О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 623
София, 14.10.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – търговска колегия, второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. №2105/2019г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на СД „Д.-Д. и сие”-гр.В., обл.Р., срещу определение №243 от 22.05.2019г., постановено по в.ч.т.д.№138/2019г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено определение №1329/04.03.2019г. по гр.д.№2928/2016г. на Русенки районен съд .
В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение, с което е потвърдено първоинстанционното определение за оставяне без уважение искането на събирателното дружество за възстановяване на заплатената от ищеца държавна такса, е неправилно поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Твърди се, че с оглед недопустимостта на иска районният съд е следвало да върне исковата молба без да образува гражданско дело. Оспорва се извода на въззивния съд, че основанията за заплащане на държавна такса са определени формално. Излагат се доводи, че определението е постановено в нарушение на принципите, прогласени в чл.60 от Конституцията на РБ и в чл.3 от ГПК. Претендира се отмяна на обжалваното определение и постановяване връщането на внесената от ищеца държавна такса.
В изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, които според касатора обуславят допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 т.2 и т.3 ГПК, а именно:
1. „Равнопоставени ли са правните субекти, в това число и спрямо съда като администратор на държавния бюджет за събиране на ДТ от гражданите и юридическите лица, при невръщането на същите при неизвършена съдебна услуга, а само при администриране на съдебния процес?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение №19/21.12.1993г. на Конституционния съд на РБ.
2. „Следва ли се връщане на ДТ при прекратяване на иска поради недопустимост?”. Излагат се доводи, че въпросът е от значение на точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Отделно в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основания по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касация поради недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното определение.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на частната касационна жалба от „ЗАД Б. В. И. Г.” АД.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на доводите на жалбоподателя по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, намира следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното определение въззивният състав от Русенски окръжен съд е потвърдил определение №1329/04.03.2019г. по гр.д.№2928/2016г. на Русенки районен съд, с което е оставено без уважение искането на ищеца СД „Д.-Д. и сие” за възстановяване на заплатената по делото държавна такса в размер на 707.33лв. Въззивният състав е посочил, че след образуване на производството по гр.д.№2928/2016г. на Русенски РС, районният съд е оставил без разглеждане като недопустим иска на СД „Д.-Д. и сие” против „ЗАД Б. В. И. Г.” АД и е прекратил производството с определение, потвърдено от Русенски ОС. Въззивният съд е възприел изводите на районния съд за неоснователност на молбата на ищеца за връщане на внесената по делото ДТ, позовавайки се на разпоредбите на чл.4б ЗДТ и чл.71, ал.1 ГПК. Посочил е, че съгласно чл.4б ЗДТ по искане на заинтересованата страна се връщат само недължимо платените държавни такси, които са: 1.) таксите, по които исковото или охранителното производство не е било образувано, 2.) таксите, които са били събрани, въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им и 3.) надвнесените такси.
В обжалваното определение е отразено, че основанието за заплащане на държавната такса по чл.4, б.а ЗДТ е подаването на искова молба, а не извършването на определено съдопроизводствено действие. В тази връзка и с оглед цитираната в определението константна практика на ВКС, въззивният състав е обосновал извода, че внесената от ищеца такса не е недължимо платена. Според съда с оглед разясненията, дадени в Тълк.решение №5/12.07.2017г. по тълк.дело №5/2015г. на ВКС, ОСГТК, следва да се приеме, че такса заплатена по предявен иск, производството по който впоследствие е прекратено, не подлежи на връщане (аналогично на решаващите мотиви в цитираното от съда определение №126/15.03.2013г. по ч.гр.д.№1193/2013г. на ВКС, ІІ г.о.).
Настоящият касационен състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.
Нито един от формулираните от касатора два правни въпроса не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Първият въпрос: „Равнопоставени ли са правните субекти, в това число и спрямо съда като администратор на държавния бюджет за събиране на ДТ от гражданите и юридическите лица, при невръщането на същите при неизвършена съдебна услуга, а само при администриране на съдебния процес?”, не е обусловил решаващите изводи на въззивния състав доколкото в обжалваното определение въобще не е обсъждан въпросът за равнопоставеността на страните в процеса от една страна и на съда – от друга, в производството по администриране на исковата молба и в частност по събирането, респ. връщането на внесената държавна такса. Както бе посочено по-горе, за да приеме неоснователност на молбата за връщане на държавната такса, въззивният състав се е позовал на конкретни законови разпоредби (ЗДТ и ГПК) и на практиката на ВКС по аналогични случаи. Твърденията на касатора за съществуваща неравнопоставеност между страните и съда в контекста на мотивите на решение №19/21.12.1993г. на Конституционния съд на РБ, не са били предмет на въззивната частна жалба и не са от значение за формиране решаващата воля на съда. Вторият въпрос: „Следва ли се връщане на ДТ при прекратяване на иска поради недопустимост?” също не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като е изцяло по правилността на обжалвания акт, която не може да бъде преценявана от касационната инстанция в рамките на производството по чл.274, ал.3 във вр. с чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Липсата на правен въпрос в изложението на касатора, отговарящ на общите критерий по чл.280, ал.1 ГПК, е основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки за това – в случая по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК
Неоснователно е становището на касатора за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Липсата на мотиви относно твърдението на касатора за неравнопоставеност на страните и съда в процеса, не прави обжалваното определение недопустимо. Що се отнася до изводите на съда по съществото на процесуалния спор, същите не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика, за да може обжалваният акт да бъде определен като очевидно неправилен. Обстоятелството, че съдът се е съобразил със съществуващата съдебна практика на ВКС (определение №126/15.03.2013г. по ч.гр.д.№1193/2013г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК) относно това дали подлежи на връщане внесената държавна такса ако производството по делото е било прекратено поради недопустимост на иска, също изключва наличието на „очевидна неправилност” на определението като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №243 от 22.05.2019г., постановено по в.ч.т.д.№138/2019г. на Русенски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: