О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 626
София, 29.05.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 832 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. М. Б. със съдебен адрес в [населено място], чрез процесуалния му представител адв. В. Й., против въззивното решение № V-177 от 12 януари 2011 г., постановено по в.гр.д. № 1892 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г. в частта му, с която се отменя решение № VІІІ-943 от 21 юли 2010 г, постановено по гр.д. № 3093 по описа на районния съд в [населено място] за 2007 г. за обявяване за нищожна на сделка за прехвърляне на недвижим имот на З. Д. на основание чл. 26, ал. 2, пр. второ ЗЗД – поради липса на съгласие поради недействително упълномощаване, и вместо това искът е отхвърлен като неоснователен.
В жалбата се сочи, че обжалваното решение е незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, защото съдът не е преценил всички доказателства по делото и доводи на страните – съдът не излага мотиви какви са отношенията между страните по сделката и са игнорирани редица писмени доказателства; въззивният съд не е разгледал процесното пълномощно съвкупно с останалите доказателства по делото и не е изложил свои мотиви; въззивният съд не е съобразил, че Х. не е имал намерение да продава процесния имот; безспорно е доказано, че има дадено обезпечение на заема, като е уговорено предварително начин на удовлетворяване при невръщане на парите, различен от предвидения в закона; съдът не е взел предвид, че формулировката в процесното пълномощно е съвсем обща и не е разгледал него и договора за покупко-продажба във връзка с останалите доказателства по делото, като уговорките не са тълкувани съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД; според текста на пълномощното и употребените общи изрази, липсва воля, съгласие за сключване на съответната сделка; даденото от Х. пълномощно е в изпълнение на предварителната уговорка за удовлетворяване на кредитора не по установения от закона ред за отпуснат кредит; според практиката на ВКС разпоредбата на чл. 152 ЗЗД се прилага и по отношение на едностранните сделки. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК по въпросите: по процесуалното задължение на съда да извърши обективно, цялостно анализиране на доказателствата, събрани по делото по отношение на обжалваната част от решението; по действията на въззивния съд в изпълнение на принципа на служебното начало по ГПК (отм.) за изготвяне на мотиви, вкл. на задължението му за отделяне на спорното от безспорното – противоречие с т. 19 на ТР № 1/2000 г. и т. 10 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК; по валидността на нотариално заверено пълномощно като едностранна сделка, дадено общо, без упълномощителят да има дадено съгласие за изповядване на покупко-продажба или друга сделка, както за необходимостта от тълкуването на действителната воля на упълномощителя по смисъла на чл. 20 ЗЗД с оглед фактите по делото, целта на договора и добросъвестността – противоречие с практиката на ВКС; за приложимостта на разпоредбата на чл. 152 ЗЗД във връзка с чл. 44 ЗЗД по отношение на упълномощителната сделка – противоречие с практиката на ВКС.
Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която сделката за прехвърляне на недвижим имот е обявена за нищожна на основание чл. 40, вр. чл. 26, ал. 1, пр. трето ГПК, е подадена и касационна жалба от С. С. М. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Л. А. и от З. А. Д. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. И. М..
В жалбата се сочи, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по недопустим иск – ищците никога не са били във владение на имота и следователно са длъжни да водят осъдителен иск за предаване на владението срещу лицата, които се намират в имота; ако би бил заведен ревандикационен иск, то ответникът Д. би могъл успешно да се позове на изтекла погасителна давност; неправилно и недопустимо районният съд се е произнесъл с отхвърлителен диспозитив по претенцията на ищеца, че сделката била нищожна на основание чл. 40 ЗЗД, недопустима е жалбата на ищеца срещу този отхвърлителен диспозитив и респективно – частта на решението на въззивния съд; недопустимо съдът е приел, че сделката е нищожна като противоречаща на добрите нрави – такова основание за нищожност не е заявявано от ищеца; страните не са се договаряли във вреда на представлявания; по делото няма доказателства за никакви действия по възлагане или за поемане на задължения от пълномощника; изводът на съда, че след като пълномощното няма основание (няма договор за поръчка), респективно пълномощникът е могъл по негова преценка да определя цената, то тогава сделката е сключена в нарушение на добрите нрави, е абсурден; и по двете поддържани основания за нищожност съдът е приел противоречива фактическа обстановка, вследствие на което е постановил противоречиви мотиви, което е пречка да бъде разбрана действителната воля на съда. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по въпроса за правния интерес при предявяване на установителните искове, в противоречие с практиката на ВКС; по въпроса когато с исковата молба са заявени няколко основания за нищожност на дадена сделка, то това няколко иска ли са ли и е един иск, поддържан на няколко основания, респективно – ако са няколко иска, то в какво съотношение са те – кумулативно, алтернативно, евентуално, респективно в кой от случаите каква държавна такса се дължи и по кои от исковете инстанциите по същество дължат произнасяне с отделен диспозитив, в противоречие с практиката на ВКС; по въпроса води ли относителната (спрямо представлявания) недействителност на сделката до нейната нищожност и в кои случаи, следва ли ищецът да е уточнил своята претенция до кое точно основание за нищожност на сделката е довело договарянето във вреда на представлявания – нарушение на закона, на добрите нрави, липса на съгласие или въобще кое от изрично изброените в закона основания за нищожност, разрешаван противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; по въпроса за задълженията на пълномощника, когато между него и упълномощителя няма сключен договор за поръчка – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По тази касационна жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК се представя отговор от Д. М. Б. и М. П. К., чрез процесуалния им представител адв. В. Й., и се сочат доводи както за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, така и за неоснователността на обжалването.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приел, че по делото са предявени три обективно съединени установителни претенции за нищожност на сделка при условията на евентуалност, а не на кумулативност; след като е уважил иска на второто предявено основание, съдът не е следвало да се произнася по последното, поради което в тази част решението е недопустимо; собственикът Х. е извършил прехвърлянето на собствеността чрез пълномощник – на касатора М. е предоставено право да продаде или да се разпореди с имота по всякакъв начин на когото намери за добре и за каквато намери за добре цена; за посочване на цената собственикът е упълномощил пълномощника, поради което е налице волеизявление относно насрещната парична престация и хипотезата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД не може да намери приложение; въпреки че доводи за нищожност на пълномощното да не са давани нарочно, следва да се приеме, че хипотезата на чл. 152 ЗЗД като частен случай на противоречие със закона, не може да намери приложение, защото нормата изисква неправомерна „уговорка” между субектите; едностранният акт на упълномощаването не може да породи никакви правни последици извън себе си, защото не може да се тълкува като „обещание” за бъдещо разпореждане с недвижим имот; пълномощното не може да покрие реквизитите на предварителен договор, който да се счете за недействителен само поради противоречие със закона по смисъла на чл. 152 ЗЗД; след като пълномощникът се е възползвал от пълномощното и е пристъпил към изпълнение на възложените му правни действия, той е изразил волята да приеме поръчката, а от тук нататък трябва да действа с грижата на добър стопанин, като доктрината в случай на действие в ущърб на представлявания приема, че е налице нищожност в хипотезата на „накърняване на добрите нрави”; сделката е осъществена при очевидна нееквивалентност на паричната престация и цената е занижена поне 2,3 пъти; постигнатото между представителя и купувача съгласие за осъществяване на продажбата на имота върху очевидно занижена цена е достатъчно само по себе си да установи договаряне във вреда на представлявания, имащо характера на нищожност; тъй като съдът не е сезиран с кумулативно предявяване на исковете и се цели еднакъв правен резултат, таксата трябва да се събере само върху един от тях.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно разглеждане.
Първите два въпроса на касатора Б. са посочени като разрешени в противоречие с практиката на ВКС, изразена в ТР № 1/2000 г. и ТР № 1/2001 г. Според изложението на основанията за допускане на касационното обжалване обаче касаторът изрично сочи, че решаването на двата процесуални въпроса в съответствие с изискванията на задължителната съдебна практика би довело съда до правилния извод за това, че Х. при получаване на заем от ответника Д. чрез ответника М., е упълномощил М. за продажба на процесния имот като обезпечение за получения заем, въз основа на което е изповядана атакуваната като нищожна сделка по делото. Касаторът сочи, че пълномощното не следва да се разглежда единствено в контекста на иска по чл. 26, ал. 2, пр. второ ЗЗД, а следва да се имат предвид и другите доказателства, установяващи сключване на договор за заем с предварително уговаряне на начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона. Посочените правни въпроси според дадените от касатора пояснения, не са обусловили изхода на спора, тъй като съответното правно основание не е било предмет на разглеждане от въззивния съд. В мотивите си въззивният съд изобщо не излага съображения по претенцията за нищожност на процесния договор на основание противоречие с разпоредбата на чл. 152 ЗЗД, а са разгледани останалите две претенции – за липсата на съгласие за сключване на договора и за сключване на договора във вреда на представлявания. След като въззивният съд не се е произнесъл по поставения правен проблем, то твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика не е налице, а нарочен правен въпрос за липсата на произнасяне не се поставя, поради което по сочените процесуалноправни проблеми касационното обжалване не следва да се допусне.
Първият от двата поставени материалноправни въпроса също е обвързан с твърдението на касатора Б. за даването на пълномощното като обезпечение по договора за заем и за наличието на процесуални нарушения при цененето и тълкуването на доказателствата по спора. Отново следва да се посочи, че подобна хипотеза не е разгледана от съда, та да може да се достигне до изтъкнатите процесуални нарушения. Въззивният съд в обжалваното решение приема, че за посочване на цената собственикът е упълномощил пълномощника, поради което е налице волеизявление относно насрещната парична престация и хипотезата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД не може да намери приложение. Изложените съображения по никакъв начин не касаят претенцията по чл. 152 ЗЗД. Относимият правен въпрос в случая би бил налице ли е определяне от страна на продавача на цената на сделката в случай, че е упълномощил довереника си да продаде имота за каквато цена намери за добре. До възможността да бъде допуснато касационното обжалване по втората част на първия материалноправен въпрос – за необходимостта от тълкуване на действителната воля на упълномощителя по смисъла на чл. 20 ЗЗД с оглед фактите по делото, целта на договора и добросъвестността, би се достигнало само при поставянето на съответния процесуалноправен въпрос, свързан с липсата на произнасяне от страна на съда по въведен в процеса по надлежния процесуалноправен ред проблем. След като такъв не е поставен, то допускането на касационното обжалване е препятствано, а обсъждането на сочената съдебна практика е ненужно.
По третия, материалноправен въпрос въззивният съд е посочил, че пълномощното не може да покрие реквизитите на предварителен договор, който да се счете за недействителен само поради противоречие със закона по смисъла на чл. 152 ЗЗД. Съдът е подчертал, че доводите за нищожност на пълномощното, материализиращо упълномощаването за сключване на продажбата, не са нарочно повдигани във въззивното производство. Съответно в първоинстанционното решение въпросът за порока в пълномощното е разглеждан от съда изцяло в контекста на първата претенция за нищожност на договора, като първоинстанционният съд е приел, че нищожността на едностранната сделка по упълномощаването не доказва, че процесната сделка за покупко-продажба е недействителна на основание чл. 152 ЗЗД. При тези обстоятелства следва да се приеме, че, от една страна, въпросът за приложимостта на разпоредбата на чл. 152 ЗЗД във връзка с чл. 44 ЗЗД по отношение на упълномощителната сделка е бил разгледан от първоинстанционния съд изцяло в контекста на основание за нищожност, което не е било предмет на разглеждане от въззивния съд, а при това положение и не е имало основание въззивният съд да излага свое становище по него. Независимо от изложеното такова обаче, то не е станало причина за крайния резултат по спора, поради което даденото разрешение не е обусловило изводите на съда. Ето защо и цитираната съдебна практика не следва да се подлага на преценка.
Първият от поставените от касаторите М. и Д. въпроси не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, както се твърди в касационната жалба. Твърди се, че ищецът не е доказал правния интерес от водене на установителен иск при положение, че не е във владение на имота. На първо място следва да се отбележи, че съдебната практика, посочена от касаторите, и материализирана в ТР № 78 от 1986 г., ОСГК, не обективира задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както определя и т. 2 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, а следва да се квалифицира като противоречиво разрешаване на правен въпрос във връзка с характера на постановения съдебен акт. На второ място, даденото в посочената съдебна практика разрешение не касае разгледания от съда правен спор, тъй като в представеното решение се сочат различните пътища за защита на правото на собственост, към които собственикът може да прибегне в зависимост от накърненото благо и владението върху вещта. В процесния случай с исковата молба е очертан различен правен спор, касаещ порок на сделка за покупко-продажба на недвижим имот, поради което посочената съдебна практика е неотносима.
С втория поставен проблем се твърди, че въззивният съд е разгледал недопустима жалба срещу недопустимо решение на първата инстанция, поради което и самото решение е недопустимо. Сочи се, че при разбирането на въззивния съд за алтернативно/еветнуално съединяване на предявените претенции, съдът не е посочил кой е главният иск и кой – евентуалният, и няма внесена държавна такса за всеки един от исковете. При какви условия са предявени исковете и в какво съотношение, се преценява от изразената от ищцовата страна воля в исковата молба, като в тази си част въпросът е фактически и касационният съд не дължи отговор. Явно е, че при заявени три основания за нищожност на сделка, се предявяват три иска, както е възприето и в съдебните актове по спора. Правната теория и постоянната съдебна практика дават отговор в кои случаи инстанциите по същество дължат произнасяне с отделен диспозитив при наличие на евентуално съединяване на исковете. По поставения правен въпрос въззивното решение не е постановено в противоречие с ТР № 1 от 4 януари 2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, т. 13, 14 и 15, а напротив – именно в съответствие с изложените в посочената задължителна практика разрешения въззивният съд е разгледал съответните основания за нищожност на сделката, като е съобразил и обжалваната част от решението и е дал своите крайни изводи. Въпросът за дължимата държавна такса при заявени повече от едно основания за нищожност на сделка не е обусловил изхода на спора по какъвто и да е начин, за да стане причина за допускане на касационното обжалване.
С третия правен въпрос се търси отговор на въпроса относителната спрямо представлявания недействителност на сделката води ли до нейната нищожност и в кои случаи и следва ли ищецът изрично да е заявил до кое точно основание за нищожност на сделката е довело договарянето във вреда на представлявания – нарушение на закона, на добрите нрави, липса на съгласие или друго посочено в закона. И по двете части на питането са постановени съдебни решения по реда на чл. 290 и сл. ГПК, с които противоречията в съдебната практика са преодолени, което прави обсъждането на представената такава от касаторите ненужно. Така в решение № 214 по гр.д. № 109 за 2009 г., ІV г.о., се приема, че нарушението на принципа, установен в института на доброволното представителство, съгласно който представителя е задължен да действа в интерес на упълномощителя, влече различни правни последици, които са в зависимост от конкретните обстоятелства, обусловили неспазването му. Когато извършените от представителя действия са рамките на учредената му представителна власт, дори и тези действия да не са в интерес, а във вреда на упълномощителя, то те запазват валидността си по отношение на добросъвестния съдоговорител. Нормата на чл. 40 ЗЗД урежда хипотеза, в която третото лице, с което пълномощникът е договарял във вреда на упълномощителя, е недобросъвестно – когато представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания. Преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя, се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи. Увреждането на интереса на представлявания може да има различни проявни форми, в т.ч. договор, сключен при неизгодни условия съобразно конкретната икономическа обстановка или когато имуществото на упълномощителя е неоправдано обременено или когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт. Успоредно с увреждането следва да е налице и второто условие – споразумяване между упълномощителя и третото лице във вреда на представлявания, като упълномощителят, позоваващ се на тази недобросъвестност, следва да я установи в процеса. Даденото от въззивния съд разрешение е съответно на посоченото задължително разбиране, поради което в тази част не е налице основание за допускане на касационното обжалване.
По втората част на въпроса касационният съд е дал отговор в решение № 934 по гр.д. № 3657 за 2008 г., ІV г.о. Съдът е приел, че е неморално пълномощникът да уговаря неколкократно по-ниска стойност на продавания имот, макар да е имал пълномощно да извърши продажбата на купувач и цена, каквито намери за добре. Продажбата е извършена при хипотезата на чл. 40 ЗЗД – със споразумяване във вреда на представлявания, като по този начин договорът накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД и продажбата по този начин явно уврежда продавача. При посочените изводи е ясно, че постановеното въззивно решение е в съответствие с възприеманото от задължителната съдебна практика разрешение, поради което касационното обжалване не следва да се допуска по този въпрос.
На последно място касаторите М. и Д. сочат, че от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото е разглеждането на въпроса за задълженията на пълномощника, когато между него и упълномощителя няма сключен договор за поръчка. Подобен извод в мотивите на съда липсва. Напротив, възприето е, че пълномощникът се е възползвал от пълномощното и е пристъпил към изпълнение на възложените му правни действия. Твърдението, че липсват доказателства за възлагане, съответно за приемане да се извършат определените в пълномощното действия, налага поставянето на съответен процесуалноправен въпрос, по който с отговор по поставения от касаторите материалноправен такъв, соченият фактически процесуалноправен проблем няма да бъде разрешен. Накрая, изводи съответни на соченото от касаторите, че пълномощното няма основание (няма договор за поръчка), не са изведени от въззивния съд. Ето защо и по този последен правен въпрос липсва основание за допускане на касационното обжалване.
В заключение, тъй като или не се поставят правни въпроси по разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, или дадените правни разрешения не са били сторени в противоречие със задължителната съдебна практика или да е налице противоречивото разрешаване на правен въпрос, или по някой от поставените правни въпроси, обусловили изхода на спора, да е налице основание за произнасяне на ВКС с оглед точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, то касационното обжалване не следва да се допуска.
С оглед изхода на спора пред касационния съд разноските за страните следва да останат за сметка на този, който ги е направил.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № V-177 от 12 януари 2011 г., постановено по в.гр.д. № 1892 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: