О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 620
София, 07.08.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на девети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 227 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от М. П. П., чрез процесуален представител адв.К., срещу решение от 30.10.2017г., постановено по в.гр.д.№1946/2017г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 20.07.2017г. по гр.д.№2678/2017г. на Варненски районен съд за отхвърляне на предявения от М. П. П. срещу В. Г. Р. иск с правно основание чл.79, ал.1, предл. второ ЗЗД.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК не е постъпил отговор от ответника по касационната жалба В. Г. Р..
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с
коeто на основание чл. 79, ал. 1, предл. второ ЗЗД е отхвърлен предявения от М. П. П. срещу В. Г. Р. иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 7 133,39лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на задължението по договор за банков кредит № 304-0239/29.08.2008г., чието изпълнение е поето от ответника съгласно т. I от Споразумение с нотариална заверка на подписите рег. № 3012 от 18.08.2009г. и съставляваща разликата между размера на задължението на ищцата, като длъжник по изпълнението по изп.д. № 20167110400141 към 03.12.2015г. и този към 28.02.2017г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на исковата молба – 28.02.2017г. до окончателното изплащане на сумата.
Установено е, че с влязло в сила решение по гр.д. № 1935/2014г. по описа на ВОС на основание чл. 79 от ЗЗД, ответникът В. Р. е осъден да заплати на ищцата М. П. сумата от 212 393,38 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на задължението по договора за кредит от 29.08.2008г., чието изпълнение е поето от ответника по т. I от Споразумение от 18.08.2009г. Претендираното по настоящото дело обезщетение е за продължаващо неизпълнение на задължението, поето от ответника със споразумението от 18.08.2009г.
Въззивният съд е приел, че страните са обвързани от валидно сключено споразумение, по силата на същото в тежест на ответника е възникнало задължение за изпълнение – да погаси изцяло кредит предоставен на ищцата П. по договора за кредит от 29.08.2008г. до окончателното погасяване на сумите по него. Приел е иска за неоснователен, поради това, че в случай не са налице елементите от фактическия състав на договорната отговорност за обезщетение за вреди – приел е, че такива не са настъпили, а дори и да бяха настъпили, то същите не биха били пряка, непосредствена и предвидима последица от неизпълнението на ответника по иска с оглед влязлото в сила решение между страните от 2014г. Изложени са съображения, че по делото липсват доказателства за реално понесени от ищцата от това неизпълнение имуществени вреди под формата на намаление на имуществото й /загуба/, респ. на пропускане да увеличи имуществото си, макар да са съществували всички изгледи за това /пропусната полза/. Вредите в случая са описани като увеличен размер на паричните й задължения по принудително изпълнение, за които липсва твърдение да са платени.
Посочено е във въззивното решение, че предмет на претенцията за обезщетение на вреди, произтекли от неизпълнение на договорно задължение, е разликата между общия размер на дълга по принудителното изпълнение, насочено срещу ищцата към 28.02.2017г. /244 829.56 лв./ и същия, към 02.12.2015г. /237 696.17 лв./. Тази разлика е в размер на 7 133.39 лв. и представлява увеличената стойност на задължението на ищцата, спрямо това към 16.04.2014г. /212 393.38 лв./, в качеството й на длъжник по изпълнението. Установено е в тази връзка, че с влязло в сила решение по гр.д. № 1935/2014г. на ВОС, въззиваемият е осъден да заплати на въззивницата сумата от 212 393.38 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на договорното задължение по споразумение от 18.08.2009г. В тази част решението е влязло в законна сила на 21.04.2014г. Прието е, че от този момент М.П. е имала възможност да плати дълга по изпълнението, респ. да се снабди с изпълнителен лист и при липса на доброволно изпълнение, да събере принудително присъдените със съдебното решение в нейна полза суми от ответника, с които да погаси задълженията си по изпълнителното дело като ограничи последиците от неизпълнението до размера на вече присъдените в нейна полза суми. Липсват данни по делото за предприети от ищцата действия по изпълнение, респ. принудително събиране на вземането й по влязлото в сила съдебно решение. Изложени са съображения, че именно поради неплащане на дълга от П. по изп.дело и към исковия период, размера на същия е увеличен с исковата сума, за което ответникът няма вина. Прието е, че в този смисъл увеличаването на дълга /имащ за предмет лихвоносно задължение/ в исковия период 03.12.2015г.-28.02.2017г. се дължи на неизпълнението на ищцата – длъжник по изпълнението, а не произтича пряко от неизпълнението на въззиваемия /трето за изпълнението лице/. Независимо от неизпълнението на последния в този смисъл /за периода 03.12.2015г. – 28.02.2017г./, увеличеният размер на дълга не съставлява пряка и непосредствена, както и предвидима от неизпълнението му последица, както и не е „необходимо“ и „достатъчно“ условие за настъпването му „в обичайна среда“. Посочено е, че съгласно практиката на ВКС, преки и непосредствени са вредите, настъпили като безусловен или закономерен резултат от неизпълнението, които нормалният и здрав човешки разум би следвало да допусне, че ще настъпят при пораждане на задължението. Законните последици от липсата на доброволно изпълнение в срока по чл. 428, ал. 1 от ГПК, респ. след влизане в сила на решението по гр.д. № 1935/2014г. на ВОС от длъжника по изпълнението в лицето на ищцата П., нямат характер на безусловна и закономерна последица от неизпълнението на договорното задължение на въззиваемия по споразумението-договор от 28.08.2009г., а са резултат от собственото неизпълнение на въззивницата – длъжник по изпълнението. Такива последици въззиваемият не е могъл да предвиди при пораждане на задължението му по договора за поемане на изпълнението. Прието е, че да се приеме, че неизпълнението на една сделка може да бъде пряка и непосредствена последица от неизпълнението на други сделки, извън случаите на установима между тях несъмнена конекситетна /житейска/ връзка, означава да се разширят границите на договорната отговорност в противоречие с духа и целите на закона. Такава конекситетна връзка би била налице, ако договорът – споразумение изрично обезпечава погасяването на кредита или е уговорено по волята на страните условие за договарянето на кредита. Изложени са съображения, че поемането на задължение за погасяване на кредита от трето лице в отношенията му с кредитополучателя, без съгласието на кредитодателя няма значението на уговорено условие за сключването на договора за кредит, а цели уреждане на отношенията му с кредитополучателя.
Касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК на въззивното решение по въпросите: 1“ при условие, че ищецът е косвен представител на ответника при отношенията на последния с Банка, във връзка с усвояване на кредит, и кредитът е отпуснат на името на косвения представител, а усвоен от фактически такъв в лицето на ответника по иска, срещу което между страните е било подписано споразумение за изплащане на дълга от ответника фактически получател на кредита, то следва ли ищецът да докаже настъпването на реално пълно или частично погасяване на дълга пред Банката, за да бъде задължението за връщането му по силата на споразумението с ищеца, да бъде осъден да му заплаща обезщетение за неизпълнение на поето задължение в размерите на които ищецът е бил осъден от Банката да заплати сумата по отпуснатия кредит, по които е бил само фактически посредник на ответника“; 2“необходимо условие ли е за присъждане на обезщетение за неизпълнение претендиращата го страна да е предварително обедняла със същия размер на претендираното обезщетение, при условие, че извънсъдебно споразумение с нотариална заверка на подписите, лицето срещу което претендира това обезщетение се е задължило да погасява дължими от ищеца вноски по негово лично задължение срещу трето лице“; 3 „при условие, че между страните е налице влязъл в сила съдебен акт, по който съдът е постановил с влязло в сила решение, че ответникът дължи обезщетение за неизпълнение на ищеца в размер на непогасените вноски по кредит към момента на завеждане и решаване на делото по иска, което погасяване ответникът е поел по силата на споразумение с нотариална заверка на подписите, възможно ли е да се заведе от ищеца последващ иск, на същото основание, но за увеличената стойност на дълга, поет спрямо него от ответника и за период последващ крайната дата на решението по предходното дело между страните“; 4“при условие на „присъдено нещо“ между страните по приключило съдебно производство, в което решение не е въведено предварително условие, ищецът да е обеднял с определена сума, за да получи обезщетение за неизпълнение спрямо него от ответника, в размер определен от тях по споразумение на посочената сума, като по това производство ответникът е осъден да заплати обезщетение за конкретен период на неизпълнение, то за заведен иск от ищеца за последващ период на неизпълнението и само за увеличената в този период сума на дълга, респ. на договореното обезщетение за неизпълнение, следва ли по това последващо първоначалното съдебно производство ищецът на предварително да доказва, че обеднял с претендираната по иска сума /т.е. заплатил дълга или действал за погасяването му/, за да му бъде присъдено договореното между страните обезщетение за неизпълнение на ответника за новия последващ първоначалното дело период и увеличена сума за него“; 5“следва ли ищец да доказва погасяване на задължение по дълг спрямо трето лице, за да се вмени едва тогава отговорност на ответника спрямо ищеца за поето от първия спрямо втория задължение да погасява задължението му спрямо трето лице, неучастващ и некасаещ делото“.
Касаторът е посочил, но не е аргументирал поставените въпроси да са от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, първият от поставените от касатора въпроси предпоставя в себе си да е прието за установено по конкретното дело, че ищцата е действала като косвен представител на ответника по сключения от нея договор за банков кредит, каквито изводи въззивният съд не е направил. Така поставеният въпрос не е разрешен от въззивния съд, поради което не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По вторият от поставените от касатора въпроси, няма колебание в правната доктрина и в съдебната практика, че договорът за поемане на задължението урежда вътрешните отношения между длъжника и третото лице и че длъжникът може да иска реално изпълнение от третото лице, а ако третото лице не изпълни задължението си, то отговаря. А по отношение на отговорността за неизпълнение на договора, както е посочено и във въззивното решение в правната теория и съдебна практика безпротиворечиво се приема, че преки и непосредствени са вредите, които са нормален, безусловен и закономерен резултат от неизпълнението. Когато вредите се дължат на други фактори, независещи от волята и желанието на длъжника /напр. от поведението на кредитора, трето лице или непреодолима сила / те са косвени /Решение № 73 по т.д. № 897/2009г. на ВКС, I ТО/. Вредата е „пряка“ и „непосредствена“ последица от неизпълнението, когато то е „необходимо“ и „достатъчно“ условие за настъпването й „в обичайна среда“. Неизпълнението е „необходимо“ условие, когато без него вредата със сигурност не би настъпила. То е „достатъчно“ условие, когато само то би причинило вредата при обичайно стечение на обстоятелствата. Косвени са вредите, които са нетипичен резултат на неизпълнението – в конкретния случай са настъпили, но при обичайно стечение на обстоятелствата не настъпват /Решение № 296 по гр.д. № 48/2013г. на ВКС, IV ГО/. Изложеното се отнася и до поставения от касатора пети въпрос.
По третият въпрос следва да се отбележи, че ако се отнася до допустимостта на иска, с въззивното решение искът е разгледан по същество, т.е. приет е за допустим. Ако се отнася до основателността на иска, поставеният въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. За успешното провеждане на иск с правно основание чл.79, ал.1, предл.второ ЗЗД, както е посочено и във въззивното решение, следва да бъдат установени елементите на фактическият състав на договорната отговорност за обезщетение за вреди: валидно облигационно правоотношение, от което да възниква задължение за изпълнение; виновно неизпълнение /пълно или частично/ на договорното задължение на ответника; вреди, настъпили от неизпълнението, предвидими към момента на пораждане на задължението; пряка причинна връзка между неизпълнението и настъпилите вреди. Изложеното се отнася и до четвъртия от поставените от касатора въпроси, по който следва да се посочи също и че по въпроса за пределите на действие на силата на пресъдено нещо и мотивите на влязлото в сила решение ползват ли се с такава, има установена съдебна практика, включително такава по чл.290 ГПК, в съответствие с която е постановено въззивното решение. С решение №58/26.04.2016 по гр.д. №5180/2015 на ВКС, I г.о. по този въпрос е прието, че съгласно чл. 298 ГПК, решението влиза в сила само между същите страни и техните универсални и частни правоприемници, придобили права в хода на процеса, по отношение на предявеното основание на спорното право в исковата молба и формираното искане. Произнасяне по тези три въпроса се съдържа в диспозитива на решението, което е концентриран израз и краен извод за това дали спорното право съществува на предявеното основание за ищеца, а при отрицателен установителен иск – дали ответника притежава отричаното от ищеца право на всички възможни основания. Съгласно чл. 236, ал.1 т.5 ГПК, диспозитивът съдържа какво постановява съда по спорното право. Мотивите се излагат към решението – чл. 235, ал.2 ГПК и по съдържание съставляват анализ на доказателствата в тяхната взаимна връзка и зависимост при използване правилата на логиката, подвеждането на приетите за установени факти под правната норма и формиране на правни изводи от тях. С т.18 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК, Р № 44/07.02.2012г. по гр.д.№ 1188/2011г. ІV гр.о. Р № 133/26.10.2011 по т.д.№ 133/2011г. ІІ г.о. Р № 472/12.01.2012г. по гр.д. 1712/2010г. ІV гр.о. и Р № 610/09.12.2008г. по т.д.№ 391/2008г. на ВКС І т.о. се приема, че със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитива на влязлото в сила съдебно решение. Ако страната иска да се формира сила на пресъдено нещо по едно преюдициално отношение, тя следва да го въведе като предмет на спора с предявяване на инцидентен установителен иск – чл. 212 ГПК. В противен случай съдът ще го обсъди само в мотивите, за да реши спора, но по него няма да се формира сила на пресъдено нещо. Само в изрично предвидените два случая в чл. 298, ал.4 ГПК за възражение за прихващане и по искане за признаване право на задържане се формира сила на пресъдено нещо, но в тези случаи съдът се произнася с диспозитива на решението. Изложеното се отнася и до доводите на касатора, че въззивният съд не се е съобразил с ползващите се със сила на пресъдено нещо мотиви на влязлото в сила решение между страните в противоречие с ТР №1 от 2000г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от това, доводите на касатора относно приетото от съда по предходното дело относно вида на сключения договор не кореспондират с правната квалификация на спорното право – вида на договора така както е определен от съда при постановяване навлязлото в сила решение по предявения иск за договорно неизпълнение, а именно договор за поемане на изпълнението.
Съдът не намира, че има правни проблеми, свързани с неточно приложение на императивни правни норми, във връзка с факти, изрично посочени от ищеца, които да обосноват допускане на касационно обжалване / решение по гр.д.№1244/2014г. на ВКС, ІVг.о./.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 30.10.2017г., постановено по в.гр.д.№1946/2017г. на Варненски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: