О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 625
София, 23.09.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 17.05.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 762/2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „А. К.”АД, [населено място] против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 14 от 12.03.2012 год., по т.д.№ 28/2012 год., с което е отменено решение № 292 от 14.10.2011 год., по т.д.№ 610/2011 год. на Бургаския окръжен съд и при условията на чл.271 ГПК е уважен предявения от [фирма], [населено място] косвен иск по чл. 134 ЗЗД срещу касатора, като ответник и последния е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата 100 000 лева, представляваща част от парично вземане в общ размер от 11 226 000 лв. – неплатена цена по договор от 20.07.2010 год. за продажба на акции от капитала на [фирма], ведно със законната лихва върху тази сума, считана от датата на исковата молба – 29.10.2010 год. до окончателното и изплащане. Със същото решение в тежест на жалбоподателя „А. К.”АД са възложени и деловодните разноски на ищеца в общ размер за двете инстанции от 6 000 лева.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че в случая са осъществени всички елементи от фактическия състав на чл.134 ЗЗД, като твърди, че длъжникът на ищеца няма изискуемо парично вземане, което да налага упражняване на имущественото му право от неговия кредитор с предявяване на косвен иск, обстоятелство останало необсъдено от решаващия съд.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле, позовавайки се на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, като твърдението му е, че с обжалвания съдебен акт въззивният съд се е произнесъл по общо 3 материалноправни и 2 процесуалноправни въпроси, имащи обуславящо значение за крайния правен резултат по делото, а именно:
1.”Необходимо ли е вземането на длъжника/ имуществено право по см. на чл.134, ал.1 ЗЗД/ да бъде изискуемо към момента на предявяване на иска от кредитора. Предпоставка ли е изискуемостта на вземането за предявяване на иска по чл.134, ал.1 ЗЗД и ако тази изискуемост е уговорена в полза на длъжника- трето лице, то може ли кредиторът- субституент да упражни правата на бездействащия кредитор на третото лице –длъжник и да предяви допустим суброгационен иск?”;
2. „Необходимо ли е размерът на вземането да бъде определен, за да бъде допустим суброгационният иск и обуславя ли той правния интерес на ищеца?”;
3. „Налице ли е бездействие на длъжника по см. на чл.134, ал.1 ЗЗД, когато неговото вземане не е изискуемо и/ или ликвидно и / или определено по размер?”;
4.” Допустимо ли е в производството по иск с правно основание чл.134, ал.1 ЗЗД въззивният съд да се произнася преюдициално по въпрос, предмет на друг иск, а именно – чл.135 ЗЗД?”;
5. „ Доказва ли се твърдяното прекратяване на договора за продажба на акции, чрез представяне на споразумение за това, подписано от двете страни, както и на джиро върху акциите за обратното прехвърляне правото им на собственост от купувача на продавача?”.
По отношение на първите два въпроси на материалното право поддържаното селективно основание е по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, поради различното им разрешение в решения: № 171/28.01.2011 год., по гр.д.№ 485/2010 год. на Софийски апелативен съд; № 26/10.02.2010 год., по гр.д.№ 717/2008 год. на Великотърновския апелативен съд; от 02.03.2006 год., по гр.д.№ 614/2003 год. на Великотърновския окръжен съд и от 19.07.2004 год., по гр.д.№ 126/2004 год. на Великотърновския апелативен съд.
Останалите правни въпроси, според жалбоподателя, поради различното им разрешаване както в съдебната практика, така и в правната доктрина, се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, като алтернативно изразява и несъгласие с въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид доводите на страните и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че е надлежно сезиран с косвен частичен иск, основан на чл.134, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 510 ГПК от [фирма], в качеството му на процесуален субституент на безспорния му длъжник [фирма], конституиран като съищец в процеса, на когото ЧСИ Д. Н., рег.№ 804, с район на действие БОС е предоставил по реда на чл.510 ГПК за събиране запорирано вземане по изп.д.№ 20108040400480 срещу длъжника на съищеца – ответника [фирма], произтичащо от договор за продажба на 112 660 поименни акции с номинална стойност 85 лв. от 20. 07. 2010 год., който е доказал правния си интерес от упражняване на длъжниковите права.
При изграждане на крайния си правен извод за основателност на предявения частичен иск, основан на чл.134, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е преценил като неоснователни въведените е в хода на процеса възражения на ответника [фирма], поддържани и от съищеца, че вземането на [фирма] не е изискуемо, предвид неговия условен, според договор за продажба на акции от 20.07.2010 год., характер – плащане продажната цена само при едновременното наличие на две конкретни условия, които няма данни да са осъществени към релевантния за спора момент и отсъствие на правен интерес за субституента [фирма] от предявения косвен иск, предвид отпадане на задължението на ответното ТД, длъжник на неговия длъжник, поради сключено между тях споразумение от 17.08. 2010 год. за прекратяване на договора за продажба на акции, предхождащо наложения на 09.09.2010 год. запор върху паричното вземане от същия и обратното им джиросване на последния, като техен продавач.
Счетено е, че както клаузите за дължимо отсрочено и под условие плащане продажната цена на процесните акции в сключения между [фирма] и А. К.” АД договор от 20.07.2010 год., така и споразумението за неговото прекратяване, оспорено от ищеца, като симулативно, по своята правна същност представляват писмено признание на изгодни за ответника и съищеца факти, поради което нямат доказателствена сила и са непротивопоставими на кредитора – процесуален субституент и при липсата на други годни да установят тези факти доказателства, не могат да обосноват правилността на изградения от БОС правен извод за неоснователност на предявения от ищеца иск, поради отсъствие на изискуемо вземане на неговия длъжник от ответното ЮЛ.
В подкрепа на изложените по- горе съображения, според въззивният съд са както представената по делото разпечатка от официалния сайт на [фирма], сочеща, че към 01.09.2010 год. по изричното му публично оповестяване това търговско дружество не притежава акции от капитала на [фирма], които са били предмет на извършената с договора от 20.07.2010 год. продажба, така и обективираното в писмо на изпълнителния директор на „А. К.” АД волеизявление, че датата на прекратяване на договора за продажбата им е 17.09.2010 год., т.е. различна от отразената в споразумението, която е и след датата на наложения от ЧСИ запор върху вземането на продавача.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен позволяват да се приеме, че първите три поставените от касатора правни въпроси, макар и важни, нямат обуславящо значение за крайния правен резултат по делото, доколкото въззивният съд е приел, че съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест и така ангажираните по делото доказателства ответникът не е доказал възражението си за отсрочено и дължимо под условие плащане цената по договора за продажба на акции от 20.07.2010 год., поради което не обосновават основната обща предпоставка за допускане на касационното обжалване – арг. от т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че цитираните като израз на твърдяното противоречие съдебни актове на различни по степен съдилища в страната са без отбелязване да се влезли в сила, поради което дори и да се възприеме становището на жалбоподателя относно релевантността на поставените материалноправни въпроси към крайния правен резултат по делото, то недоказана, съгласно задължителните постановки в т.3 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, се явява допълнителната процесуална предпоставка за достъп до касационен контрол – въведеното селективно основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Следващият формулиран от касатора правен въпрос е с хипотетичен характер и в този см. не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивната инстанция въобще не се е произнесяла по него, нито дори косвено по някакъв начин е обсъждала елементите от фактическия състав на отменителния иск по чл.135 ЗЗД, а е приела, че при така събраните доказателства възражението за отсъствие на вземане на длъжника- съищец, поради прекратяване на договора за продажба на акции и обратното им джиросване на продавача, за което доказателствената тежест е на ответника, е останало недоказано в процеса.
Що се касае до формулирания процесуалноправен въпрос, то той и възприет за релевантен за крайния правен резултат по делото в своята втора част, не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по см. на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, каквото е поддържаното селективно основание по отношение на същия.
Съгласно задължителните разяснения в т.4 на ТР № 1 /19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвано въззивно решение ще е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед настъпили изменения в законодателството и обществените условия, при които същата е била създадена, а за развитие на правото – когато приложимата правна норма е непълна, неясна или противоречива и чрез корективното и тълкуване би се създала съдебна практика, каквато отсъства.
В случая изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на обжалваното въззивно решение на Бургаския апелативен съд не съдържа твърдения, че е налице подобна хипотеза или че се налага да бъде изоставено едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, а се визира единствено липсата на съдебна практика и съществуващо в доктрината противоречие и то не по отношение на конкретизирания процесуалноправен въпрос, а във вр. с първия от поставените материалноправни въпроси.
Отделно от това следва да се има предвид, че за правната същност на джирото, като едностранна сделка, за формалната му легитимационна функция и транслативен ефект, вкл. доказателствената му сила е налице както трайно установена практика на съдилищата, така и задължителна практика на ВКС, последната обективирана и в служебно известното на настоящия съдебен състав решение на І т.о. на ВКС № 14 от 25.03.2010 год., по т.д.№ 524/2009 год., което е още едно самостоятелно основание, за да бъде отречено приложението на визирания критерий за селекция.
Разрешението на поставения процесуалноправен въпрос в неговата първа част всякога е обусловено от конкретните факти и доказателства по делото, както е процедирано и от Бургаския апелативен съд, поради което същият е неотносим към приложното поле на касационното обжалване.
Само за прецизност в тази вр. следва да се посочи, че при произнасянето му е явно съобразено от въззивния съд, относимото косвено към него, служебно известното на настоящия съдебен състав, задължителното за съдилищата в страната решение № 235 от 04.06.2010 год., по гр.д.№ 176/2010 год. на ІІ г.о. на ВКС , свързано с приложението на чл.181, ал.1 ГПК и даващо отговор на въпроса за кръга на „третите лица”, по отношение на които частният документ – свидетелстващ и диспозитивен, е необходимо да има достоверна дата, за да им бъде противопоставен.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за производство по чл.288 ГПК, поради което при този изход на делото в касационната инстанция, настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по същите- арг. от чл.78, ал.3 ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 14 от 12.03.2012 год., по т.д.№ 28/2012 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.