О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 620
София, 23.09.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 901/2012 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] срещу въззивно решение № ІІІ-92 от 13.07.2012 г. по в.гр.д.№ 959/2012г. на Бургаския окръжен съд. С последното е потвърдено решение № 1902 от 11.04.2012 г. по гр.д.№ 2169/2011 г. на Бургаския районен съд, с което касаторът е осъден да заплати на [фирма] със седалище [населено място] на основание чл.266, ал.1 ЗЗД сумата 24 192 лв., представляваща дължима част от възнаграждението за демонтаж на козлови кран от база в [населено място], монтаж в база [населено място] и изработка на подкранов път, ведно със законната лихва до окончателното й изплащане, както и обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД в размер на 13 461.88 лв., дължимо за периода 30.11.2006 г. – 14.03.2011 г
В касационната жалба са въведени доводи, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон, а допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответната страна [фирма] не е изразила становище по допустимостта на касационното обжалване в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел за установено по делото, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за демонтаж и последващ монтаж на козлови кран, като спорна между тях е каква е била цената по договора и дали същата се дължи от ответника. Въз основа на заключението на допуснатата съдебно-техническа експертиза е прието, че извършените инженерни дейности, труд, вложени материали и печалба отговарят на действителната пазарна стойност към момента на изпълнението и на предложената от ищеца оферта. Прието е за установено освен това, че монтажът на козловия кран е изпълнен от трето на процеса лице – [фирма] [населено място], който освен в демонтажа му от базата на ответника в [населено място] е участвал в монтажа на същия в базата на дружеството в [населено място] и в изграждането на 2 х 100 м. подкранов път, боядисване на крана и в пуска на обекта. Възражението на възложителя, че договорът с ищеца е нищожен, тъй като ищецът не е получил лиценз от Държавна агенция за метрологичен и технически надзор за осъществяване на дейностите по поддържане, ремонтиране и преустройства на съоръжения с повишена опасност /в т.ч. и повдигателни съоръжения/ съобразно изискването на чл.32 и чл.36 от Закона за технически изисквания към продуктите е счетено за неоснователно по съображения, че от доказателствата е безспорно установено, че изпълнението по договора – демонтаж и монтаж на крана е извършено от лицензирано по смисъла на цитираната разпоредба лице. Посочено е, че съобразно уговорките първоначално ищецът е заплатил 30% от стойността на извършената работа и по делото липсват данни за заплащане на остатъка от дължимото възнаграждение, а възложителят не е направил възражение досежно нейното качество и е приел същата.
В изложението на основанията касаторът поддържа, че в отклонение от задължителните указания, дадени с ППВС № 7/65 г. съдът е изградил фактически и правни изводи, без да обсъди всички доказателства /гласни и писмени и експертни/ и изложените в тази връзка доводи, че по делото се установяват облигационни отношения между страните, различни от посочените и възприети от съда като такива по договор за изработка, който според касатора е нищожен и между страните са се развили извъндоговорни облигационни отношения, които или не са предмет на спора или не с доказани по допуснатия като евентуален иск по чл.59 ЗЗД. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е аргументирано с необходимостта ВКС да се произнесе по въпроса необходима ли е промяна в тълкуването и прилагането на чл.9 ЗЗД, даваща право на съда служебно да замества уговорките между страните досежно цената на договора.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките да допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос има отношение към правилността на решението, а не към основанията за селектиране на касационните жалби. Но дори и да се приеме че съставлява правен въпрос от значение за крайния изход на правния спор, то поддържаното основние по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице, тъй като той не разрешен в противоречие с цитираното от касатора ППВС № 7/1965 г. Съдът е изградил фактическите си и правни изводи въз основа на конкретната преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателствени средства във връзка с изложените от страните доводи и възражения. Що се отнася до релевираната нищожност на договора, съдът е дал аргументиран отговор защо е неоснователно възражението на касатора, обоснован с доказателствата по делото, сочещи, че дейностите, за които се изисква лиценз са изпълнени от лице, което притежава такъв. Съдебната практика е последователна по въпроса, че задълженията, които не са intuitu personae, могат да бъдат изпълнявани и от трето лице с погасителен ефект, еднакъв с този на изпълнението на длъжника – чл.73 ЗЗД, какъвто е и разглеждания случай. При това за пълнота на изложението следва да се посочи, че изпълнението на задължение за лична незаместима престация от трето лице се приравнява на пълно неизпълнение, но то е неотносимо към действителността на договора.
Повдигнатият материалноправен въпрос необходима ли е промяна в тълкуването и прилагането на чл.9 ЗЗД, даваща право на съда служебно да замества уговорките между страните досежно цената на договора е некоректно зададен. При изграждане на извода за дължимото, но незаплатено възнаграждение, съдът изцяло се е съобразил с твърдо посочената в офертата на ищеца цена на подлежащите на изпълнение видове работи, въз основа на която между страните по спора е сключен неформален договор за изработка. Въззивният съд не само не е заменил уговорката между тях относно цената по договора, но е съобразил заключението на изслушваната по делото съдебно-техническа експертиза, според което договорената цена не надвишава пазарната цена на изпълнените работи. Изложеното позволява да се приеме, че така зададеният въпрос като неотносим към изхода на делото не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, което е достатъчно основание да не бъде допуснато касационно обжалване.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за достъп на въззивното решение до касация.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № ІІІ-92 от 13.07.2012 г. по в.гр.д.№ 959/2012г. на Бургаския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: