О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 622
[населено място], 11.11.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 334 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „М. Транс” О., [населено място], и Руси Г. Д. от [населено място], представлявани от адв.Н. А., срещу решение № 250 от 17.08.2018г., поправено с решение № 265 от 04.10.2018г., постановени по в.т.д. № 598/2017г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 търговски състав в частта, с която е потвърдено решение № 225 от 19.04.2017г. по т.д. № 606/2015г. на Пловдивски окръжен съд, Търговско отделение, 11 състав за осъждане на настоящите касатори да заплатят солидарно на „Л. кредит” О. сумата 122 052,27 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени от „Л. кредит” О., вследствие виновното неизпълнение на задълженията на „М. транс” О. по договор за изкупуване на вземания по търговски фактури (вътрешен факторинг с цялостно управление на вземанията), сключен на 23.04.2010г., по който солидарен длъжник е Руси Г. Д., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 02.09.2015г. до окончателното изплащане на сумата.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е незаконосъобразно и неправилно. Поддържат, че ответникът по главния иск „С.” АД е задължено лице, тъй като е уведомено за извършената цесия, оформена с процесния договор за факторинг. Считат за необоснован извода на въззивния съд, че отговорността на „М. Транс” О. произтича от клауза на договора. Твърдят, че процесната клауза противоречи на естеството и съдържанието на договора. Поддържат, че претенцията на фактора е лишена от съдържание, тъй като вземанията по фактурите са вече прехвърлени и факторът е заплатил на доставчика определена цена за тях. Излагат възражения относно размера на задълженията. Считат за неправилен и извода на въззивния съд относно прихващанията на насрещни вземания, извършени между „М. Транс” О. и „С.” АД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите твърдят наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочат следните материалноправни въпроси:
1. Ако все пак приемем, че съобщенията за цесията не са връчени на оправомощеното от ответника лице, то действията на ответника представляват ли потвърждение по смисъла на чл.301 ТЗ? Приложима ли е горната разпоредба, която съдът без никаква обосновка приема, че не можела да бъде приложена, като в тази насока приетото от съда е в пълно нарушение на същата?
2. Каква е отговорността на „М. Транс” О.? Какво точно е задължението на самия цесионер – страна по договора?
Касаторите твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите в противоречие с практиката на ВКС. Позовават се на решение № 107 от 27.07.2015г. по т.д. № 4680/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 37 от 01.04.2009г. по т.д. № 106/2008г. на ВКС, решение № 57 от 11.09.2017г. по т.д. № 3444/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 51 от 10.02.2012г. по гр.д. № 962/2011г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 202 от 06.02.2012г. по т.д. № 87/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 212 от 01.03.2016г. по т.д. № 1825/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 404 от 12.02.2016г. по гр.д. № 666/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 40 от 13.05.2010г. по т.д. № 566/2009г. на ВКС, ТК, I т.о.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК излагат съображения, че обжалваното решение е очевидно неправилно на основание чл.280, ал.2 ГПК поради допуснати от въззивния съд очевидни пропуски в правилното отчитане на заплатените суми.
Ответниците „Л. Кредит” О. и „С.” АД в депозираните писмени отговори оспорват касационната жалба. Поддържат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Излагат съображения и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между „Л. Кредит” О., с предишно наименование „Д. Ес Финанси” О., като фактор и „М. Транс” О. като доставчик е сключен договор за факторинг на 23.04.2010г., по силата на който доставчикът е прехвърлил на фактора всички свои съществуващи и бъдещи вземания, произтичащи от договори за превозни услуги, сключени със „С.” АД. Като трета страна по договора е посочен Руси Г. Д. като съдружник в „М. Транс” О. и негов солидарен длъжник, а като платец – „С.” АД. Въз основа на направената аналогия с договора за цесия, въззивният съд е приел, че основен спорен въпрос по делото е дали предишният кредитор „М. Транс” О. е съобщил за извършеното прехвърляне на вземания на длъжника „С.” АД. В тази връзка, на първо място, решаващият състав е изследвал писмото, изходящо от „С.” АД и адресирано до „Д. Ес Финанси” О., с което платецът се е съгласил изрично да извършва плащания на суми във връзка с прехвърлените на фактора вземания. Позовавайки се на приетото по делото заключение на вещото лице по проведената съдебно – графологическа експертиза, апелативният съд е приел, че писмото не носи подписа на легитимен представител на дружеството. В тази връзка е приел още, че не намира приложение разпоредбата на чл.301 ТЗ, тъй като същата предпоставя, че едно известно лице действа от името на търговеца. Изложил е съображение, че макар и да е положен печат на търговеца, писмото остава анонимно. На следващо място, въззивният съд е изследвал дали писмата, изходящи от „М. Транс” О. и адресирани до „С.” АД, представляват съобщение за извършеното прехвърляне на вземания в полза на „Л. Кредит” О.. Достигнал е до извода, че липсват надлежни писмени доказателства. Посочил е, че ако уведомлението е изпратено чрез пощенски оператор, е следвало да се издаде обратна разписка за доставяне на писмото на адресата или връчването на уведомлението да се осъществи с нотариална покана. Приел е за установено, че към нито една от фактурите, представени от „М. Транс” О. на „Л. Кредит” О., не са приложени изрични уведомления и потвърждения, представляващи предварително условие за изкупуване на вземанията съгласно договора за факторинг. С оглед на това факторът не е следвало да извършва плащания към доставчика на услугата и в платежните нареждания, издадени от „С.” АД, като получател на сумите продължава да фигурира „М. Транс” О., а не „Д. Ес Финанси” О.. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че най – ранният момент на узнаване от „С.” АД за извършеното прехвърляне на вземания е връчването на препис от исковата молба на „Л. Кредит” О.. Приел е, че „С.” АД е считал за кредитор „М. транс” О., независимо че плащанията по процесните фактури са осъществени по банкова сметка с титуляр „Л. Кредит” О.. Посочил е, че за да бъде зачетено плащането към трето лице, то вземането трябва да съществува. Констатирал е, че това условие не е налице, тъй като към 2013г. всички задължения на „С.” АД са погасени чрез прихващане съгласно двустранно подписани протоколи. С оглед неизпълнение на договорните задължения от страна на „М. Транс” О. решаващият съд е заключил, че е налице основание за ангажиране на солидарната отговорност на търговеца и на физическото лице Руси Г. Д.. Последният не е оспорил подписа си като солидарен длъжник, поради което въззивният съд е приел, че следва да отговаря солидарно с дружеството на основание чл.121 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е хипотетичен, не е отнесен към конкретните данни по делото, съответно не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Във въззивното решение действително са изложени мотиви, че разпоредбата на чл.301 ТЗ е неприложима към настоящия казус, тъй като същата се отнася към диспозитивните и удостоверителни документи, но не и към частни анонимни писма. Крайният извод за основателност на предявения евентуален иск обаче е обоснован с липсата на доказателства, че уведомлението от „М. Транс“ О. за прехвърляне на вземанията му в полза на „Л. Кредит“ О. не е достигнало до длъжника „С.“ АД, с неизпълнение на задължения по договора за факторинг от страна на доставчика „М. Транс” О., а именно писмено да уведоми платеца „С.” АД за прехвърлянето на вземанията и да изготви писмени уведомления към всяка една от издадените фактури към „С.” АД, както и с наличието на невярна декларация, подписана от „М. Транс” О., че няма насрещни задължения към платеца, каквито задължения са отразени в счетоводството и на двете дружества. Следва да се отбележи, че при прилагане на разпоредбата на чл.301 ТЗ съдилищата обсъждат извършените фактически действия на търговеца по повод противопоставянето веднага след узнаването, а преценката на подобни действия е свързана с произнасяне по правилността на обжалваното въззивно решение по чл.281, т.3 ГПК, която не може да бъде извършена в производството по допускане на касационно обжалване.
Вторият материалноправен въпрос, по начина, по който е формулиран, зависи от конкретните факти по делото и от събраните доказателства, поради което не осъществява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Касаторите са изложили оплакванията си за неправилност на въззивното решение поради неправилно приложение на материалния закон, които обаче могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол.
Дори и да се приеме, че поставените въпроси са релевантни, то не е доказана специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Цитираните решение № 107 от 27.07.2015г. по т.д. № 4680/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 51 от 10.02.2012г. по гр.д. № 962/2011г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 202 от 06.02.2012г. по т.д. № 87/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 404 от 12.02.2016г. по гр.д. № 666/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 40 от 13.05.2010г. по т.д. № 566/2009г. на ВКС, ТК, I т.о. са неотносими към настоящия спор, тъй като са постановени при различна фактическа обстановка; решение № 57 от 11.09.2017г. по т.д. № 3444/2015г. на ВКС, ТК, II т.о. е постановено във връзка с други въпроси, а определение № 212 от 01.03.2016г. по т.д. № 1825/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. е постановено по реда на чл.288 ГПК, поради което не представлява практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е направено и искане за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. „Очевидна неправилност” е въведено с новата разпоредба на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правни норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото на ответника „Л. Кредит” О. разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства за извършването на такива. На ответника „С.” АД разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 250 от 17.08.2018г., поправено с решение № 265 от 04.10.2018г., постановени по в.т.д. № 598/2017г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 търговски състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: