О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 624
София, 14.10.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 2067/2019 година
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на „Портал“ Е., [населено място] срещу определение № 2189 от 27.06.2019 г. по т. д. № 3961/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение подадената от същото дружество молба за изменение на постановеното по делото решение № 755 от 29.03.2019 г. в частта за разноските.
Частният жалбоподател поддържа, че атакуваното определение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че размерът на дължимото на ответниците адвокатско възнаграждение следва да бъде определено с оглед цената на предявения иск по чл. 135 ЗЗД, определима съобразно данъчната оценка на процесния имот, а не с оглед размера на вземането на кредитора, както и с извода, че ответниците са доказали реалното плащане на адвокатските възнаграждения на техните процесуални пълномощници. Според частния жалбоподател, представените документи не съдържат изискуемите за банковите удостоверения реквизити, поради което не установяват факта на плащане на адвокатските възнаграждения.
В частната жалба са поставени и конкретни въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото и че по отношение на тях са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Същите обаче не подлежат на обсъждане, тъй като съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в т. 24 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, определението на въззивния съд за допълване или изменение на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, т. е. контролът върху това определение не е обусловен от визираните в чл. 274, ал. 3 ГПК предпоставки.
Ответникът по частната жалба – „М. Ив“ Е., [населено място] – оспорва същата и моли за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 26.08.2019 г.
Ответникът – „А. Д.“ О., [населено място] – не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
С постановеното решение № 755 от 29.03.2019 г. по т. д. № 3961/2018 г. въззивният съд, с оглед изхода на спора, е присъдил на всеки от ответниците разноски за въззивното производство в размер на сумата 8 800 лв., представляваща адвокатско възнаграждение (с включен ДДС).
За да остави без уважение подадената от въззивника „Портал“ Е. молба по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, съдържаща твърдение за прекомерност на присъдените на ответниците адвокатски възнаграждения, решаващият състав е счел, че в случая фактическата и правна сложност на делото е без значение, тъй като договорното от всяко от ответните дружества адвокатско възнаграждение 7 400 лв. (без ДДС) е в размер по-малък от минималния размер на адвокатските възнаграждения, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, който, съобразно интереса по делото, е 7 447.60 лв., без ДДС.
Като неоснователно съдебният състав е преценил и твърдението на въззивника, че липсват годни доказателства за плащането на адвокатските възнаграждения. В тази насока съдът е взел предвид представените от двамата ответници договори за правна защита и съдействие, издадените фактури за отразените в тях суми за правна защита и банкови документи, установяващи превод на тези суми по сметка на представляващите дружествата адвокати, съответно – извадка от страницата на адвокат В. Х. (пълномощник на „А. Д.“ О.) от он-лайн банкирането й в Ц. кооперативна банка и преводно нареждане по сметка на адвокат С. О. (пълномощник на „М. Ив“ Е.).
Обжалваното определение е правилно.
Неоснователно е оплакването на частния жалбоподател, че минималният размер на дължимото на всеки от ответниците адвокатско възнаграждение следва да бъде определено на база размера на вземането на кредитора, което подлежи на удовлетворяване след връщане на процесните имоти в патримониума на ответника „М. Ив” Е. – 89 217.65 лв., тъй като това именно е реалният материален интерес за тях, доколкото първият ответник отказва да заплати именно тази сума и с нея ще намалее имуществото на втория ответник, ако имотите бъдат продадени от съдебен изпълнител.
Материалният интерес на делото, като база за определяне на минималния размер на адвокатските възнаграждения съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на минималните размери на адвокатските възнаграждения, е обусловен от предмета на делото, а не от конкретния интерес на ищеца от завеждането му или от последиците за ответника от уважаването на иска. Поради това, материалният интерес се съизмерява с цената на предявения иск. В този смисъл е и непротиворечивата практика на ВКС (напр. определение № 190 от 06.06.2019 г. по 1099/2018 г. на ІІ т. о., определение № 93 от 04.06.2019 г. по гр. д. № 2278/2018 г. на ІІ г. о. и др.). Следователно, при иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, чийто предмет е прогласяване на определено действие (сделка) на ответниците за относително недействително, материалният интерес на делото е равен на цената на иска, която съгласно императивната разпоредба на чл. 69, ал. 1, т. 4 във връзка с т. 2 ГПК, е в размер на данъчната оценка на обекта на разпоредителното действие. Ето защо, определеният от въззивния съд по посочения начин минимален размер на дължимите на ответниците адвокатски възнаграждения е правилен. Доколкото ответниците са самостоятелни страни в процеса и са представлявани от различни адвокати, то на всеки от тях се дължи отделно адвокатско възнаграждение, определено по посочения по-горе начин, т. е. адвокатското възнаграждение се изчислява върху целия размер на данъчната оценка на процесните имотите, която е и цената на предявения иск, а не върху половината от данъчната оценка, както неоснователно се твърди от частния жалбоподател.
Що се отнася до заявеното в частната жалба оплакване, че ответниците не са доказали реално заплащане на адвокатските възнаграждения, същото не следва да бъде обсъждано, тъй като е преклудирано. Както е посочено в мотивите към т. 11 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, макар и акцесорна, претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва, също като него, да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция. С оглед на това, логичният извод е, че към този момент следва да бъдат представени както доказателствата за извършването на разноските, така и да бъдат направени всички възражения на насрещната страна в тази връзка. В случая, искането на ответниците за присъждане на разноски за адвокатски възнаграждения за въззивното производство е заявено в проведеното на 12.02.2019 г. съдебно заседание, когато са представени и доказателствата (банкови документи) за тяхното плащане. В това заседание ищецът (въззивник) е релевирал възражение единствено за прекомерност на адвокатските възнаграждения на ответниците, но не и за недоказване на плащането им, в т. ч. не е оспорил представените банкови документи. Поради това, правото му да оспорва същите е преклудирано и заявените от него доводи във връзка с доказателствената сила на представените банкови документи не следва да бъдат обсъждани.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2189 от 27.06.2019 г. по т. д. № 3961/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: