О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 626
София, 31.10.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на четвърти октомври две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д. №1291/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Т. компания [фирма] – в несъстоятелност от [населено място], срещу решение №302 от 13.10.2016г., постановено по в.т.д. №152/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, 3 гр. състав, в частта му, с която е отхвърлен предявения от „Т. компания [фирма] /н./ иск с правно основание чл.694 ал.1 ТЗ за установяване несъществуването на приетото в производството по несъстоятелност вземане на ответното дружество [фирма] в размер на сумата 177 970.98лв., представляваща непогасена част от предоставената съгласно договор от 22.08.2000г. парична гаранция.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд не е изложил пълни, ясни и точни мотиви по част от направените от него изводи. Според касатора съдът е постановил решението в противоречие със събраните по делото доказателства без да е изпълнил задълженията си, произтичащи от тежестта на доказване. Излагат се доводи за неправилно приложение на разпоредбата на чл.173 ал.3 ЗУТ, която според касатора няма обратно действие. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, уважаване на иска за сумата 177 970.98лв и присъждане на разноски за въззивната и за касационната инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е формулирал следните материалноправни въпроси, за които твърди, че обуславят наличието на основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а именно:
„Дали разпоредбата на чл.173 ЗУТ, конкретно чл.173 ал.3 и 4 ЗУТ в сила от 31.03.2001г. изм.ДВ.бр.65 от 22.07.2003г, и уредените с него гаранционни срокове по договорите за строителство, намира приложение и следва да се прилага и по договори, сключени преди неговото влизане в сила, дали в този случай давността започва да тече от датата на фактурата или от датата на изтичане на срока по чл.173 ЗУТ, както приема съда по въпроса за характера на разпоредбата на чл.173 ЗУТ и дали тя има обратно действие, или намират приложение разпоредбите на З. и подзаконовите актове по прилагането му, действали при сключването на договора, които не са уреждали гаранционни срокове в строителството?”. В изложението се поддържа, че посочените въпроси са обусловили решаващата воля на съда, както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са поставени и следните процесуалноправни въпроси, за които се твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС (основание за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК), а именно:
„Дали съдът е обосновал обжалваното решение с обстоятелства, които не са установени по делото и въз основа на превратно тълкуване на доказателствата и императивните разпоредби на закона – чл.173 ЗУТ и З. (отм.) и при изпълнение на задълженията, произтичащи от тежестта на доказване?” Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение №358/18.06.2010г. по гр.д.№1183/2009г., ВКС, ІІІ г.о.
„За съответствието на мотивите на въззивното решение с изискването за съдържанието на съдебното решение и съдържанието на мотивите съгласно чл.236 ал.2 ГПК.” Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение №217/9.06.2011г. по гр.д.№761/2010г., ВКС, ІV г.о. и решение №241/17.10.2012г. по гр.д.№850/2011г., ВКС, ІV г.о.
„За съдържанието на мотивите на въззивната инстанция и относно задълженията на въззивната инстанция.”. Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение №415/25.01.2012г. по гр.д.№1332/2010г., ВКС, І г.о. и решение №196/11.04.2012г. по т.д.№994/2010г., ВКС, ІІ т.о.
„За задължението на въззивната инстанция за постановяване на решението в съответствие с правилата на тежестта на доказване.” Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение №25/27.01.2012г. по гр.д.№1832/2010г.,ВКС,ІVг.о. и решение №512/29.06.2010г. по гр.д.№1082/2009г., ВКС, І г.о.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество [фирма] –гр.София.
Върховен касационен съд, ТК, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Предмет на касационната жалба е въззивното решение на Пловдивския апелативен съд в частта му, с която след отмяна на решение №124/15.12.2014г. по т.д.№71/2014г. на Хасковски окръжен съд в частта, с която е признато за установено, че ищецът [фирма] /н./ не дължи на ответника [фирма] сумата 177 970.98лв., представляваща непогасена част от предоставената като парична гаранция за добро изпълнение сума в размер на 528 719.64лв. по фактура №4315/25.10.2001г., е отхвърлен предявения от „Т. компания [фирма] /н./ с правно основание чл.694 ал.1 ТЗ иск против [фирма] като кредитор с прието вземане в производството по несъстоятелност за установяване на несъществуването на приетото вземане в размер на 177 970.98лв. В частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
За да отмени решението на Хасковския окръжен съд в частта му , с която е признато за установено, че ищецът „Т. компания [фирма] /н./ не дължи на ответника [фирма] сумата 177 970.98лв., въззивният съд е посочил, че претенцията на ищеца е допустима с оглед наличието на условията по чл.694 ал.1 т.1 ТЗ – прието от синдика на ищеца вземане на кредитора [фирма] за сумата 177 970.98лв., представляваща непогасена част от предоставената като парична гаранция за добро изпълнение сума в размер на 528 719.64лв. по фактура №4315/25.10.2001г. и направено от длъжника възражение по чл.690 ал.1 ТЗ, което е оставено без уважение от съда по несъстоятелността. Съдът е приел, че е допустимо в производството по чл.694 ал.1 ТЗ длъжникът да прави изявление за недължимост на приетото в производството по несъстоятелност вземане поради погасяването му по давност.
В обжалваното решение е отразено, че по делото няма спор относно обстоятелството, че между „Т. компания [фирма] и [фирма] е съществувала договорна връзка по договор за изпълнение на строителни дейности от 22.04.2000г., въз основа на който е издадена фактура №4315/25.10.2001г. за сумата 528 719.64лв. с ДДС с посочено основание във фактурата: „5% гаранционни по основен договор – 225 275.05евро“. Съдът е приел за установено, че в полза на възложителя е преведена посочената сума в размер на 528 719.64лв. като гаранция за добро изпълнение.
Въззивният състав е обсъдил клаузите на договора за строителство от 22.04.2000г., акцентирайки върху уговорката за това, че гаранцията за добро изпълнение ще бъде валидна, докато изпълнителят изпълни и завърши изцяло строителството и отстрани каквито и да било дефекти в него в съответствие с изискванията на договора, както и че тази гаранция ще бъде върната на изпълнителя в срок от 14 дни от датата на издаването на сертификата за отговорностите за отстраняване на дефектите. Тълкувайки клаузите на чл.48, чл.49, чл.50 и чл. 60.3. от договора, съдът е обосновал извода, че сумата, предоставена като гаранция, е дължима след изтичането на гаранционния период, считано от датата на въвеждане на обекта в експлоатация чрез издаване на разрешение за ползване, което в случая е станало на 29.12.2001г. с издаденото разрешение за ползване №1472/29.12.2001г..
За да обоснове извода, че вземането на кредитора за сумата 177 970.98лв. като непогасена част от вземането, произтичащо от задължението на възложителя за връщане на преведената сума от 528 719.64лв. като гаранция за добро изпълнение не е погасено по давност, апелативният съд е приел, че гаранционният период е 10 годишен съобразно разпоредбата на чл.173 ал.4 т.1 ЗУТ (в редакцията обн. ДВ, бр. 1 от 2.01.2001г., в сила от 31.03.2001г., изм., бр. 41 от 24.04.2001г.). Посочил е, че независимо от обстоятелството, че договорът е сключен преди приемането и влизането в сила на ЗУТ, разпоредбите на чл. 173 ал.2, ал.3, и ал.4 т.1 ЗУТ са приложими в конкретния случай, тъй като разрешението за ползване на строежа е издадено на 29.12.2001г. – т.е. по време на действието на ЗУТ. Съдът се е позовал на императивния характер на нормата на чл.173 ал.2 ЗУТ, според която гаранционните срокове се определят с договорите за строителство и не могат да бъдат по-малки от посочените в този закон. Приемайки, че гаранционния срок за всички видове извършени нови строителни дейности е 10 годишен, съдът е посочил, че вземането за връщане на гаранцията е станало изискуемо на 29.12.2011г. и същото не е погасено по давност, тъй като претенцията е предявена на 02.12.2013г. с подадената от кредитора молба вх. № 11 647 на 02.12.2013г. за включване на вземането в списъка на синдика.
Въззивният състав е приел неоснователно евентуалното възражение на ищеца за недължимост на сумата поради неизпълнение от ответника на договора за строителство от 22.08.2000г. Съдът е посочил, че от представените доказателства не се установява твърдението на ищеца за непълно, неточно и некачествено изпълнение, водещи и до пълно неизпълнение на поетите с този договор задължения на строителя, което твърдение е опровергано и от приетите по делото доказателства: разрешение за ползване №1472/29.12.2001г., констативен акт за предаване на строежа от строителя на инвеститора от 17.07.2001г., констативен акт за предаване на строежа от строителя на инвеститора от 20.07.2001 г. и протокол за установяване годността за ползване на строежа от 10.12.2001г.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Формулираните от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК материалноправни въпроси: „Дали разпоредбата на чл.173 ЗУТ, конкретно чл.173 ал.3 и 4 ЗУТ в сила от 31.03.2001г. изм.ДВ.бр.65 от 22.07.2003г, и уредените с него гаранционни срокове по договорите за строителство, намира приложение и следва да се прилага и по договори, сключени преди неговото влизане в сила, дали в този случай давността започва да тече от датата на фактурата или от датата на изтичане на срока по чл.173 ЗУТ, както приема съда по въпроса за характера на разпоредбата на чл.173 ЗУТ и дали тя има обратно действие, или намират приложение разпоредбите на З. и подзаконовите актове по прилагането му, действали при сключването на договора, които не са уреждали гаранционни срокове в строителството?” са изцяло от значение за правилността на обжалваното решение. Въпросите за приложимостта на разпоредбите на чл.173 ЗУТ (в редакция преди 2003г.) в конкретния случай, за датата от която започва да тече давността за конкретното вземане на кредитора, са въпроси по законосъобразността и обосноваността на въззивното решение, които не са предмет на производството по чл.288 ГПК.
Но дори да са приеме, че въпросът относно възможното действие с обратна сила на разпоредбата на чл.173 ГПК ( в редакцията преди 2003г.) за договори, сключени преди приемане на ЗУТ, но изпълнявани по време на действието на ЗУТ, попада в очертаното в чл.280 ал.1 ГПК приложно поле на касационен контрол, касационно обжалване не може да бъде допуснато поради липсата на допълнителната предпоставка за това по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. За да е осъществено основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, разрешеният в обжалваното въззивно решение правен въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според задължителните указания в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Твърдението на касатора, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с оглед избягване на противоречива съдебна практика, не съставляват надлежна аргументация на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, позволяваща на касационната инстанция да се произнесе дали е изпълнена специфичната за това основание допълнителна предпоставка.
Не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение и поставените от касатора процесуалноправни въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да основава решението си върху приетите за установени обстоятелства по делото при спазване на правилата за доказателствената тежест, както и да изложи във въззивното решение мотиви относно преценката на доказателствата, фактическите констатации и своите правни изводи. Въпросите не са значими за конкретния правен спор по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като в мотивите към въззивното решение, съдът е дал изчерпателни и ясни отговори на исканията и възраженията на страните като е обсъдил релевантните за спора доказателства. Въпросът за погасителната давност не е решен от въззивния съд на базата на правилата за доказателствената тежест. Поставените процесуалноправни въпроси са базирани на неверни твърдения, обосновани с несъгласието на касатора с правните изводи на съда и в тази връзка са неотносими към основанията за допускане на касация.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №302 от 13.10.2016г., постановено по в.т.д. №152/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, 3 гр. състав, в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: