О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 621
София 23.09.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 895/2012 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол срещу въззивно решение № 805 от 11.05.2012 г. по т.д.№ 4246/2011г. на Софийския апелативен съд. С последното е потвърдено решение № 1043 от 13.09.2011 г. по т.д.№ 1914/2009 г. с на Софийски градски съд в частта, с която предявеният от касатора срещу [фирма] със седалище [населено място] иск с правно основание чл.86 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 39 874.25 лв. до пълния му предявен размер от 238 896.56 лв.
В касационната жалба са въведени доводи, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон – чл.76, ал.2 и чл.114, ал.4 ЗЗД, а допускането на касационното обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответната страна [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд възприел правния извод на първоинстанционния съд, че по понятието лихва, употребено в разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД обхваща само възнаградителните лихви, уговорени между страните или дължими по силата на изрични законови разпоредби, каквито са чл.61, чл.143, ал.1, чл.364 ЗЗД и др., с оглед на което е прието, че правилно с обжалваното решение е възприет варианта от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, при който размерът на неплатената част от олихвяемата главница (присъдена с влязло в сила решение неустойка) е изчислен, без да се съобразява реда за погасяване на задълженията, посочен в чл.76, ал.2 ЗЗД. Предвид извода за частична основателност на претенцията по чл.86 ЗЗД, съдът обсъдил възражението на ответника за изтекла погасителна давност, и като приел, че приложима е разпоредбата на чл.111, б.”в” ЗЗД, счел, че непогасена е претенцията за обезщетение за забава само до размера на сумата 39 874.25 лв. Застъпено е становището, че разпоредбата на чл.114, ал.4 ЗЗД е специална и е приложима само по отношение на вземания за неустойки, но дори и да се възприеме същата като относима към обезщетенията за забава, то отново би се достигнало до извода, че под последен ден, за който то се начислява е последният ден от исковия период. Изложено е, че когато към датата на предявяване на иска главният дълг не е погасен и върху него продължава да се начислява обезщетение за забава, по давност следва да се счита погасено вземането за обезщетение за периода, по-голям от три години преди датата на предявяване на иска, каквото е правилото за погасяване на всички периодични вземания.
В изложението на основанията касаторът поддържа, че селективния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е налице по въпроса какво представлява по своята същност обезщетението за забава по чл.86 ЗЗД и приложима ли е за него разпоредбата на чл.114, ал.4 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките да допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
Поставените материалноправни въпроси имат обуславящо значение за изхода на делото, но независимо че отговарят на основното изискване на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По тях е налице задължителна съдебна практика, посочена и в решението на въззивния съд – Решение № 111 от 27.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 296/2009 г., I т. о., ТК и Решение № 292 от 16.12.2009 г. на ВКС по т.д.№ 292/2009 г., ІІ .о., ТК, постановени по реда на чл.290 ГПК, в които е прието, че обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за забавено изпълнение на парично задължение, макар и дължимо в размер на законната лихва от деня на забавата, по своята същност не е лихва и затова когато се дължи наред с главница, съдът не следва да прилага установената в разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД поредност на погасяване на задълженията, както и че когато към датата на завеждане на иска не е извършено плащане на главния дълг и върху него продължава ежедневно да се начислява неустойка, по давност следва да се счита погасено вземането за неустойка за период по-голям от 3 години преди датата на предявяване на иска. Доколкото последният извод е обоснован с начина на формиране на вземането за неустойка – като процент от главния дълг за всеки просрочен ден, който е идентичен с начина на формиране на вземането за обезщетение за забава, то следва да се приеме, че по поставените от касатора въпроси е налице задължителна практика по смисъла на ТР№ 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, което изключва приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за достъп на въззивното решение до касация.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 805 от 11.05.2012 г. по т.д.№ 4246/2011г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: