О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 621
София, 07.08.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на четвърти април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 4700 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, вр. § 74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Т. П. от [населено място], чрез процесуален представител адв.И., срещу решение от 16.06.2017г. по в.гр.д.№ 332/2017г. на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено решение от 24.02.2017г. по гр.д.№ 5642/2016г. на Районен съд – Плевен, в обжалваната част, с която е уважен предявения от П. Б. К. срещу М. Т. П. иск с правно основание чл.99 ЗЗД.
Ответникът по касационната жалба П. Б. К., чрез процесуален представител адв.А., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване по съображения в писмен отговор. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение и потвърдено първоинстанционно решение в обжалваната част, с която на основание чл.99 от ЗЗД, във вр. с чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ М. Т. П. е осъдена да заплати на П. Б. К. сумата от 8 000 евро, представляваща главница, претендирана частично от цялото вземане за главница в размер на 34 329,84 евро; сумата от 300 евро, представляваща договорна лихва за периода от 20.04.2015г. до 31.07.2015г., претендирана частично от цялото вземане в размер на 1 369,10 евро и сумата от 9,82 евро, представляваща лихва върху просрочена главница за периода от 20.04.2015г. до 31.07.2015г., претендирана частично от цялото вземане в размер на 1 584,52 евро, дължими по договор за ипотечен кредит №63 от 25.10.2005г.,изменен с анекс от 28.05.2009г. и анекс от 18.10.2010г. и прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 27.11.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба – 25.07.2016г. до окончателното изплащане.
Установено е, че с договор за цесия от 27.11.2015г [фирма] е прехвърлила възмездно на П. Б. К. цялото си вземане спрямо М. Т. П., произтичащо от договор за ипотечен кредит №63 от 25.10.2005г., анекс №1/28.05.2009г. и анекс №2/18.10.2010г.-главница, лихви и разноски в общ размер на 38 131,02евро, което включва просрочена главница в размер на 34 329,84 евро, просрочени лихви в размер на 3 698,60 евро и такси за подновяване на ипотека в размер на 102,58 евро, а цесионерът П. К. съгласно чл.4.1 и чл.4.2. от договора е поел задължение да заплати сумата 38 131,02 евро по банков път в полза на цедента не по-късно от датата на подписване на договора-27.11.2015г., като няма спор, че тази сума е платена. Спазена е разпоредбата на чл.99 ал.3 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че договорът за цесия от 27.11.2015г.е действителен и е породил целените със сключването му правни последици.
Приел е за неоснователни възраженията на ответницата за нищожност на договора за цесия поради липса на представителна власт по отношение пълномощниците на банката, подписали договора за цесия, както с оглед на
представения препис на пълномощно, нотариално заверено на 14.04.2015г./л.121-123/ от изп.директори на банката за упълномощаване на изброенит служители /между които и сключилите процесния договор за цесия/, да сключват изчерпателно посочени сделки,между които договори за прехвърляне и придобиване на вземания; както и с оглед разпоредбата на чл.301 ТЗ и обстоятелството, че банката, която е и трето лице-помагач на страната на ищеца не само не се е противопоставила на сделката, а напротив – поддържа твърденията на цесионера – ищец, когото подпомага. Въззивният съд е изложил съображения за неоснователност и на релевираното възражение на ответницата за нищожност на договора за цесия поради това, че прехвърлените вземания са неопределени и неопределяеми,тъй като лихвите са посочени в общ размер. Посочено е, че ответницата е направила възражение за нищожност на клаузите на договора за кредит и анексите към него регламентиращи механизма, по който се формира лихвата върху главницата по кредита,респ.чл.9 от договора за кредит от 25.10.2005г.; чл.4 /от чл.4.1.а. до чл.4.3./чл.11 от анекса от 28.05.2009г.; чл.4 /от чл.4.1.а. до чл.4.3.чл.11 от анекса от 18.10.2010г.,както и на чл.9 от Общите условия на основание чл.146 ал.1 във вр.с чл.143 от ЗП. Прието е, че доколкото по делото не са представени Общите условия,техните клаузи не могат да бъдат обсъждани от съда.
Позовайки се на практика на ВКС, въззивният съд е споделил становището на първата инстанция,че в конкретната хипотеза оспорените клаузи от договора за кредит и анексите към него не са неравнопоставени по смисъла на чл.143 ЗЗП, следователно не са и нищожни. Посочено е, че съдебната практика приема за допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на няколко кумулативни условия: -лихвата да се изменя при изрично уговорени в договора или в ОУ обстоятелства;тези обстоятелства следва да са обективни, и да не зависят от волята на кредитора, като тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора, методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ, т.е. да е ясен начина на формиране на лихвата и при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва. Преценявайки клаузите на чл.9 от договора за ипотечен кредит от 25.10.2005г., на чл.4 /от чл.4.1.а. до чл.4.3./на анекса от 28.05.2009г.и на чл.4 /от чл.4.1.а. до чл.4.3./на анекса от 18.10.2010г., през призмата на горните изисквания,въззивният съд е възприел изложените от първоинстанционния съд съображения, че същите не са неравноправни, доколкото като предпоставка за изменение на лихвата е въведена промяната на тримесечния EURIBOR. Посочено е, че се касае за обстоятелства, които не зависят от волята на кредитора, а за обективен пазарен индекс. Прието е, че както в договора, така и в анексите към него, достатъчно ясно е определен начина на формиране на променящата се лихва и отделните компоненти във формулата на изчислението, а видно от горепосочените клаузи в договора и анексите към него е предвидена възможност както за увеличение размера на лихвата,така и за нейното намаляване при понижаване на индекса EURIBOR.Посочено е, че от приетото експертно заключение по делото също се установява, че през различните периоди в зависимост от индекса е имало както увеличение, така и намаляване на размера на лихвата. По тези съображения съдът е приел,че както в договора за кредит, така и в двата анекса към него, ясно и точно е определен размера на дължимата лихва за различните периоди и методиката, при която да се променя лихвата, поради което оспорените клаузи не са нищожни по смисъла на чл.143 ЗЗП и не е установена недобросъвестност на банката-кредитор. Посочено е, че клаузите на чл.11.3 от анекса от 28.05.2009г. и на чл.11.3 от анекса от 18.10.2010г. касаят уговорени комисионни по Тарифата на банката,с които въззвницата като кредитополучател подписвайки договора и анексите към него се е съгласила. Установено е, че клаузите на чл.11.2 от двата анекса от 28.05.2009г. и от 18.10.2010г. регламентират предварително дадено съгласие от кредитополучателя за едностранна промяна на годишния лихвен процент в съответствие с чл.9 от Общите условия. Тези клаузи препращат към Общите условия, които не са представени по делото нито от ищеца, нито от третото лице-помагач, поради което е прието, че съдът не може да прецени дали нормата на чл.9 от ОУ определя ясна и точна методика за едностранна промяна на първоначално договорения лихвен процент, за да се приеме с категоричност, че тези клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Установено е,че лихвата е начислявана съобразно клаузите на договора и анексите, като годишният лихвен процент е формиран от компонентите на тримесечния EURIBOR и предвидената надбавка, както и че за период от няколко месеца от 26.05.2009г. до 01.10.2009г. при формиране на ГЛП банката е включвала компонент „Премия” от 3,5% до 4,5%, който компонент не е договорен в първия анекс от 28.05.2009г., а е въведен едностранно от банката-кредитор и не обвързва длъжника. Прието е, че заплатените от ответницата по иска суми в повече в резултат на въведения компонет „Премия“безспорно са дадени без основание. В тази част не е предявен насрещен иск,нито е направено възражение за прихващане. Изложени са съображения, че така въведеният компонент „Премия“ при формиране на ГЛП касае само няколко месеца на 2009г. и не променя факта, че към 31.07. 2015г. по кредита е имало 4 последователни непогасени месечни вноски с настъпил падеж , което е предпоставка кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем от банката, съгласно чл.14 т.1 от договора за банков кредит. Установено е, че писменото изявление на банката, че обявява целия кредит за предсрочно изискуем към 31.07.2015г. не е достигнало до длъжника и не е породило действие за ответницата. Прието е от въззивния съд, че правото за обявяване на предсрочна изискуемост е преминало върху цесионера, с оглед разпоредбата на чл.99,ал.2 от ЗЗД , която предвижда, че прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности,включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. В този смисъл и доколкото в исковата молба ищецът посочва,че цедираното му вземане е просрочено и предсрочно изискуемо, исковата молба е приета като волеизявление на новия кредитор-цесионер за обявяване на вземането му за главница за изцяло предсрочно изискуемо, което изявление е достигнало до длъжника-ответницата с връчване на исковата молба и с оглед разпоредбата на чл.235 ал.3 ГПК този факт следва да бъде съобразен от съда .
Приети са за неоснователни възраженията на ответницата за нищожност на цесията,поради това,че към момента на сключване на договора вземанията не са съществували. Прието е, че по категоричен начин от приетата и неоспорена от страните експертиза е установено,че към 27.11.2015г. задължението по процесния договор е било в размер на 34 329,84 евро главница и 3 763,06 евро лихва. Посочено е, че следва да се прави разлика между бъдещи вземания,които не могат да бъдат предмет на цесия и вземания, чиято изискуемост все още не е настъпила. За последните няма пречка да се цедират. Прието е, че процесният договор касае именно вземане за главница, която е съществувала, но все още не е била изцяло изискуема.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса: 1“следва ли клаузите на Общите условия на банката, приложени към сключен договор за банков кредит, да се докажат от страната, която се позовава на тях или това са факти, които са служебно известни на съда“. Настоящият съдебен състав намира, че поставеният въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, т.к. поставеният от касатора въпрос не е е разрешен от въззивния съд в обжалваното решение, а противоречивото му разрешаване е в представени от касатора две решения по други две въззивни дела. По настоящото дело няма твърдения и данни съдът да е съобщил на страните, че служебно му е известно съдържанието на клаузата на чл.9 от ОУ. В случаите, при които осъществяването на дадени факти е служебно известно на съда, те трябва да бъдат съобщени от съда на страните и им се предостави възможност, в условията на състезателност, да възразят и посочат обстоятелства и доказателства във връзка с приетите за служебно известни факти – решение № 149 от 24. 11. 2016 г. по гр. д. № 1281/2016 г. на ВКС, ІІ г.о.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: 2“нищожна ли е на основание чл.146, ал.1, вр. с чл.143, ал.1 ЗЗП клауза в договор за банков кредит, предвиждаща промяна на годишния лихвен процент при нарастване на базовия лихвен индекс“ поради противоречие на въззивното решение с решение по т.д.№3082/2015г. на ВКС, ІІт.о. В посоченото от касатора решение на ВКС са били представени Общите условия, при които е бил сключен договора за банков кредит и въз основа на съдържанието конкретно на оспорената клауза по чл.9.4 от ОУ, неразделна част от договора за банков кредит /който по другото дело е от 2008г., а по настоящото дело от 2005г./, съдът се е произнесъл че клаузата е нищожна на основание чл.146, ал.1, вр. с чл.143, ал.1 ЗЗП. В настоящия случай въззивният съд е изложил съображения, че Общите условия не са представени по делото нито от ищеца, нито от третото лице-помагач, поради което е прието, съдът не може да прецени дали нормата на чл.9 от ОУ определя ясна и точна методика за едностранна промяна на първоначално договорения лихвен процент, за да се приеме с категоричност, че тези клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Поради това, че по настоящото дело не са представени Общите условия, при действието на които е сключен процесния договор за банков кредит, не би могло да се приеме, че се касае до противоречиво произнасяне по валидността на аналогични клаузи. Поради това неоснователно се сочи противоречие на въззивното решение с представеното решение на ВКС.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: 3“обявяването на предсрочната имискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага ли изрично изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми, или предсрочната изискуемост следва да се счита за обявена без изрично изявление, с предявяването на иск за осъждането на длъжника“. Сочи, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение по гр.д.№5796/2014г. на ВКС, ІVг.о. Настоящият състав не намира да е налице соченото от касатора противоречие. В посоченото от касатора решение на ВКС е дадено разрешение относно началния момент на изискуемостта на вземане, произтичащо от договор за банков кредит – необходимо ли е изявление на банката кредитор, че прави вземането по договора предсрочно изискуем, отправено до длъжника, за да се счита вземането по договора предсрочно изискуемо, а именно когато волеизявлението е дотигнало до длъжника-кредитополучател и по-конкретно е дадено разрешеине, което касае заповедното производство и е съобразено с неговите особености /както и в решение по т.д.№1272/2015г. на ВКС, ІІт.о., решение по т.д.№262/2015г. на ВКС, ІІт.о./. По настоящото дело не е прието нещо различно относно даденото в решението на ВКС принципно разрешене, а са разрешени относимите към конкретния спор въпроси дали когато писменото изявление на банката, че обявява целия кредит за предсрочно изискуем не е достигнало до длъжника правото за обявяване на предсрочна изискуемост е преминало върху цесионера и дали може да бъде упражнено с подаване на исковата молба, в която ищецът посочва,че цедираното му вземане е просрочено и предсрочно изискуемо и да се приеме, че изявлението е достигнало до длъжника-ответник с връчване на исковата молба. Тези въпроси не са разрешени в посоченото от касатора решение на ВКС, тъй като не са били от значение за конкретното дело.
Касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: 4 „при прехвърляне от банка по реда на чл.99, ал.1 ЗЗД на вземане по договор за банков кредит, преминава ли върху новия кредитор правото на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит, ако новият кредитор не е банка и на какво основание новият кредитор може да обяви предсрочна изискуемост на прехвърленото вземане“. Касаторът само е посочил, но не е обосновал поставният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отделно от това настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото оснонование, тъй като по поставения въпрос има формирана практика на ВКС, която не се нуждае от промяна и в съответствие с която е постановено въззивното решение. С решение по т.д.№2230/2016г. на ВКС, Іт.о. е прието, че при липса на изрично делегирано право от цедента на цесионера да обяви предсрочна изискуемост на длъжника по банков кредит, със склячване на договора за цесия върху цедента преминава правото да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 500лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 16.06.2017г. по в.гр.д.№ 332/2017г. на Окръжен съд – Плевен.
ОСЪЖДА М. Т. П. с ЕГН [ЕГН] да заплати на П. Б. К. с ЕГН [ЕГН] сумата 500лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: