О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 623
София, 07.08.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на девети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 55 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, вр. § 74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите, подадена чрез процесуален представител експерт С. – служител с юридическо образование, срещу въззивно решение от 04.08.2017г., постановено по в.гр.д.№6320/2016г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 09.03.2016г. по гр.д.№45480/2013г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявените от Национална агенция за приходите срещу Фондация „Център за модернизиране на политики“ искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата Фондация „Център за модернизиране на политики“, чрез процесуален представител адв.К., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от Национална агенция за приходите срещу Фондация „Център за модернизиране на политики“ обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. 415, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземания на ищеца за сумата от 16047,20 лева главница /финансиране по Договор за безвъзмездна помощ с рег. № BG EIF 2007/01-04.01 подлежащо на възстановяване от бенефициента/ и за сумата от 722,30 лева – лихва за забава за периода от 30.12.2010 г. до 08.06.2011 г., за които суми в производството по ч. гр. д. № 57792/2012 г. по описа на СРС, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.
Във връзка с допустимостта на разглежданите искове е прието, че НАП притежава процесуална легитимация да предяви същите на основание чл. 3, ал. 7, т. 6, вр. ал. 2 ЗНАП, тъй като се претендира частно държавно вземане на държавен орган, администриращ средства от европейски фондове. Отбелязано е, че доколкото исковото производство е образувано преди приемането на Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове /ЗУСЕСИФ/, в сила от 25.12.2015 г., приложение намира § 10, ал. 1 ПЗР от този закон, съгласно който всички започнали и недовършени до влизането му в сила производства /граждански и административни/ се довършват по досегашния ред (в този смисъл – постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 66 от 21.03.2017 г. по гр. д. № 60146/2016 г., ІV-то г. о. на ВКС и Решение № 17 от 23.03.2017 г. по гр. д. № 50176/2016 г., ІІІ-то г. о. на ВКС/.
Установено е, че между Министерство на труда и социалната политика /МТСП/ в качеството му на договарящ орган и Фондацията-ответник по иска, в качеството му на бенефициент на 13.07.2009 г. е сключен Договор за безвъзмездна финансова помощ № BG EIF 2007/01-04.01 по Европейски фонд за интеграция на граждани на трети страни с предмет предоставяне на безвъзмездна финансова помощ за изпълнение на проект „Подкрепа за активно включване на имигрантите в българското общество“ при допустима максимална обща сума на проекта от 72618,96 лева и продължителност от шест месеца. Съгласно уговореното в чл. 3.2 от договора, разходите по проекта се извършват в съответствие с Приложения ІІІ.1 и ІІІ.2 /Общите условия към финансираните по Европейския фонд за интеграция на граждани на трети страни договори за безвъзмездна финансова помощ /ОУ/ и Описанието на проектното предложение/, а исканията за верифициране на разходите и плащанията се подкрепят с представяне на окончателни доклади. В чл. 4.6 от договора е предвидено задължение за бенефициента да възстанови извършени и верифицирани разходи, когато впоследствие същите бъдат признати за недопустими от сертифициращ, одитиращ или друг контролиращ орган /съответна на тази разпоредба е предвидена и в ОУ – чл. 16.1 – съгласно която бенефициентът е задължен да възстанови на договарящия орган авансови средства, платени в повече от сертифицираните разходи, в срок до пет работни дни от получаването на искането за това/. Съгласно чл. 13.2 от ОУ по процесния договор, всички доклади и документи, представляващи основание за плащане, се считат за одобрени, ако договарящият орган не изпрати писмен отговор до бенефициента, придружен с необходимите документи, в срок 60 работни дни от получаването им. В чл. 13.3 от ОУ е предвидена възможност за бенефициента да подаде възражение в рамките на 5 работни дни, придружено с доказателства, срещу решението на договарящия орган за непризнаване на разходите, като за произнасянето и разглеждането на доказателствата се прилагат условията по чл. 13.2 от ОУ.
В чл. 5.3.3 от Приложение ІІ към договора /Описание на проектното предложение/ е предвидено за изпълнение на проекта да бъдат наети консултанти извън членовете на екипа за организация и управление на проекта. В Приложение ІІІ.1, Група А от договора като преки разходи по проекта са предвидени такива за длъжност „консултант по качеството на изработените продукти“/т. 1.1.9/, както и разходи за командировки (т. 2). В т. 11 от Група Б на същото приложение като непряк разход е предвиден и невъзстановим данък върху добавената стойност. На 20.05.2010 г., във връзка с искане за окончателно заплащане по проекта, е изготвен доклад от отговорния орган по Европейския интеграционен фонд (ЕИФ), а именно – Дирекция „Свободно движение на хора, миграция и интеграция“ (ДСДХМИ) към МТСП, съгласно който за недопустими са счетени направени от бенефициента по проекта разходи в размер на 1773,06 лева, като в същия е изложена подробна обосновка относно неодобряването на тези разходи. Този доклад е връчен на фондацията на 21.05.2010 г., ведно с потвърждение за финално плащане, като по него същата не е направила възражения. Страните не спорят, че МТСП е изплатило на бенефициента -Фондацията общо сумата от 70326,53 лева като безвъзмездна финансова помощ по процесния проект чрез две плащания, съответно в размер на 39940,43 лева и 30386,10 лева, извършени на 23.10.2009 г. /авансово/ и на 07.06.2010 г. Безспорно е между страните, че при второто плащане е приспадната сумата от 1773,06 лева, приета от договарящия орган като недопустими разходи, неподлежащи на заплащане с безвъзмездна финансова помощ, както и начислената лихва в размер на 8,96 лева.
На 17.12.2010 г. ДСДХМИ към МТСП, в качеството си на отговорен орган по проекта, е изготвило искане за възстановяване на изплатени недопустими разходи по процесния договор в общ размер от 16047,20 лева, към което е приложен доклад от сертифициращия орган по ЕИФ – Главна дирекция „Европейски фондове, международни програми и проекти“. В този доклад са описани приетите за недопустими преки и непреки разходи (а именно: от преките разходи – за възнаграждения в размер на 9000,00 лева на С.Д.в качеството ? на консултант по качество на изработените продукти и за командировки на всички външни експерти в размер на 279,60 лева; от непреките разходи – за възнаграждения на експертите, извън посочените в договора, в размер на 4502,03 лева и за невъзстановимото ДДС на разходите по бюджетни пера 2 и 3 в размер на 76,55 лева). Искането за възстановяване е получено от Фондацията на 21.12.2010 г. На 23.12.2010 г. бенефициентът входира в МТСП писмено възражение срещу отправеното искане за възстановяване.
Въз основа на доклада на сертифициращия орган, на 01.07.2011 г. е издаден Акт за установяване на частно държавно вземане № 69, връчен на ответника, с който е установено, че към 08.06.2011 г. държавата има изискуемо вземане срещу Фондацията в размер на 16 769,50 лева, включващи главница в размер на 16047,20 лева и наказателна лихва за периода от 30.12.2010 г. до 08.06.2011 г. в размер на 722,30 лева. Въз основа на акта е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ на 04.01.2013 г. по ч. гр. д. № 57792/2012 г. по описа на СРС, за посочените суми и направените по делото разноски в размер на 920,78 лева. След подадено в срок възражение, НАП е предявил исковите претенции, предмет на разглеждане в настоящото производство, за установяване дължимостта на сумите, обективирани в заповедта за изпълнение.
Въззивният съд е приел, че макар предявените искове да са насочени към установяване дължимостта на частно държавно вземане, при решаването на възникналия правен спор определящо значение има сключения между ответника и МТСП договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ. Изложени са съображения, че особеният предмет на този договор и наличието на властнически правомощия у едната страна по него не променя факта, че в същността си той представлява съглашение с облигационен характер, спрямо което – при липса на специална уредба – приложение намират общите правила и принципи на облигационното право. Прието е, че с оглед на това и съобразно чл. 20а, ал. 1 ЗЗД, уговореното в процесния договор определя правата и задълженията на страните по него, доколкото то не противоречи на императивни законови норми и на добрите нрави. Изложеното, съотнесено към описаните по-горе клаузи на договора между МТСП и Фондацията, води до извод, че претендираните вземания не представляват недопустими разходи по смисъла на договора. Прието е, че за да се квалифицират като такива, същите не следва да се били предвидени в бюджетната рамка на проекта, но в конкретния случай процесните разходи фигурират в Приложение ІІ /описанието на проекта – вж. т. 5.3.3 от същото/ и Приложение ІІІ-1 към договора /бюджета на проекта – вж. т. 1.1.9, т. 2 и т. 11 от същото/, а съгласно разпоредбата на чл. 3.2 от договора именно в съответствие с предвиденото в тези приложения трябва да се извършват разходите по проекта. Предвид наличието на цитираната договорна клауза и описаните в приложенията разходи (за наемане на консултанти извън членовете на екипа за организация и управление на проекта, за длъжност „консултант по качеството на изработените продукти“ и за командировки, както и за невъзстановим данък върху добавената стойност), са приети за неоснователни твърденията на въззивника, че сочените от него като недопустими разходи не са били предвидени в договора. Приложение ІІ и Приложение ІІІ-1, за които няма доказателства по делото да са изменени или отменени, именно предвид уговореното в процесния договор представляват неизменна част от същия и норматив за допустимите разходи. По тези съображения е прието, че основният мотив на сертифициращия орган, съответно – ищец в настоящото производство, с който се обосновава недопустимостта на разходите, чието възстановяване се иска, е несъстоятелен. С цел изчерпателност е подчертано, че разходите за възнаграждения за лице на експертната длъжност „консултант по качеството на изработените продукти“ и за командировки са изрично предвидени в бюджетното разписание, като относно тези за командировки е посочен общ размер, без да е въведено разграничение между допустимите за външни експерти и допустимите за лица от основния екип по проекта /за разлика, например, от разходите за осигурителни вноски, които са обособени по видове/. Що се отнася до счетените за недопустими разходи за възнаграждения на експерти, извън посочените в договора, от доклада на сертифициращия орган, съответно – и от констатациите в акта за начет, не е изяснено кои именно са тези експертни длъжности, непосочени в договора. В бюджета на същия, освен длъжност за консултант по качеството на изработените продукти, е предвидена още една такава – експерт по статистика и иконометрия, поради което липсата на конкретизация по коментирания въпрос обуславя необосноваността на претенцията за възстановяване на сумата, заплатена като възнаграждения на експерти „извън посочените в договора“. Относно приетите за недопустими разходи за невъзстановимо ДДС е посочено, че следва да се съобрази, както че такива са предвидени в бюджетния разчет на проекта /т. 11 от Група Б на Приложение ІІІ-1/, така и че същите са обвързани с преките разходи, сочени от сертифициращия орган като недопустими, поради което предвиждането на последните в договора, съответно – допустимостта им, рефлектира и върху непреките разходи за невъзстановимо ДДС. За пълнота на изложението е посочено, че от значение за неоснователността на предявените искове релевантна би могла да бъде и клаузата на чл. 13.3 от ОУ по процесния договор, съгласно която бенефициентът може да подаде възражение срещу решение на договарящия орган за непризнаване на разходи. Прието е, че предвид препращането към чл. 13.2 от ОУ относно условията и реда за произнасяне по възражението, се налага изводът, че при липса на писмен отговор в 60-дневен срок същото следва да се счита за одобрено.
Въззивният съд е приел, че не е установено безспорно по делото, че претендираните за възстановяване разходи действително са недопустими, съобразно процесния договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, като единствено доказателство в този смисъл е докладът на сертифициращия орган, който обаче съдържа единствено констатации /за разлика от доклада на отговорния орган от 20.05.2010 г., в който подробно е аргументирано защо са приети за недопустими направени от бенефициента разходи в размер на 1773,06 лева/, чиято истинност е прието, че не е доказана безспорно в производството по делото. Посочено е също, че принципът за правна сигурност, съотнесен към договореностите между МТСП и Фондацията, не допуска уважаване на процесното искане за възстановяване на част от изплатената безвъзмездна финансова помощ, единствено на основание констатациите в посочения доклад, още повече като се съобрази, че органът, който го е изготвил, е част от структурата на една от страните по договора.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпроса: „какъв е характерът на договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ за предоставяне на средства от Европейския съюз и държавите-членки“. Посочено е от касатора, че въпреки, че са налице характеристиките на официален документ, предвидени в чл.179 ГПК, от Софийски апелативен съд е прието, че актът представлява частен документ и не се ползва с обвързваща доказателствена сила. Настоящият съдебен състав намира, че поставеният от касатора въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е разрешен от въззивния съд. Видно от съдържанието на въззивното решение, въззивният съд не е изложил съображения относно това дали сключения между ответника и МТСП договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ представлява официален документ по смисъла на чл.179 ГПК и дали се ползва с обвързваща доказателствена сила. Действително законът има разпореждане за доказателствената сила на официалните документи, които съдържат изявления на гражднание /чл.179, ал.1 ГПК/ и за доказателствената сила на официалните преписи от официални документи /чл.179, ал.2 ГПК/, но в тези документи държавен орган удостоверява нещо, какъвто не е случаят когато се сключват договори за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ – сделки с административен елемент, чиито правни последици са предимно гражданскоправни, което обуславя и подсъдността на споровете относно изпълнение на поетите с такъв договор задължения пред общите съдилища по реда на ГПК /до влизането на ЗУСЕСИФ в сила/. Отделно от това, не са налице и сочените от касатора допълнителни основания за допускане на касационно обжалване. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е обосновал поставният въпрос да е от значение за точното плирожение на закона както и за развитието на правото. Посочил е също, че по поставения въпрос въззивното решение е в противоречие с решение по т.д.№ №678/2009г. на ВКС, Іт.о., в което обаче не е разрешен поставения сега въпрос, а такъв по отношение на акта за държавна собственост, какъвто въпрос не е относим към настоящото дело.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 800лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 04.08.2017г., постановено по в.гр.д.№6320/2016г. на Софийски градски съд .
ОСЪЖДА Национална агенция за приходите да заплати на „Център за модернизиране на политики“ сумата 800лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: