О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 622
София, 28,07,2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на трети май през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря …………………………………..……. и с участието на прокурора…………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 1147 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби, подадени от страните по спора, предмет на решение № 1052 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-ви с-в, от 23.VІІ.2009 г., постановено по гр. д. № 1864/07 г. след разглеждането му по реда на чл. 218з ГПК /отм./.
Касационната жалба с вх. № 6575/19.VІІІ.2009 г. на ищцовото „М” О. – София, подадена чрез процесуалния му представител адв. А от САК, е насочена против онази част от горепосоченото въззивно решение, с която, като частично неоснователен, е бил отхвърлен иска на това д-во срещу ответника Е. Б. Г. от София с правно основание по чл. 266, ал. 1 ЗЗД – за разликата от 40 404.84 лв. и до пълния предявен размер от 59 176.04 лв., т.е. за сумата 18 771.20 лв. /а не както се сочи в жалбата та търговеца – за 22 111 лв./.
Оплакванията на дружеството касатор са за постановяване на решението на САС в атакуваната негова отхвърлителна част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който, предявеният иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД срещу Г. да бъде уважен в пълния му размер, ведно с присъждане на всички направени от д-вото в инстанциите съдебно-деловодни разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК „М” ООД-София обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с обжалваната отхвърлителна част на решението си САС се е произнесъл в противоречие „с константната практика на ВКС” по правен въпрос „относно тежестта на доказване при неточно изпълнение, признанието на страната и принципа на служебното начало”, допускайки съществени нарушения на съответните съдопроизводствени правила, без обаче в тази връзка да се прави позоваване на конкретни актове на касационната инстанция. Отделно от това, според търговеца касатор, правният въпрос, по който въззивната инстанция се е произнесла с отхвърлителната част от решението си, бил важен и „от значение за развитието на обществените отношения, свързани с договора за изработка, оттук и за правото”.
Съответно касационната жалба на ответника по облигационния иск Е. Б. Г. от София с вх. № 7939/15. Х.2009 г., подадена чрез процесуалния му представител адв. Н от САК, е против частта от същото въззивно решение, с която – на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД – той е бил осъден да заплати на ищцовото „М” ООД-София сума в размер на 40 404.84 лв., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на предявяване на иска /7.ІІ.2005 г./ и до окончателното й изплащане. Изложените в тази жалба оплаквания са за постановяване на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част при пороци, обективиращи приложението на всяко от трите касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С оглед това Г. претендира частично отменяване на постановеното от САС решение и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който искът на „М” О. – София по чл. 266, ал. 1 ЗЗД да се отхвърли и за сумата 44 404.84 лв. „ведно с всички законни последици”, вкл. като му се присъдят направените в инстанциите съдебно-деловодни разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 , т. 1 ГПК касаторът Г. обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличие на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната осъдителна част на въззивното решение САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос за възможността при повторно разглеждане на спора по правилата на въззивното обжалване „да се събират нови доказателства, които изясняват тезите на страните”, както и по отношение установените в практиката на ВКС задължителни изисквания „за съдържанието на решението по гражданско дело”, доколкото постановеният от САС диспозитив бил „нелогичен” и вътрешно „противоречив”. Посочени и представи от касатора Г. са както ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, така и ППВС № 1/13.VІІ.1953 г.
Страните взаимно са оспорили жалбите си – както досежно допустимостта на касационното обжалване в съответната атакувана част на въззивното решение, така и по отношение насрещните си оплаквания за неговата неправилност.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежни насрещни страни във въззивното производство пред САС, всяка една от тези две касационни жалби ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая с нито една от жалбите не се обосновава приложно поле на касационното обжалване спрямо съответната атакувана част от решението на САС, са следните:
1. По касационната жалба на ищцовото „М” О. – София:
Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и затова непосочването му е само по себе си достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване – без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая общо се поддържа от страна дружеството касатор, че произнасянето на въззивния съд с атакуваната отхвърлителна част на решението му /досежно сумата в размер на 18 771.20 лв./ било „по важен въпрос от значение за обществените отношения, свързани с договора за изработка, оттук и за правото”. В останалата част изложението на „М” О. – София съдържа повторно наведени оплаквания за допуснати от САС съществени нарушения на правилата за разпределяне на доказателствената тежест между страните по спора, преценката на направените от тях признания, както и на принципа на служебното начало в процеса, т.е. обосновава се касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, но не и основание за допустимост на касационното обжалване.
2. По касационната жалба на ответника Е. Г.
Неоснователно е твърдението на този касатор в изложението му по чл. 284, ал. 3, т 1 ГПК, че с атакуваната осъдителна част на решението си САС се е произнесъл по релевирания първи процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, изразена в задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1 от 4.І.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. Напротив, съгласно т. 11 от съобразителната част на същото, при новото разглеждане на делото по реда на чл. 218з ГПК /отм./ „са допустими доказателства за проверка на събраните доказателства” – арг. чл. 218з, ал. 3 in fine ГПК /отм./. Съгласно постановката по т. 10 от същото тълкувателно решение изслушването на заключение от СТЕ – като доказателствено средство за проверка на събрани при предходното разглеждане на спора доказателства, може да стане „и служебно от съда независимо от акцентирането върху състезателното начало в процеса, според което страните сочат фактите за твърдените от тях правоотношения и доказателства, които ги подкрепят”.
В заключение, освен по съображение, основано върху текста на чл. 194, ал. 1 ГПК /отм./, налага се констатацията, че не е налице и твърдяното от касатора Г. противоречие между произнасянето на САС с атакуваната осъдителна част на решението му по процесуалноправния въпрос „за съдържанието на съдебния акт” и задължителната практика на ВКС, отнасяща се до формата и съдържанието на решението по гражданско дело, изразена в цитираното от него ППВС № 1 от 13 юли 1953 г., тъй като нито една от неговите постановки няма пряко отношение към начина на формулиране на диспозитива на решение по гражданско дело, а процесуалноправният въпрос за съдържанието на постановеното от САС е в съгласие със задължителните постановки по т. 4 на ТР № 1/17.VІІ.2001 г. на ОСГК на ВКС, според които „дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да я повтаря, представлява нейно продължение, като има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор – за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба (в сила при приемането на ППВС № 1/13.VІІ.1953 г.- бел. на ВКС, ТК, Първо отделение), която беше контролноотменителна и дейността й бе проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактическите изводи на първоинстанционния съд”.
С оглед всичко изложено се налага извод, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното от страните по спора решение на САС – нито в неговата отхвърлителна, нито в неговата осъдителна част.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1* на Софийския апелативен съд, ГК, 1-ви с-в, от 23.VІІ.2009 г., постановено по гр. д. № 1864/07 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2