О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 623
гр. София, 13.07.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова гр.д. № 1009/2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 34026/09.12.2016 г. от [фирма], [населено място], чрез процесуалния му представител адв. К. Н. от АК – В. против въззивно решение № 1271 от 26.10.2016 г., постановено по в.гр.д. № 1370/2016 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, с което като е потвърдено решение № 164 от 26.04.2016 г., постановено по гр.д. № 12225/2015 г. на Варненския районен съд, гражданско отделение, XX състав, са отхвърлени предявените пасивно субективно съединени искове, с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 45 ЗЗД, да бъдат осъдени ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 15 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в изплатена от ищеца договорна неустойка, в резултат от допуснато обезпечение по гр.д. № 2235/2013 г. по описа на Варненски окръжен съд, по което искът на ответниците срещу ищеца е отхвърлен, ведно със законната лихва, считано от момента на заплащане на неустойката /за част от сумата от 4800 лв. – от 14.01.2014 г.; за част от сумата от 4900 лв. – от 22.01.2014 г. и за остатъка от 5300 лв. – от 30.01.2014 г./, до окончателното изплащане на задължението. Релевират се касационни основания по чл. 281 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение въззивния съд се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на делото, решен в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят се позовава на противоречието му разрешаване с практика на ВКС, която прилага, както следва: решение № 546/23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г. на ВКС, I т.о.; решение № 67/30.07.2014 г. по т.д. № 1843/2013 г. на ВКС, II т.о.; решение № 347/11.10.2011 г. по гр.д. № 290/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 231/13.02.2013 г. по т.д. № 1268/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 156/16.06.2016 г. по гр.д. № 6042/2015 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 157/30.10.2012 г. по гр.д. № 696/2011 г. на ВКС, II, т.о.; решение № 30/29.02.2016 г. по т.д. № 149/2015 г. на ВКС, II т. о.; решение № 103/06.11.2012 г. по т.д. № 632/2011 г. на ВКС, I т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Поставеният правен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд е: Следва ли съдържанието на договора да бъде тълкувано за изясняване на действителната обща воля на страните.
Ответниците по жалбата Л. Г. М. и Е. С. М. от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. Р. Т. Д. от АК-В., я оспорват като неоснователна в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил като недоказани предявените искове с правно основание чл. 403 ГПК за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от допуснатото обезпечение на иска по гр.д. № 2235/2013 г. по описа на Варненски окръжен съд, по което искът на ответниците срещу ищеца, е отхвърлен. Съдът е приел за установено, че ответниците са били ищци по гр. д. № 2235/2013 г. по описа на Варненски окръжен съд, образувано на 16.07.2013 г., като по тяхно искане съдът е допуснал обезпечение на иска им, чрез налагане на възбрана върху притежаван от [фирма] недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място],[жк], с.о. „Св. Н.“. За същия имот ищецът [фирма], като страна по предварителен договор от 10.07.2013 г., се е задължил да прехвърли правото на собственост на К. Димитрова М., като срокът, определен за сключване на окончателен договор, бил до 30.10.2013 г. В резултат на наложената възбрана, до сключване на окончателен договор не се стигнало, като купувачът е предприел действия по разваляне на предварителния договор и с нотариална покана, връчена на ищеца на 05.12.2013 г., е отправил изявление за разваляне на договора, искане за връщане на заплатеното капаро, ведно с договорната неустойка. Съдът е приел, че от представения от ищеца предварителен договор от 10.07.2013 г., за покупко-продажба на недвижим имот, находящ се в [населено място], район Приморски,[жк], сключен между [фирма], като продавач, и К. Димитрова М., страните по него са уговорили срок за сключване на окончателния договор до 30.10.2013 г., продажна цена на имота в размер на 150 000 лв., с вкл. ДДС, капаро в размер на 15 000 лв. В разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от договора, страните уговорили неустойка при неизпълние в размер на даденото капаро. Установено е, че с определение № 2181/23.07.2013 г., постановено по гр.д. № 2235/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд, потвърдено от Варненския апелативен съд, е допуснато обезпечение на предявените от ответниците Л. М. и Е. М. искове за парични вземания срещу [фирма], чрез налагане на възбрана върху три недвижими имота, сред които и процесният апартамент с идентификатор 10135.2526.1593.1.1 по ККР на [населено място], като съгласно приетата по делото справка по лице от Служба по вписвания – В., за периода от 01.01.1992 г. до 02.10.2015 г., за [фирма], е видно, че на 25.07.2013 г. е вписана процесната възбрана, а на 09.12.2009 г. върху същия обект е вписана ипотека в полза на кредитора [фирма], като до 02.10.2015 г. няма вписване на заличаване на тази ипотека. Изложени са съображения, че за да бъде уважен искът с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК следва да са налице кумулативно следните предпоставки: допуснато обезпечение, отхвърляне на иска, който е обезпечен, причинени от обезпечението вреди, както и причинна връзка между вредите и допуснатото обезпечение. Съдът е приел, че в тежест на ищеца е да установи по несъмнен начин, че вследствие допуснатото обезпечение е претърпял вреди, че тези вреди действително са претърпени и са пряка последица от допуснатото обезпечение. Въззивният съд е приел за безспорно обстоятелството, че производството по предявените искове е приключило с влязло в сила решение, с което обезпечените искове са отхвърлени. По възражението, че предварителният договор не е съществувал към посочената в него дата 10.07.2013 г. и договорът е съставен впоследствие за целите на провеждане на настоящото производство, съдът е приел, че изискването за достоверна дата по смисъла на чл. 181 ГПК се отнася не в полза на всички лица, които не са участвали в подписването на предварителния договор, а трети лица са само тези неучастващи в съставянето на документа лица, които биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране, тъй като правата им се намират в правна връзка с правата на страните по предварителния договор, като другите неучастващи в документа лица не са трети лица и спрямо тях посочената в документа дата важи. Независимо от това обаче, съдът е достигнал до извода, че вредите, които се претендират от ищеца не са в пряка и непосредствена последица от наложеното обезпечение, доколкото от представения по делото предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот се установява, че страните по него са договорили продавачът – [фирма], да прехвърли на купувача – К. М. процесния имот, като продавачът е декларирал, че при подписването на предварителния договор, въпросният недвижим имот е обременен с договорна ипотека в полза на [фирма], учредена с акт № 62, том X, от 09.12.2009 г., както и че други тежести върху имота не са вписани, нито е гарантиран чужд дълг. Продавачът се е задължил и да не обременява имота до прехвърлянето на собствеността му, при неизпълнение на това задължение, страните по предварителния договор са изключили възможността за сключване на окончателен договор, като са предвидили и заплащането на неустойка в размер на даденото капаро – 15 000 лв. В случая е приел, че наложената възбрана върху описания имот, е по искане на ответниците и не се явява неизпълнение на поетото от продавача задължение да не обременява имота до прехвърлянето му на купувача, поради което и не намира приложение разпоредбата на чл. 11 от договора, ангажираща отговорността на продавача да заплати неустойка в размер на 15000 лв. и даваща основание на купувача да развали договора. Наложената възбрана е инициирана от трети за предварителния договор лица, като поведението на [фирма] не е давало повод за това, доколкото исковете срещу дружеството са отхвърлени. Ищцовото дружеството е поело задължение самото то да не обременява въпросния имот, а не трети лица, и в случая предварителният договор не е прекратен затова, че продавачът не си е изпълнил задълженията по него, а е изцяло по взаимно съгласие на страните. След като е взел предвид приложените по делото доказателства (предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, нотариална покана, два броя констативни протоколи и два броя разписки), въззивният съд е достигнал до извода, че предварителният договор е прекратен не по повод на наложената възбрана върху имота, което обезпечение е допуснато от съда по молба на ответниците, а по взаимно съгласие на страните по договора и поведението им не може да се постави в причинна връзка с претендираните от ищеца спрямо ответниците имуществени вреди, тъй с поведението си те не са станали повод за прекратяване на предварителния договор относно процесния имот, поради което не може да им се търси отговорност в този случай. Въззивният съд е приел, че в подкрепа на тези изводи, са и обстоятелствата, че при произнасянето по молбата за обезпечение на исковете, предявени от ответниците, съдът е допуснал налагането на възбрани върху три недвижими имота на ищеца, а с частната си жалба срещу определението на съда по допускане на обезпечението, ищецът е поискал определението да бъде отменено само в частта, в която е допуснато обезпечение чрез налагане на възбрана само върху два от недвижимите имоти, но не и върху процесния апартамент № 1, в която част е приел, че определението на ВОС е законосъобразно. В тази връзка като неоснователни са приети и възраженията на ищеца, че именно поведението на ответниците е станало причина за претърпените имуществени вреди от [фирма], изразяващи се в платена неустойка, поради неизпълнение, в резултат на което и предявените искове с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК, са отхвърлени като неоснователни с основния извод, че претендираните вреди не са в пряка и непосредствена последица от наложената обезпечителна мярка – възбрана върху процесния апартамент.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение по поставения правен въпрос. Това е така, тъй като за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, разрешаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал правен въпрос, касаещ приложението на чл. 20 ЗЗД, за тълкуване на клаузите на договора в посока изясняване на действителната обща воля на страните, който в случая не е разрешен от въззивния съд с обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС. Трайната практика на ВКС приема, че при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. В този смисъл е и приетото в приложените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Следва да се посочи, че в случая предмет на делото е реализирането на
отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК за вреди, причинени от допуснато обезпечение, която е основана на общата гражданска отговорност за непозволено увреждане (чл. 45 ЗЗД), поради което предвид липсата на изрична регламентация относно вредите, приложими са съответно разпоредбите на ЗЗД, и съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди (загуби и пропуснати ползи), които са пряка и непосредствена последица от увреждането. По иска с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК ищецът следва да докаже всички предпоставки за възникване на деликтната отговорност на ответника, включително противоправно поведение и настъпили вреди, които да са пряка последица от обезпечението. Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като в този смисъл е налице установена съдебна практика: ППлВС № 4/23.12.1968 г., постановени от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции решения: № 111 от 13.07.2010 г. по т.д. № 935/2009 г. на II т.о., № 499 от 30.06.2010 г. по гр.д. № 647/2009 г. на IV г.о. и др. Тази съдебна практика е в смисъл, че според правилото на чл. 45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, като ищецът следва да докаже претърпени вреди, които да са в причинна връзка с вредоносното поведение, като съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД подлежат на обезщетяване всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като изразът „всички вреди“ обхваща както вредите, които са настъпили, и тези, които ще настъпят, ако ищецът докаже, че са в причинна връзка с увреждането, и че такива действително са настъпили, или непременно ще се осъществят. Дали по конкретното дело са доказани вреди и причинната връзка между тях и допуснатото обезпечение, се установява във всеки конкретен случай с оглед изискването на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, че обезщетение се дължи за настъпила вреда, пряка и непосредствена последица от увреждането. Въпросът, основателно ли съдът е отказал да присъди обезщетение, като е приел въз основа на доказателствата по конкретното дело, че на ищеца не са причинени вреди в резултат на допуснатото обезпечение, не е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Значимостта на правния въпрос, решен по делото, се определя от това съобразени ли са правните изводи на съда със закона и съдебната практика, а не от конкретните факти и обстоятелства по делото, които обуславят основателността на претендираното обезщетение за вреди. В тази връзка следва да се посочи, че въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, тълкувайки съдържанието на сключения предварителен договор между ищците и купувачката относно процесния апартамент, доколкото е съобразил даденото разрешение относно кръга на визираните от закона трети лица, за които частният документ няма достоверна дата, както и че в случая поведението на ответниците, поискали допускане на обезпечение чрез налагане на възбрана върху процесния апартамент, чиято молба е била уважена от съда и в тази част съдебният акт не е бил обжалван от ответника/ищец по настоящото дело/, не е станало причина за претърпените имуществени вреди от ищцовото дружество, изразяващи се под формата на платена неустойка на купувача за неизпълнение на клаузи на предварителния договор за продажба на процесния апартамент, тъй като тези вреди не се явяват пряка и непосредствена последица от наложената обезпечителна мярка – възбрана върху имота.
Следователно, поради липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.
При този изход на делото, на ответниците по касация следва да бъдат присъдени поисканите и платени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1271 от 26.10.2016 г., постановено по в.гр.д. № 1370/2016 г. на Варненския окръжен съд, Гражданско отделение, по касационна жалба с вх. № 34026/09.12.2016 г. от [фирма], [населено място].
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на Л. Г. М. и Е. С. М., и двамата от [населено място] направените по делото разноски за касационното производство в размер на 600 /шестстотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: