3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 621
С., 08,07,2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 3921/2013 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ЗД [фирма] – [населено място], подаден от пълномощника му – адв. М. Г. против решение №1055 от 03.06.2013 г. по гр.д. № 387/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Ответниците по касация – Р. Ц. В. и К. Ц. В. са на становище, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК.
С представеното, изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поставил въпроси, свързани с допустимостта на иска по чл.226, ал.1 КЗ, след като деликвента е бил осъден с влязъл в сила съдебен акт да репарира вредите причинени от него. Касаторьт е обосновавал разбирането си за не допустимост и неоснователност на прекия иск срещу застрахователя,като е поддържал основания по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК.Доводите, свързани с наличие на тези основания е извел от цитирана от него казуална и задължителна практика на ВС и ВКС чрез поддържане на противоречие между приетото ТР ОСТК №2/10г. и задължителна практика на ВС. Освен това пространно е изразил своето несъгласие с това тълкувателно решение.
С оглед така изложеното, не се обосновава извод за наличие на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като ВКС – ТК, с ТР ОСТК №2 /2010г. от 06.06.2012г., изрично е приела, че при уважен иск срещу деликвента по чл.45 ЗЗД е допустим прекия иск на увреденото лице по чл.407, ал.1 ТЗ / отм./, съотв. по чл.226, ал.1 КЗ срещу застрахователя по застраховка „ гражданска отговорност”. Т.е. поставените от страната въпроси, тъй като са разрешени със задължителна практика, а освен това въззивният съд се е произнесъл след задължителни указания от ВКС, именно в тази връзка, не могат да обосноват довод за допускане на касационно обжалване. Още повече, че състава се е съобразил изцяло със задължителното тълкуване на закона. Наличието на тълкувателно решение по поставените въпроси изключва приложението на чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК, както необосновано е направил довод касатора, тъй като именно задължителната практика установява еднородност на приложението и тълкуването на разпоредбата.
Страната е направила оплакавне и относно прекомерността на присъденото обезщетение, като в тази връзка е сочено, че „ решението” на въззивния съд противоречи на задължителна практика на ВКС както ППВС 4/68.Така е обосновано наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Този довод не обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване, тъй като в тази връзка не е формулиран материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Но дори и да се изведе въпрос по приложението на чл.51 ЗЗД / посочен от касатора/, респективно чл.52 ЗЗД и страната твърди противоречие със задължителна практика, то отново не се обосновава релевантен довод за допускане на касационно обжалване, поради фактическия характер на доводите. Обстоятелството, че съдилищата определят различни по размер обезщетения при непозволено увреждане не обосновава становището на страната за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не е свързано с формирането на противоречива практика при тълкуването на нормата-съдържанието и обхвата й са изяснени чрез нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г./ както касаторът е отбелязал/, с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Доколкото липсва обосноваване на противоречие по правен въпрос с тази практика, то не е налице и валидно обосновано основание за допускане на касационно обжалване. В този смисъл и довода на касатора за различието в казуалната практика е ирелевантен към разглежданото основание.
Следователно, съобразно изложеното от касатора по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1ГПК и решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1055 от 03.06.2013 г. по гр.д. № 387/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: