.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: