О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 627
София, 19.12.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 10.10.2018 две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 1645/2018 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№918/19.01.2018г.,подадена от [фирма],гр.Н.,чрез пълномощника му адвокат Б. И. Т.,против решение № V-115/12.12.2017г. на Бургаски окръжен съд,ІІ гр.отд.,V-ти въззивен състав,постановено по в.гр.д.№1143/2017г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение №53/11.04.2017г.,постановено по гр.д.№709/2016г. по описа на Районен съд,гр.Н.,в обжалваните части,с което е прието за установено по отношение на В. А. М. и „Д.”,ЕООД,Н.,че [фирма],София,е собственик на имот с идентификатор 61056.501.376 по КККР на [населено място], [община],и ответницата М. е осъдена да предаде владението на ищцовото дружество върху част от имота-1254 кв.м,посочени в бяло в комбинираната скица на вещото лица Пашова/л.267 от делото/,а ответникът [фирма] е осъден да предаде владението на ищцовото дружество върху част от имота-442кв.м,защриховани в синьо в комбинираната скица на вещото лице Пашова/лист 267 от делото/.
Предмет на касационната жалба е въззивното решение,в частта му,отнасяща се до касатора [фирма],Н..
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон,като се иска неговата отмяна в тази му част.
Ответникът по касационната жалба [фирма],София,чрез пълномощниците си адвокат М. М. Т. и адвокат Р. А. Д.,в депозирания по делото писмен отговор на жалбата,счита че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази му част и моли същото да не се допуска,а по същество-счита жалбата за неоснователна,като претендира присъждане на направените разноски за настоящото касационно производство.
Постъпила е и касационна жалба вх.№2373/15.02.2018г.,подадена от В. А. М.,чрез пълномощника й адвокат Д. Б. Р.,против горепосоченото въззивно решение,в частта му,отнасяща се до касатора В. А. М.,и се иска неговата отмяна в тази му част,като неправилно,постановено при нарушение на материалноправни и процесуалноправни правила.
Ответникът по касационната жалба [фирма],София,чрез пълномощниците си адвокат М. М. Т. и адвокат Р. А. Д.,в писмения отговор на жалбата,молят да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, а по същество-счита жалбата за неоснователна,като претендира присъждане на разноски за настоящото касационно производство.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че пред първоинстанционният съд по искова молба на [фирма],е предявен иск с правно основание член 108 ЗС,срещу В. А. М., [фирма] и Л. Б. П.-В.,за приемане за установено по отношение на тях,че ищцовото дружество е собственик на поземлен имот с идентификационен №61056.501.376 по КККР на [населено място], [община] и за осъждането на всеки от тях за предаде на ищеца владените от него площи от имота,като се твърди,че ищцовото дружество е придобило описания недвижим имот с договор за покупко-продажба от 22.05.1997г. от продавача Х. Т. Т.,обективирана с нот.акт №149/1997г.който имот граничи със собствените недвижими имоти на ответниците [фирма] и Л. Б. П. В..С молбата си ищцовото дружество е посочило,че продавачът по тази сделка Х. Т. продал повторно процесния имот на ответницата В. М.,по силата на нот.акт №80 от 11.02.2015г.,за което било уведомено от местния си представител през 2016г.,която сделка според него не е породила вещно правен ефект,а останалите части от имота били оградени от останалите двама ответници,като последните се позовават на изтекла в тяхна полза придобивна давност за владяните от тях части от имота.След анализ на доказателствата по делото,съдът е приел,че процесните 422 кв.м,защриховани в синьо и зелено на скицата към заключението на вещото лице Пашова не следва да се считат придобити по давност от страна на ответното дружество”Д.”,във връзка направеното от същото възражение,тъй като по време на съществуването на обекта лятно кино тази площ се е свободно ползвала за паркиране на коли,а дори да се приеме,че след изграждане на хотела,владението на процесната част от имота от 18.12.2007г. до депозиране на исковата молба-26.07.2016г. не е изтекъл предвидения от закона десетгодишен срок,поради което и възражението се явява неоснователно и недоказано,при отсъствие на обективния елемент от фактическия състав на придобивната давност.Наред с това, съдът е отбелязъл,че съществува съмнение и досежно наличието на субективния момент на владението по смисъла на член 79 ЗС,а именно своенето на същия,предвид установеното с гласните доказателства по делото-за наличие на уговорки за ползване на процесните площи с Х. Т. и преговори за закупуване на имота от ищцовото дружество.
По отношение на ответницата В. М.,съдът е посочил,че на 11.02.2015г. същата е сключила с Х. Т./трето лице помагач по делото/ договор за покупко-продажба на процесния имот и е получила владението върху имота на годно правно основание-действителна прехвърлителна сделка,поради което е приел,че тя е осъществявала добросъвестно владение от момента на установяване на фактическата власт -11.02.2015г. до датата на депозиране на исковата молба-26.07.2016г.,като на купувачката не било известно до образуване на делото,че Х. Т. вече се е бил разпоредил с процесния имот пред 1997г.Във връзка с релевираното твърдение на ответницата М. за придобиване на имота на основание изтекла придобивна давност по присъединеното владение от Х. Т.,който твърди,че е продължил да владее имота и след продажбата на ищцовото дружество,съдът след анализа на доказателствата по делото е стигнал до извода,че е останало недоказано непрекъснато,явно и необезпокоявано владение спрямо процесния имот,осъществявано от праводателя на ответницата Х. Т.,за този последващ период от осем години и седем месеца,който след присъединяване към добросъвестното владение на М. да обоснове настъпването на този факт-изтекла в полза на последната придобивна давност.
По жалбата на [фирма]:
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,касаторът твърди,че са налице предпоставките на член 280,ал.1,т.2 ГПК и ал.2 на член 280 ГПК.
В точка първо римско от изложението,касаторът посочва,че наличието на хипотезата на член 280,ал.2 ГПК,според него предполага,че едно решение е очевидно неправилно,в случаите,когато приети и установени от съда факти не се подкрепят от събраните по делото доказателства,т.е. има противоречие между установената от съда фактическа обстановка и събраните доказателства,след което пространно цитира избрани части от депозирани свидетелски показания на посочените свидетели,във връзка с което прави касационни оплаквания,че същите не са били правилно преценени от въззивния съд,както и били безрезервно кредитирани от съда,поради което съдът постановил очевидно неправилно решение.
Касационният съд намира,че липсва посоченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Като квалифицирана форма на неправилност,очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона,или явна необоснованост,довели до постановяване на неправилен,подлежащ на касационно обжалване съдебен акт/постановен „contra legem”,когато законът е приложен в неговия обратен,противоположен смисъл или „extra legem”,когато е приложено несъществуваща или отменена правна норма/В случая не е налице нито една от хипотезите,които предполагат очевидната неправилност на въззивното решение-значимо нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Ето защо,касационното обжалване не може да бъде допуснато на това основание.
По отношение предпоставките на член 280,ал.1,т.1 ГПК,касаторът посочва като процесуалноправни въпроси/цитирам/:
„Небходимо ли е мотивите на съда,изложени в съдебния акт да бъдат непротиворечиви,убедителни и логически последователни.”,след което навежда доводи за неправилна преценка на съда на събрани противоречиви свидетелски показания относно предназначението и начина на ползване на процесния имот в сочения от него период,което довело до противоречие в мотивите на съда и според касатора води до необоснованост на постановения акт.В случая отново се излагат касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,които обаче са различни от основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на член 280,ал.1 ГПК,в подкрепа на които цитира практика на ВКС.Това е така,защото преценката за правилността или не на въззивното решение ще се направи,след допускането му до касационно обжалване, в производството по реда на член 290 ГПК.
В точка второ римско от изложенито си касаторът формулира материалноправен въпрос,решен според него в противоречие с практиката на ВКС,а именно/цитирам/:
„1.За да бъде прието,че е налице владение,следва ли имотът да е бил трайно ограждан,подобряван и поддържан.”, и ” след като съдът достигнал до извода,че процесните 422 кв.м не са били трайно ограждани,подобрявани и поддържани,от което следва,че дружеството е изгубило владението върху тях,съдът е постановил едно решение в противоречие с практиката на ВКС.”
Преди всичко съгласно приетото в т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен да формулира точно и ясно в изложението си, правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен от въззивния съд,който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.Така формулираният от касатора въпрос е по същество,като съдът преценява във всеки конкретен случай,принципно,с оглед установеното по делото,след което обосновава своите изводи.
В точка втора от изложението си касаторът формулира като правен въпрос/цитирам/:
„Чия е тежестта за оборване на законовите презумпции по член 69 ЗС и чл.83 от ЗС?”
Този въпрос е неотносим към решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение,в които съдът е стигнал до извода,че не е доказано непрекъснато владение спрямо процесния имот в изискуемия от закона срок,а не че се е осъществило такова,за да е налице необходимостта от оборването му.
С оглед гореизложеното не е налице и това твърдяно от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената от този касатор част.
На ответника по касационната жалба „СТУДИО ДИЗАЙН-МПО”,София следва да се присъдят поисканите с отговора на жалбата и направени в настоящото касационно производство разноски по делото в размер на 1200 лева,представляващи адвокатско възнаграждение,съгласно представения списък за разноските по член 80 ГПК и договор за защита и правно съдействие от 26.02.2018г.
По жалбата на В. А. М.:
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване,приложено към касационната жалба,касаторът твърди,че са налице предпоставките,предвидени в член 280,ал.2 ГПК.Излагат се доводи,че е налице очевидна неправилност при произнасянето на съда с обжалваното въззивно решение,тъй като същият се е произнесъл с противоречиви, според касатора мотиви,в разрез с целия събран доказателствен материал по делото и с твърденията на всички свидетели,като се правят оплаквания,че при постановяване на решението си,въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно,тъй като не е постановено в явно нарушение на закона,нито извън закона,нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.Налице е разлика между очевидна неправилност при допуснато нарушение на процесуалните правила по смисъла на член 280, ал.2 ГПК и съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на член 281,т.3 ГПК,в какъвто смисъл са и оплакванията в изложението на касатора,тъй като в първия случай нарушението на процесуалните правила трябва да е толкова значимо,че да изключва необходимост от неговото правно аргументиране.В тази връзка твърденията на касатора за липса на обсъждане и преценка на всички доказателства по делото,не могат да обосноват очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт.
Ето защо, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази му част.
На ответника по касационната жалба [фирма],София,следва да се присъдят поисканите и направени разноски по делото за настоящото производство в размер на 1200 лева,представляващи адвокатско възнаграждение,съгласно приложения договор за правна защита и съдействие от 26.02.2018г.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № V-115/12.12.2017г. на Бургаски окръжен съд,ІІгр.отд.,V-ти въззивен състав,постановено по в.гр.д.№1143/2017г. по описа на същия съд,в обжалваните му части.
ОСЪЖДА [фирма],гр.Н. да заплати на [фирма],гр.София сумата от 1200 лева/хиляда и двеста лева/ разноски по делото за настоящата касационна инстанция.
ОСЪЖДА В. А. М. да заплати на [фирма],гр.София сумата от 1200 лева/хиляда и двеста лева/разноски по делото за настоящата касационна инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: