5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 625
гр. София, 31.07. 2019 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 1349/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 380/09.01.2019 г. от П. Л. И. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Г. М. от АК-П., против въззивно решение № 2702 от 20.11.2018 г., постановено по в.гр.д. № 1608/2018 г. на Софийския апелативен съд, ГК, 4 с-в, в частта, с която е отменено решението от 25.01.2018 г. по гр.д. № 397/2017 г. на Пернишкия окръжен съд, с която е отхвърлен предявеният от [община] против П. Л. И. иск, с правно основание чл. 45 ЗЗД, за заплащане на разликата над 3 462, 80 лв. до сумата от 39 267,80 лв., представляваща обезщетение за причинените имуществени вреди от събрани и невнесени в бюджета на [община] такси за ползване на ДГ „Изворче“, за периода от 01.01.2008 г. до 30.06.2013 г., и в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 86 ЗЗД за разликата над 1050,32 лв. до 12 490 лв. и в частта, с която [община] е осъдена да заплати на П. Л. И. разноски в размер на 2 848, 94 лв., вместо което П. Л. И. е осъдена да заплати на [община] още 35 805 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 30.06.2017 г. до окончателното й изплащане; сумата от още 11 434, 68 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 39 267,80 лв., за периода от 01.07.2014 г. до 30.06.2017 г. и още 215,49 лв. – разноски за производството пред Пернишкия окръжен съд. С въззивното решение П. Л. И. е осъдена да заплати на [община] и разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция в размер на 450 лв. и по сметка на Софийския апелативен съд държавна такса в размер на 1 889, 58 лв.
В частта, с която е потвърдено решението от 25.01.2018 г. по гр.д. № 397/2017 г. на Пернишкия окръжен съд в отхвърлителните му части за присъждане на главница за разликата над 39 267, 80 до 39 268, 10 лв. и мораторна лихва за разликата над 12 490 лв. до 29 269, 97 лв. въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете по чл. 45 ЗЗД за сумата от 3462, 80 лв. и по чл. 86 ЗЗД за сумата от 1055,32 лв., не е било предмет на въззивна проверка.
Касаторката твърди наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на постановеното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и моли то да бъде отменено като неправилно и исковите претенции за заплащане на главница в размер на сумата от 35 805,80 лв., за периода от 23.01.2008 г. до 30.06.2012 г. и мораторни лихви в размер на 28 214,65 лв., за периода от 01.01.2008 г. до 30.06.2014 г., да се отхвърлят, като погасени по давност.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа оплакване за очевидна неправилност на въззивното решение, като излага подробни съображения за характеристиката на това основание за допускане на касационно обжалване в светлината на разясненията, дадени с решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. Счита, че решението е явно необосновано заради извода на съда, че давността за вземането за обезщетение при деликт започва да тече от откриването на дееца, а не от датата на настъпване на вредата. Поддържа също и наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с ТР № 5 от 05.04.2006 г. по тълк.д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС, с решение № 1016 от 22.12.2009 г. по гр.д. № 293/2009 г., на ІII г.о. на ВКС и решение № 287 от 01.11.2012 г. по гр.д. № 1560/2011 г. на ІII г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в които е поставен за разглеждане въпросът относно определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от непозволено увреждане, според които дори деянието да представлява престъпление, давността тече от момента на извършването на престъпното деяние, а не от влизане в сила на присъдата за това деяние. Поставеният от касаторката правен въпрос, обусловил изхода на делото, конкретизиран от настоящата инстанция, съгласно разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е – от кой момент тече давността за вземането за обезщетение от деликт, който представлява и престъпно деяние.
Ответникът по жалбата [община], представлявана от кмета Вяра Ц., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК, както и за неоснователност на жалбата по същество.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че ответницата П. И. е работила като материално отговорно лице в ЦДГ „Изворче” – [населено място] и в това си качество, видно от изготвения на 24.10.2013 г. одитен доклад, за периода от 2008 г. до 2013 г., е отчела и внесла в счетоводството на [община] 39 268,10 лв. по-малко от събраните такси за ползване на детското заведение. С влязла в законна сила присъда на Пернишкия районен съд, ІІ нак. състав, постановена на 17.11.2016 г. по НОХД № 1261/2016 г., потвърдена с решение на Пернишкия окръжен съд, НК, постановено на 31.03.2017 г. по ВНОХД № 15/2017 г., ответницата е била призната за виновна и осъдена за това, че през периода 23.01.2008 г. до 28.05.2013 г., е присвоила сумата 39 267,80 лв., собственост на [община], която сума не е била възстановена в полза на общината.
Във връзка с релевираното от ответницата възражение за изтекла погасителна давност за вземанията на общината към нея – за главницата, за периода от 23.01.2008 г. до 30.06.2012 г. включително, и за претендираните лихви, считано ОТ 01.07.2014 г. до 30.06.2017 г. включително, въззивният съд не е споделил извода на окръжния съд, че погасителната давност започва да тече от датата на извършване на деянието. Позовал се е на разпоредбата на чл.114, ал. 3 ЗЗД, предвиждаща че за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриване на дееца, като е отчел, че в конкретния случай деецът – материално отговорното лице, е открит при извършване на одита, приключил с доклад на 24.10.2013 г. В този смисъл погасителната давност за обезщетяването на материалните вреди, които е претърпяла общината в резултат от присвояването, за което е осъдена ответницата, започнала да тече от тази дата и тъй като исковата молба е постъпила в съда преди изтичане на 5-годишния срок по чл.110 ЗЗД, вземането за главницата, представляваща присвоената сума, не е погасено по давност. Съобразявайки присъдата на наказателния съд, при условията на чл. 300 ГПК и събраните по делото доказателства в тази насока, съдът е приел, че доказаният размер на вредата е присвоената сума от 39 267, 80 лв., като за разликата до претендирания размер от 39 268,10 лева, претенцията е неоснователна.
Въззивният съд, като се позовал на чл. 84, ал.3 от ЗЗД, приел, че ответницата е изпаднала в забава за заплащане на сумата от датата на съставяне на одита – 24.10.2013 г., но вземането за лихви е погасено за периода 24.10.2013 – 30.06.2014 г. При определяне на размера на дължимата мораторна лихва съдът е съобразил допълнителното заключение на вещото лице П., според което за периода от 30.06.2014 г. до 30.06.2017 г. мораторните лихви са в размер на 12 490 лв., като за разликата до пълния предявен размер от 29 269, 97 лв., претенцията се явява неоснователна.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В изложението за допускане на касационно обжалване на касаторката ответник, макар, както се посочи по-горе и непрецизно формулиран, се поставя въпросът от кой момент тече давността за вземането за обезщетение от деликт, който представлява и престъпно деяние. Той е обусловил изхода на спора, но същият не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а в съответствие с нея, в т.ч. и с тази, посочена от касаторката.
Това е така, тъй като в т. 2 от ТР № 5 от 05.04.2006 г. по тълк. д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС е поставен за разглеждане въпросът – висящият наказателен процес, в който не е бил предявен иск за обезщетение на вреди от престъплението, предмет на обвинението, спира ли теченето на погасителната давност за вземането на такова обезщетение. Според мотивите на решението разпоредба на чл. 114, ал. 3 ЗЗД ясно посочва момента, от който възниква вземането – от деня на откриване на дееца, както и че от същия момент то става и изискуемо, тъй като от този момент длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Разяснено е, че в повечето случаи деецът е известен, поради което давността започва да тече от момента на извършване на деликта. Не е необходимо авторството и деянието да се установяват по някакъв специален ред. Дори и деянието да е престъпление, давността тече от момента на извършването му, а не от влизане в сила на присъдата, с която се установява престъпния му характер. Това разбиране е възприето и в сочените решение № 1016 от 22.12.2009 г. по гр.д. № 293/2009 г., ІII г.о. на ВКС и решение № 287 от 01.11.2012 г. по гр.д. № 1560/2011 г., ІII г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Когато деецът е известен, давността започва да тече от момента на извършване на деликта, но когато не е известен, тече от откриването му. Според последователната практика на ВКС давностният срок при деликти, съставляващи същевременно и престъпления по глави V и VІІ от Особената част на НК, започва да тече от датата на откриването на дееца, което не може да стане по-рано от откриването на самото нарушение/решение № 380 от 13.10.2011 г. по гр.д. № 429/2011 г., на ВКС, ІV г.о./. Задълженията, възникнали от деликт, са изискуеми от момента на настъпване на вредите, т.е. от този момент за тях тече погасителна давност, но нормата на чл.114, ал.3 ЗЗД въвежда изключение от принципа като постановява, че при възникналите от деликт задължения, давността не започва да тече до момента, в който деецът бъде открит. Логически е изключено да бъде открит извършителят на престъпление, ако неговите престъпни последици не са настъпили явно. Такава е хипотезата при извършване на престъпления против финансовата, данъчната и осигурителните системи, които са свързани с деклариране на данни и внасяне на данъка от задължените лица, с водене на счетоводна отчетност и др. подобни. Към момента, в който невярното деклариране или документиране бъде осъществено, престъплението не е известно, освен за самият извършител. Няма рационално оправдание да се счита, че давността започва да тече от този момент, тъй като деецът не е открит – това е и невъзможно, тъй като не е открито и самото престъпление, довело до настъпването на вредите. Деецът става известен, едва когато при проверка на декларираното от него се установи, че то е и елемент от престъпен състав. В съответствие с тази съдебна практика, доколкото в процесния случай също към момента на извършване на деянието, то е известно само на неговия извършител, възивният съд е приел, че няма как да започне да тече давност за вземането преди констатиране на загубите в доклада, съставен на 24.10.2013 г., след извършен одит – именно тогава деецът е станал известен. Тъй като в обжалваното решение тази установена практика на ВКС по поставения правен въпрос е съобразена от въззивния съд не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. В случая това основание се мотивира от касатора с доводи, изразяващи несъгласието му с преценката на съда за релевантния момент на откриване на дееца. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Поради изложеното същите не обосновават очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2702 от 20.11.2018 г., постановено по в.гр.д. № 1608/2018 г. на Софийския апелативен съд, ГК, 4 с-в, в обжалваната част, по касационната жалба с вх. № 380/09.01.2019 г. от П. Л. И. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: