О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 625
София, 16.10.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – търговска колегия, второ търговско отделение, в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. №2240/2019г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Д. О. Е. чрез нейната майка и законна представителка Н. М. А., и на Д. Н. И. и Е. Н. И. чрез тяхната майка и законна представителка Н. М. М., срещу определение №483 от 05.07.2019г., постановено по в.ч.т.д.№369/2019г. на Варненски апелативен съд в частта му, с която е потвърдено определение №146/15.05.2019г. по т.д. №142/2018г. на Шуменски окръжен съд.
В частната касационна жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното определение е неправилно. Според частните жалбоподатели разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК не предвижда съобразяване с доходите на родителите на малолетните ищци като единствено за освобождаване на ищците от внасяне на държавна такса следва да се вземе предвид имущественото състояние на децата. Оспорват се изводите на въззивния състав, че доходите на родителите позволяват заплащане на държавна такса до размера посочен в обжалваното определение. Претендира се отмяна на атакуваното определение и освобождаване изцяло на ищците от заплащане на държавна такса по предявения от тях иск против „Гаранционен фонд”.
В изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в атакуваната му част. Твърди се, че определението е постановено в нарушение на практиката на ВКС, обективирана в посочени и представени с изложението определения на ВКС. Формулирани са пет правни въпроса, които според касаторите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Отделно се твърди, че в обжалваната му част въззивното определение е очевидно неправилно.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на частната касационна жалба от „Гаранционен фонд”.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на доводите на жалбоподателите по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, намира следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното определение въззивният състав е отменил частично определение №146 от 15.05.2019г. по т.д.№142/18г. на Шуменски окръжен съд и вместо нето е постановил на основание чл.83 ал.2 от ГПК 1.) да бъде освободена малолетната ищца Д. О. Е., действаща чрез нейната майка и законна представителка Н. М. А. от внасяне на дължима по делото за първа инстанция държавна такса за разликата над 1 000лв. до 4 000лв. 2.) да бъде освободен малолетния ищец Д. Н. И., действащ чрез неговата майка и законна представителка Н. М. М. от внасяне на дължима държавна такса за разликата над 2 000лв. до 4 000лв. и 3.) да бъде освободен малолетния ищец Енес Н. И., действащ чрез неговата майка и законна представителка Н. М. М. от внасяне на дължима държавна такса за разликата над 2 000лв. до 4 000лв. С въззивното определението е потвърдено определението на първата инстанция в частта му, с която са оставени без уважение молбите на Д. Е. за освобождаване от внасяне на държавна такса до размера на сумата 1 000лв., на Д. И. за освобождаване от внасяне на държавна такса до размера на сумата 2 000лв. и на Енес И. за освобождаване от внасяне на държавна такса до размера на сумата 2 000лв.
За да освободи частично ищците от внасяне на държавна такса апелативният съд е посочил, че разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК изисква преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото, след което съдът е длъжен да съпостави посочените обстоятелства с цената на исковете. Според съда преценката за възможността за изпълнение на законоустановеното задължение от малолетните ищци следва да бъде направена след анализ на доходите и имущественото състояние както на децата, така и на техните родители, които по закон имат задължение за тяхната издръжка.
Въззивният състав е посочил, че в настоящия случай държавната такса е в размер на 4 000лв. за всеки от тримата малолетни ищци. Приел е за установени следните релевантни за основанието по чл.83, ал.2 ГПК обстоятелства: – за ищцата Д. Е., че 1.) семейството е четиричленно с две малолетни деца 2.) притежават 15 дка земя в [населено място], три броя леки автомобили „Фолксваген“ година на производство 1994г., „Ауди“ – 2002г. и „БМВ“ – 2007г. 3.) доходите на бащата са в размер на 1 000лв. на месец от участие в търговски дружества 4.) здравословното състояние на членовете на семейството е добро и 5.) майката е регистрирана като търсещо работа лице в Бюрото по труда. 11.01.2019г.; – за ищците Д. И. и Енес И. , че 1.) семейството на четиричленно с две малолетни деца. 2.) постоянно живее в Х. 3.) доходите им са в размер на 900евро за майката и 1 700евро за бащата. 4.) притежават „Фолксваген“ бус, година на производство 1999, както и недвижими имоти – къща и апартамент, като едното е жилище в [населено място] с площ от 74 кв.м. 5.) здравословното състояние на членовете на семейството е добро. и 6.) майката е регистрирана като едноличен търговец.
След анализ на така събраните данни за имущественото състояние, семейното положение, възраст, здравословното състояние, трудова заетост по отделно за всеки един от ищците, въззивният съд е приел, че за родителите на ищцата Д. Е. е налице невъзможност за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на пълния размер на дължимата по делото държавна такса като е определил сумата от 1 000лв. – дължима частична държавна такса във възможностите на семейството на ищцата да бъде платена. По отношение на ищците Д. И. и Енес И., след анализ на посочените по-горе обстоятелства, въззивният съд е обосновал извода, че за семейството на двамата малолетни ищци е възможно заплащането на част от дължимата държавна такса, която съдът е определил в размер на 2 000лв. за всеки от тях.
Настоящият касационен състав намира, че не са налице поддържаните от касаторите основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.
Макар да няма конкретно формулиран въпрос с оглед твърдението за наличие на основанието по чл.280, ал.1,, т.1 ГПК следва да се има предвид, че при обсъждане на обстоятелствата, релевантни за освобождаване от държавна такса по чл.83, ал.2 ГПК, въззивният състав изцяло се е съобразил с константата практика на ВКС (включително и тази, посочена от касаторите – определение №612/12.08.2010г. по ч.т.д№564/2010г. ІІ т.о., определение №577/15.09.2014г. по ч.т.д№176/2017г. ІІ т.о., определение №161/23.03.2016г. по ч.т.д№531/2016г. ІІ т.о., определение №173/15.03.2013г. по ч.т.д№1839/2013г. ІV г.о. и определение №330/17.07.2019г. по ч.т.д№15372019г. , ІІ т.о.), а именно, че преценката за наличие на законовите предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса съдът извършва въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото, след което съдът съпоставя посочените обстоятелства с цената на исковете. В тази връзка въпросът за обстоятелствата и критериите, относими за молбата по чл.83, ал.2 ГПК, не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Несъгласието на касаторите с извода на съда, че ищците чрез техните семейства са в състояние да внесат частично определената държавна такса е относимо към правилността на обжалваното определение, която извън случая при очевидна неправилност, не е предмет на проверка в производството по допускане на касация.
Нито един от петте формулирани от касаторите въпроси не покрива критериите по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са изложени доводи в подкрепа на становището, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, което е самостоятелно основание за недопускане на касация с оглед мотивите към т.4 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това следва да се отбележи следното:
Въпрос №1: „Допустимо ли е въззивният съд да прави разширително тълкуване на нормата на чл.83, ал.2 и да преценява и разграничава налице ли е абсолютна невъзможност на страна за заплащане на държавна такса или е налице частична невъзможност за заплащането й? Следва ли въззивният съд да прави разширително тълкуване на волята на първоинстанционния съд при въззивната проверка на определението и противоречи ли тази проверка на диспозитивното начало в процеса?”, не е значим за конкретното дело, тъй като въззивният състав не е направил разширително тълкуване на чл.83, ал.2 ГПК, нито на волята на първоинстанционния съд. Категорично в съдебната практика се застъпва становището, че по искане за освобождаване от държавна такса съдът е оправомощен да постанови частично освобождаване (който може повече, може и по-малко). В тази връзка не е налице и нарушение на диспозитивното начало, когато при обжалване на отказа на първата инстанция да освободи ищеца от държавна такса, въззивният състав определя частичното й заплащане.
Въпрос №2:. „Когато малолетен ищец търси защита на личното си право на обезщетение за неимуществени вреди, допустимо ли е по искането му за освобождаване от плащане на държавна такси и разноски на основание чл.83, ал.2 ГПК съдът да формира преценката си за основателността на това искане въз основа на имущество на родителите/законни представители?,” не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото в правната теория и съдебната практика няма спор, че в случая при малолетни ищци по молбата по чл.83, ал.2 ГПК, извън имуществото на детето, се вземат предвид доходите и имущественото състояние на родителите, които имат задължение за издръжката на техните деца.
Въпрос №3: „Необходимо ли е извършване на съпоставка и съобразяване на доходите на лицето и дължимата държавна такса? Необходимо ли е при преценка за наличие на основание да освобождаване от заплащане на държавна такса съдът да съобрази икономическата конюнктура в страната, прага на бедността, средната работна заплата в страната, в която пребивава ищецът и др.фактори?”, въпрос №4: „Размерът на държавната такса релевантен ли е при преценката на съда за наличието на основание за освобождаване на страната от държавна такса ?” и въпрос №5: „Каква е тежестта на всеки от критериите, изброени в чл.83, ал.2 ГПК и следва ли да бъдат обсъдени всички предпоставки за освобождаване от държавна такса поотделно и в тяхната цялост?” не са значими въпроси за конкретното дело, доколкото съдът е обсъдил посочените в чл.83, ал.2 ГПК предпоставки за освобождаване от държавна такса поотделно и в тяхната цялост и е съобразил доходите на родителите с дължимата държавна такса. Икономическата конюнктура в страната не е критерии по чл.83, ал.2 ГПК и няма самостоятелно значение извън общата преценка за възможността на ищеца да внесе дължимата държавна такса (наличие на достатъчно средства съгласно чл.83, ал.2 ГПК).
Неоснователно е становището на касатора за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, и пр.3 ГПК. Изводите на съда относно възможността за родителите да внесат част от дължимата държавна такса, не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика, за да може обжалваният акт да бъде определен като очевидно неправилен.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №483 от 05.07.2019г., постановено по в.ч.т.д.№369/2019г. на Варненски апелативен съд в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: