О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 620
[населено място], 28.09.2012г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесети септември през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №1113/2011 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл.288 ГПК и е образувано по касационна жалба на К. “В. София” с председател Х. С. С., чрез адв. Т. срещу решение №1007/23.06.2011г., постановено по гр.дело № 498/2011г. на Софийския апелативен съд, осми състав. Решението е обжалвано само в частта, с която, след частична отмяна на решението от 3.12.2010г. по гр.дело № 3069/2009г. на Софийски градски съд, САС е прогласил за нищожна т.3 от договор за заем, с която е уговорено, че за всеки просрочен ден се начислява 1% неустойка върху главницата и дължимите лихви, обективиран в нот.акт за учредяване на договорна ипотека №14 том ІІ рег. № 4339 нот.дело № 173 от 26.06.2003г. Касаторът счита в обжалваната част въззивното решение за неправилно, поради противоречието му с материалния закон. Позовава се на критериите за селектиране на касационните жалби по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касация Е. Х. И. от [населено място] не взема становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу валидно решение на въззивен съд, което подлежи на касационен контрол.
Предмет на делото е иск по чл. 26 ЗЗД, предявен от Е. И. срещу К. ”В. София” за прогласяване за недействителна т.3 от договор за заем за сумата от 9540 евро, инкорпориран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека, поради противоречието на клаузата с добрите нрави. Страните са постигнали договореност за предсрочна изискуемост на заема ако заемателят неизпълнява задължението си да върне заема в посочените в договора срокове, както и за заплащането на 1% неустойка за всеки просрочен ден върху главницата и лихвата. За да уважи предявеният иск, апелативната инстанция е направила решаващия извод, че в случая задължението е обезпечено с ипотека, поради което неустойката няма обезпечителна функция. Кредиторът вместо да предприеме принудително изпълнение и да се удовлетвори от ипотека, има интерес от забавата за да се увеличи размера на вземането за неустойка. Счетено е, че по тези съображения, неустойката е икономически непоносима, което противоречи на добрите нрави и не стимулира длъжника към точно изпълнение на задължението, точно обратното поставя го в крайно неравнопоставено положение спрямо кредитора.
След преценка на Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК настоящият състав на ВКС, ТК намира, че не са налице предвидените в чл.280, ал.1, т.3 ГПК предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението на основанията за допускане до касация от страна на жалбоподателя не се формулира конкретен правен въпрос, който обуславя правната воля на решаващия спора по същество въззивен съдебен състав, а вместо това е изложил повторно оплакванията за незаконосъобразност на обжалвания акт, които са предмет и на обстоятелствената част на самата касационна жалба. В Изложението се поддържа, че “ материалноправният въпрос, по който съдът се произнася е съществен, защото с решението се обявявя за нищожна уговорена между страните клауза за неустойка и по този начин по силата на самото решение се изменят и преуреждат гражданско правни правоотношения”. Съгласно т.1 от ТР 1 ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата, поради което непосочването на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Независимо, че касаторът не формулира правен въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, настоящия състав на ВКС, ТК намира, че не е налице допълнителния критерий по т.1 – противоречие със задължителна практика на ВКС. Решаващият мотив на съда за прогласяване за нищожна клаузата в т.3 на договора поради противоречие с добрите нрави не е в противоречие с приетото в ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK, а именно, че един от критериите при извършването на преценката за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняването на добрите нрави е дали изпълнява обезпечителна функция, след като изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог ипотека. В случая САС е приел, че неустойката не изпълнява обезпечителна функция, тъй като изпълнението на задължението е обезпечено с учредената от заемателя ипотека върху недв. имот, т.е. няма противоречие между изводите на съда в обжалваното решение и приетото в ТР.
Не е налице и допълнителнителният критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В касационната жалба не е обосновано самото основание, т.е. какво е значението на „поставения” въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Нещо повече, касаторът се позовава само на една от хипотезите на т.3 – “точното прилагане на закона”, а съгласно т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – точното приложение на закона и развитие на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
В заключение въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на релевираното от жалбоподателя основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, затова съставът на ВКС, ТК първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1007/23.06.2011г., постановено по в.гр. дело №498 /2011 г. Софийския апелативен съд, осми състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: