О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 627
С. 10.05.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април, две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
изслуша докладваното от съдията Богданова гр. дело № 365/2014 г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура, [населено място], срещу въззивно решение № 365 от 8.07.2013 г. по гр. дело № 642/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 530 от 25.03.2013 г. по гр.д. № 3122/2012 на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е уважен предявеният от Н. С. С. /починал след подаване на касационната жалба и заместен от дъщеря му И. Н. С.- Р./ срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 З. за сумата 50 000 лв. и по касационна жалба на Н. С. С. срещу въззивното решение, в частта с която е потвърдено решението на първата инстанция, с която искът по чл.2, ал.1, т.2 З. е отхвърлен за разликата над присъдената сума от 50 000 лева обезщетение за неимуществени вреди до пълния размер от 100 000 лв.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на Апелативна прокуратура, [населено място] се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса -следва ли да е налице причинна връзка между незаконния акт и претендираните вреди и за критериите, които се прилагат при определяне размера на обезщетението, тъй като обжалваното решение е в противоречие със задължителна практика на Върховния касационен съд- П № 4/68 г. на П., ТР № 3/2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и решения на състави на ВКС постановени по реда на ГПК /отм./ и действащия ГПК.
Писмен отговор на касационната жалба на Апелативна прокуратура, [населено място] ответницата изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване в обжалваната от прокуратурата част.
В изложение към касационната жалба на Н. С. С., която се поддържа от законната му наследница се твърди, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК относно въведените обстоятелства, че жалбоподателят е първия демократично избран кмет на [населено място] за периода 1989 г-1993 г., по-късно управителна [фирма], [населено място], че в резултат на воденото срещу него наказателно преследване е пострадала професионалната му реализация и политически живот. Това са обстоятелствата, чието правилно решаване е от значение за точното прилагане на закона.
Писмен отговор на касационната жалба на Н. С. С. не е постъпил от Прокуратура на Р България.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и са процесуално допустими.
С обжалваното решение Пловдивският апелативен съд е приел, че сумата от 50 000 лв. справедливо ще обезщети претърпяните от С. неимуществени вреди, причинени от незаконни действия на орган на Прокуратурата, изразяващи се в незаконно повдигнато обвинение в престъпление, за което е бил оправдан с влязла в сила присъда на наказателния съд. Изложил е съображения, че предявеният иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 З. е основателен. За да определи размера на обезщетението на 50 000 лв. въззивният съд е приел, че С. е публична личност и повдигнатото срещу него обвинение е довело до ескалация на изживяните и установени от разпитаните свидетели болки и страдания, злепоставяне на личността му като общественик, ползвал се до този момент с доверие и добро име, взел е предвид влошеното му здравословно състояние, което според д-р А. и св. Т. е в причинна връзка с воденото наказателно преследване. Твърденията, че е пострадала професионалната му реализация и политически живот е приел за недоказани, поради което не подлежат на компенсация.
По поставения в изложението на Апелативна прокуратура, [населено място] въпрос- следва ли да е налице причинна връзка между незаконния акт и претендираните вреди не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По този материалноправен въпрос има установена задължителна съдебна практика на ВКС – ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК, т. 11, в която е прието, че държавата отговора за вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. То се определя глобално по справедливост /чл. 52 ЗЗД/, като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателната присъда и тежестта на тези, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, в случаите на частично оправдаване и т. 3, където е прието, че държавата се освобождава от отговорност за вреди, ако единствената причина за увреждането е поведението на гражданина, а отговорността се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Според посочената съдебна практика вредите, които не са в причинно – следствена връзка с незаконното обвинение за извършено престъпление не се обхващат от обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. и за тях държавата не отговоря. В настоящия случай даденото от въззивния съд разрешение, че е налице причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпяните от ищеца вреди е в съответствие с тази практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
По въпроса за задължението на съда да прецени всички конкретни обстоятелства при определяне на справедливо обезщетение по смисъла на закона, както и за критериите, които се прилагат при определяне размера на това обезщетение е дадено разрешение в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ г.о; решение № 377 от 22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. на ІV г.о.; решение от 26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ІІІ г.о.; решение № от 6.04.2011 г. по гр.д. № 951/2010 г. на ІІІ г.о. и др. Прието е, че съгласно трайно установената практика на ВКС, размера на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл.2, ал.1, т.2 З., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В настоящия случай повдигнатото обвинение е по чл. 220 НК- длъжностно лице, което съзнателно сключи неизгодна сделка и от това произлезе значителна вреда за стопанството или за учреждението, предприятието или организацията, които то представлява. Наказателното производство е продължило в периода 2005-2009 г. Установено е от събраните по делото доказателства, че С. много зле е преживял повдигнатото срещу него обвинение, бил възмутен и притеснен, че това го стресирало и бил възбуден и уплашен. Вещото лице д-р А., по назначената съдебно-медицинска експертиза дава заключение, че С. страда от заболяване на сърдечно – съдовата система, заболявания на мозъчните съдове, заболявания на част от панкреаса- захарен диабет ІІ-І тип с усложнения настъпили по-късно, заболявания на слуха, заболявания на имунната система. През периода 2005-2009 г. има прогресия на съществуващите заболявания и поява на усложнения свързани със диабет, И. и мозъчна болест на съдовете. Към настоящия момент има тежки инвалидизиращи усложнения на основните заболявания за което е определена 97 % инвалидност. Постановеният съдебен акт на Пловдивския апелативен съд не е в разрез със задължителната практика, а напротив той е в съответствие с нея, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
По касационната жалба на Н. С. С., /заместен от законната му наследница И. С./:
В изложение към касационната жалба, която се поддържа от законния правоприемник на С. не е поставен правен въпрос, който да е от значение за изхода на делото, поради което не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Развитите в него доводи са относими към правилността на решението, което е основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, но не и за допускане на касационно обжалване в производството по чл.288 ГПК.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по двете касационни жалби.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 365 от 8.07.2013 г. по гр. дело № 642/2013 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :