Определение №628 от 1.11.2017 по тър. дело №1116/1116 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 628

гр. София, 01.11.2017 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА

като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1116 по описа за 2017г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез Адвокатско дружество „М. и Р.“ чрез адвокат А. С. срещу решение № 453 от 20.01.2017г. по в. гр. дело № 10527/2016г. по описа на Софийски градски съд, IV-В въззивен състав, с което е потвърдено решение № 3958 от 06.04.2016г. по гр. дело № 60984/2015г. на Софийски районен съд, ГО, 142 състав в обжалваната част и въззивникът [фирма] е осъден да заплати на Д. Й. Б. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1 300 лв., представляваща разноски за въззивното производство – адвокатско възнаграждение. С потвърдената част на първоинстанционното решение [фирма] е осъдено да заплати на Д. Й. Б. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата 13 824,37 швейцарски франка – недължимо платени лихви в резултат на едностранно увеличение на лихвения процент по договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот HL 39480/23.06.2008г. за периода 03.09.2011г. – 03.08.2015г., ведно със законната лихва от 09.10.2015г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата в размер 2 984,67 лв. – разноски в производството съразмерно на уважената част от иска.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложено към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Допустимо ли е пренебрегването на императивната разпоредба на чл. 34 ЗЗД при предявени осъдителни искове по чл. 55 ЗЗД за суми, претендирани въз основа на твърдения за нищожни договорни клаузи по договор за кредит? – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
2. Допустима ли е промяна на договорените между страните условия по кредитно правоотношение и промяна чрез съдебно решение на съдържанието и условията на договора за кредит при липса на изрично предвидените законови условия? – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
3. Въпроси относно прогласяване нищожност на клаузата на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора:
3.1. Прогласяване нищожност на чл. 3, ал. 5 от процесния договор не представлява ли по своята правна същност недопустима промяна на постигната между страните обща воля и съгласие?
3.2. Налице ли е правен интерес при условията на чл. 124 ГПК от прогласяване нищожността на чл. 3, ал. 5 от процесния договор с оглед декларативния характер на клаузата?
3.3. Прогласяване нищожността на чл. 3, ал. 5 от договора за кредит води ли до промяна на характера, вида и размера на договорената възнаградителна лихва съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за кредит?
Касаторът поддържа, че посочените три въпроса се решават противоречиво от съдилищата – противоречие с решение № 11289/04.12.2009г. по гр. д. № 21859/2009г. на СРС, 35 състав, решение № 18826/17.11.2016г. по гр. д. № 32564/2015г. на СРС, 124 състав /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
4. Въпросът относно кредитиране, доказателствена стойност и обсъждане на подписани между страните валидни допълнителни споразумения, които са неразделна част от процесния договор.
5. Налице ли е промяна на договорените между страните условия по кредитното отношение?
6. Уговорената възнаградителна лихва определена ли е съобразно изискванията на ЗКИ и З. и кои са критериите за констатиране на това?
7. Налице ли е по отношение на банката като доставчик на финансова услуга хипотезата на чл. 144, ал. 1, т. 1 З. и чл. 144, ал. 2, т. 1 З.?
8. Относно прогласяване нищожност на клаузата на чл. 12 от договора поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК по следните въпроси:
Налице ли е неравноправие на договорната разпоредба на чл. 12, в която е предвидена възможност банката да променя Тарифата за условията, лихвите и комисионните и самите лихви при евентуално превалутиране на кредита?
Налице ли е връзка между тази договорна разпоредба и начина на формиране на възнаградителната лихва по договора?
Касаторът поддържа противорчие с решение № 1593/05.12.2016г. по гр. д. № 2791/2015г. на ОС Пловдив, 15 състав и решение от 30.01.2017г. по гр. д. № 16526/2016г. на СРС, 48 състав.
9. Кои са начинът, методологията и критериите за определяне на „значителност“ на твърдяно неравновесие по смисъла на чл. 143 З.? – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
10. Какви са начинът, критериите и методът, съгласно които съдът установява наличието на двете кумулативно дадени предпоставки на чл. 146, ал. 2 З. във връзка с индивидуално договаряне на процесните клаузи от договора за кредит? – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; противоречие с решение № 424/02.12.2015г. по гр. д. № 1899/2015г. на ВКС, IV г. о. – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
11. Следва ли изрично в договора за кредит да е вписана възможност за едностранно прекратяване на договора от страна на кредитополучателя, след като то се следва ex lege и как следва да се тълкуват разпоредбите на чл. 8 и чл. 9 от договора, които предвиждат възможността за предсрочно прекратяване? – противоречие с решение от 26.09.2014г. по гр. д. № 2895/2013г. на СГС, I г. о., 17 състав /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
12. Подписаните между страните допълнителни споразумения и погасителни планове към договора, в които са констатирани размера и валутата на задълженията към датата на всяко споразумение, следва ли да се тълкуват като извънсъдебни признания от кредитополучателя на дължимите по договора суми? – противоречие с решение от 26.09.2014г. по гр. д. № 2895/2013г. на СГС, I г. о., 17 състав /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
13. Кой вид давност е приложима при искове по чл. 55 ЗЗД за надвзета лихва по договори за кредит – общата петгодишна или специалната тригодишна давност? – противоречие с решение № 172/21.03.2011г. по гр. д. № 80/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение от 09.10.2014г. по т. д. № 3106/2013г. на СГС, ТО, VI-18 състав, решение от 08.04.2015г. по гр. д. № 16765/2013г. на СГС, ТК, 4 състав, Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012г. на ВКС по тълк. дело 3/2011г., ОСГК /основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК/.
Ответницата Д. Й. Б. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. Д. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения: по първия правен въпрос счита, че е решен в съответствие с решение № 303/01.10.2015г. по гр. д. № 2081/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 23/07.07.2016г. по т. д. № 3686/2014г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 232/05.01.2017г. по т. д. № 2416/2015г. на ВКС, ТК, II т. о.; посочените в т. 2 и т. 3 правни въпроси не са от значение за изхода на конкретното дело и не са обусловили решаващата воля на съда; по въпросите относно приложението на чл. 143 З. и изключенията по чл. 144 З. по отношение на оспорените клаузи е създадена безпротиворечива задължителна съдебна практика – решение № 77/22.04.2015г. по гр. д. № 4452/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 424/02.12.2015г. по гр. д. № 1899/2015г., ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. д. № 504/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 205/07.11.2016г. по т. д. № 154/2016г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 165/02.12.2016г. по т. д. № 1777/2015г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 95/13.09.2016г. по т. д. № 240/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.; посоченият в т. 12 въпрос е свързан с правилността на атакувания съдебен акт, отговорът му изисква анализ на съдържанието на конкретното правоотношение по същество, както и касаторът не е представил доказателства за влизане в сила на решение от 26.09.2014г. по гр. д. № 2895/2013г. на СГС, I г. о., 17 състав; посоченият в т. 9 въпрос не е правен, а фактически; въпросът по 10 също се отнася до правилността на решението, а предпоставките, които следва да бъдат установени по делото, за да се приеме, че договорната клауза е индивидуално уговорена, са посочени ясно и изчерпателно в чл. 146, ал. 2 З.; въпросът по т. 11 не е обусловил решаващата воля на съда; по въпроса за приложимата погасителна давност за вземания, възникнали от неоснователно обогатяване, е налице задължителна съдебна практика – т. 7 от ППВС № 1/28.05.1979г. Ответникът моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение и претендира присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените от страните доводи относно допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Въззивният съд е установил, че между страните е възникнало правоотношение по договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот HL 39480/23.06.2008г. за равностойността в швейцарски франкове на 80 000 евро, а именно 129 718 швейцарски франка, към който са сключени допълнителни споразумения от 29.06.2010г. и 05.01.2011г. Счел е за неоснователно възражението на банката за недопустимост на първоинстанционното решение поради необвързаност на иска за неоснователно обогатяване със съответни установителни искове за прогласяване нищожността на договорни клаузи, като е изложил съображения, че разпоредбите на чл. 55, ал. 1, предл. 1 и чл. 34 ЗЗД не съдържат изискване нищожността на договорните клаузи да бъде установена със сила на пресъдено нещо и че обемът на търсената защита зависи от ищеца – дали желае съдът да прогласи нищожността със сила на пресъдено нещо или да установи нищожността инцидентно в мотивите на съдебното решение единствено с оглед уважаване на претенцията за неоснователно обогатяване.
Съдебният състав е констатирал, че първоинстанционният съд не е сезиран с искане за прогласяване нищожност на чл. 3, ал. 1 от договора, нито за връщане на цялата платена възнаградителна лихва, а претенцията е насочена към установяване нищожността на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора – клаузи, позволяващи на банката да изменя едностранно размера на лихвата, респективно към връщане на надвзетите суми вследствие на нейното увеличение над размера от 4,5% годишно.
Изводът за неоснователност на възражението на ответника по исковата молба, че клаузите на договора са индивидуално уговорени, предвид сключените по инициатива на ищцата допълнителни споразумения от 29.06.2010г. и 05.01.2011г., е направен след преценка на съдържанието на допълнителните споразумения и е аргументиран с обстоятелството, че индивидуалните уговорки касаят облекчение при плащането на вноските по кредита чрез временно намаляване на техния размер за шестмесечни периоди, предхождащи процесния. Поради това, че ответното дружество /настоящ касатор/ не е представило доказателства, установяващи индивидуално уговаряне, решаващият съдебен състав е заключил, че чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договора не са индивидуално договорени и че при приемането им потребителят – кредитополучател не е имал възможността да влияе върху съдържанието им.
Въззивната инстанция е приела, че съдържащите се в методиката за определяне на базисния лихвен процент /БЛП/ компоненти имат обективен характер, но изменението им не води автоматично до изменение на лихвения процент, а е основание орган на банката да направи преценка дали да се извърши и по какъв начин /т. 4.1 и т. 5.1. от методиката/. Изложила е съображения относно необективното определяне на лихвения процент, като се е позовала на невъзможността да се установи от решенията на комитета по управление на активите и пасивите /КУАП/ на банката дали размерът на приетото изменение е обусловен единствено от промяна на пазарния курс на валутата, както и дали изменението е съответно на това на компонентите за периода. Въз основа на първоначалното заключение на съдебно-счетоводната експертиза е приела, че въпреки настъпилата от м. април 2009г. тенденция за намаляване на размера на компонентите, от които е формиран БЛП, решенията на КУАП на банката за изменение на БЛП са следвали тенденцията за увеличаване на пазарните курсове и рисковата премия, но не и за тяхното намаляване.
С оглед на предвидената в договора такса за предсрочно погасяване /4% върху размера на предсрочно погасената главница/, въззивният съд е направил извод, че липсва възможност потребителят да се откаже свободно от договора за кредит при едностранно изменение на условията по него от страна на банката.
Счел е за неоснователно възражението на банката за изтекла тригодишна погасителна давност съгласно чл. 111 ЗЗД, констатирайки, че произтичащите от фактическите състави на неоснователно обогатяване вземания се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД.
Поради съвпадение на правните изводи решаващият съдебен състав е потвърдил първоинстанционното решение, като е приел клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договора за кредит за неравноправни на основание чл. 143, т. 10 З. и поради тази причина нищожни на основание чл. 146, ал. 1 З., както и наличието на всички предпоставки за уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият материалноправен въпрос, свързан с възможността за пренебрегване разпоредбата на чл. 34 ЗЗД при предявяване на иск по чл. 55 ЗЗД за суми, претендирани въз основа на твърдения за нищожни договорни клаузи по договор за кредит, е релевантен за изхода на спора, с оглед на което е осъществено общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради наличие на задължителна съдебна практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното въззивно решение. По смисъла на решение № 303/01.10.2015г. по гр. дело № 2081/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, правото на възстановяване по нищожна сделка възниква от получаване на изпълнението и не се влияе от момента на съдебното прогласяване на нищожността; съдебното решение има установително действие, но не е елемент от фактическия състав на чл. 34 ЗЗД; при нищожност на сделката, поради противоречие на закона, е налице начална липса на основание, а даденото от страните подлежи на връщане по правилото на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По отношение на поставения от касатора втори материалноправен въпрос, свързан с възможността за промяна на договорени между страните условия по кредитно правоотношение и чрез съдебно решение на съдържанието и условията на договора за кредит, не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос не е обсъждан в мотивите на обжалваното решение и не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК. Поставеният въпрос не може да мотивира допускане на касационното обжалване и поради това, че не е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По смисъла на т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК при позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът следва да посочи в какво се изразява значението на решения от въззивния съд правен въпрос за точното прилагане на закона и едновременно с това – за развитието на правото. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.В случая такава аргументация в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва, тъй като касаторът не излага твърдение, че поставеният от него въпрос е от значение за развитие на правото, т. е. че е налице второто от двете кумулативно предвидени изисквания във връзка с поддържаното основание.
Материалноправните въпроси, свързани с прогласяване нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора /т. 3/ имат фактологичен характер, доколкото отговорите им предпоставят преценка на конкретната клауза от договора, което би могло да се извърши само във фазата по проверка на правилността на въззивното решение. Следователно съгласно указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК, тези въпроси нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице и допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. По смисъла на т. 3 от горепосоченото тълкувателно решение основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е осъществено, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Посоченото основание не е налице, когато касаторът не е представил доказателства за противоречивата практика на съдилищата – конкретни влезли в сила актове на различни по степен съдилища, постановени по същия правен въпрос. В настоящия случай решение № 11289/04.12.2009г. по гр. дело 21859/2009г. на СРС, 35 състав е неотносимо към настоящия спор, тъй като разгледаната в същото хипотеза се отнася до прогласяване нищожност на договорна клауза по договор за банков кредит поради незаконосъобразност – противоречие с нормата на чл. 58, ал. 2 ЗКИ, докато в процесния случай в обжалваното решение въззивният съд не е коментирал приложението на чл. 58 ЗКИ. По отношение на решение № 18826/17.11.2016г. по гр. дело № 32564/2015г. на СРС, 124 състав не е представено доказателство същото да е влязло в сила.
Въпросите, свързани с допълнителните споразумения към процесния договор /т. 4/, промяна на договорените между страните условия по кредитното отношение /т. 5/ и уговорената възнаградителна лихва /т. 6/, нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК, тъй като отговорът им зависи от конкретните договорни клаузи и установената по делото фактическа обстановка, с оглед на което не представляват основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът не е обосновал във връзка с тези въпроси и допълнителните критерии по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Доводите за неправилност на съдебния акт съставляват оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на преценка в производството по чл. 288 ГПК.
По формулираните от касатора материалноправни въпроси, свързани с наличие на хипотезата на чл. 144, ал. 1, т. 1 З. и чл. 144, ал. 2, т. 1 З. спрямо банката като доставчик на финансова услуга /т. 7/, неравноправния характер на клаузата на чл. 12 от процесния договор /т. 8/, начина, методологията и критериите за определяне на „значителност“ на твърдяно неравновесие по смисъла на чл. 143 З. /т. 9/ е налице задължителна съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 77/22.04.2015г. по гр. дело № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015г. по гр. дело № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. дело № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 201/02.03.2017г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., съгласно които предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са следните: клаузата да не е индивидуално уговорена, да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността, да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните, и да е сключена във вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 З. е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/ доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 З., тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени, обаче, дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 З., те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най – уместния начин. По смисъла на посочените съдебни актове уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143 З.. Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/ или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 З., за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 З.. В решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че когато не е указано нито в договора, нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по които банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл. 144, ал. 2 З. не може да бъде приложена. В решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. е направен извод, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 З. е неприложимо.
Съгласно практиката в постановеното от Съда на ЕС решение от 14.03.2013г. по дело № С-415/11, с което във връзка с отправено преюдициално запитване относно тълкуването на Директива 93/13/Е. на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителски договори С. се е произнесъл, че „чл. 3, § 1 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „значителна неравнопоставеност” в ущърб на потребителя трябва да се прецени като се направи анализ на националните правни норми, приложими при липса на уговорки между страните, за да се установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право.” Предвид транспонирането на посочената Директива в националното право на Република България /§ 13а, т. 9 от ДР на З./ тълкуването на термина „значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя” по чл. 143 З. се извършва по смисъла на практиката на С..
При постановяване на обжалваното решение задължителната съдебна практика на ВКС и практиката на С. са съобразени от въззивния съд, чийто извод за приложимост на разпоредбата на чл. 143 З. е формулиран на базата на преценката му, че клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договора за кредит не са индивидуално уговорени, при съобразяване, че липсват определени в договора обективни обстоятелства, обуславящи правото на банката да променя размера на базовия лихвен процент, както и че не е предвидена в договора възможност потребителят да се откаже свободно от същия при едностранно изменение на условията по него от страна на банката. При наличие на постоянна практика на ВКС по съответните правни въпроси доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК е неоснователен.
Настоящият състав на ВКС счита, че формулираният въпрос, свързан с разпоредбата на чл. 146, ал. 2 З. /т. 10/ не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въпросът е решен в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 98/25.07.2017г. по т. д. № 535/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. д. № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 77/22.04.2015г. по гр. д. № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о. В първото решение е даден следния отговор на релевантния правен въпрос: „Индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146 З. е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. Индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, съгласно чл. 145, ал. 2 З.. Клаузите по чл. 145, ал. 2 З., които не са индивидуално уговорени, подлежат за преценка от гледна точка на неравноправния им характер, само ако не са изразени ясно и разбираемо. Изискването на ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Не са индивидуално уговорени клаузите по чл. 146, ал. 2 З., особено общите условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им характер по чл. 146, ал. 1 З., а включените в индивидуалните договори клаузи по § 12а от ДР на З. по принцип не се изследват за евентуално неравноправен характер. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него.“ Съгласно второто и третото решение доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи от доставчика на услугата, в случая ответната банка – настоящ касатор. Въпрос на фактическа преценка е дали от представените доказателства се установява, че клаузата е сключена индивидуално.
Въпросът, отнасящ се до вписването в договора за кредит на възможността за едностранното му прекратяване от кредитополучателя /т. 11/, не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като отговорът му зависи от конкретните договорни клаузи. Следва да се има предвид обстоятелството, че преценката на въззивния съд за неоснователност на възражението по чл. 144, ал. 2, т. 1 З.. не е аргументирана само с липсата на възможност за едностранно прекратяване на договора от страна на кредитополучателя при несъгласие с променения без предизвестие лихвен процент, а и с наличието на субективна обусловеност и преценка на основанията за промяна от волята на орган на банката, т. е. липса на установени в договора обективни причини за промяна на лихвения процент.
Формулираният от касатора въпрос относно тълкуването на подписаните между страните допълнителни споразумения и погасителните планове към договора като извънсъдебни признания от кредитополучателя за дължими суми /т. 12/ не е обусловил решаващия извод на въззивния съд, поради което не обосновава приложното поле на касационното обжалване с оглед разясненията на т. 1 от Тълкувателно решение 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело 1/2009г., ОСГТК.
По посочените в т. 11 и т. 12 въпроси не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, предвид липсата на представени доказателства за влизане в сила на решението от 26.09.2014г. по гр. д. № 2895/2013г. на СГС, І г. о., 17 състав. Изложените от касатора правни доводи по тези въпроси представляват оплаквания за неправилност на съдебния акт и в този смисъл са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Даденото от въззивния съд решение по материалноправния въпрос, свързан с това коя давност се прилага по искове по чл. 55 ЗЗД /т. 13/, е в съответствие със задължителната съдебна практика. В случая процесното вземане произтича от неоснователно обогатяване, доколкото клаузата, въз основа на която кредитополучателят е извършил плащане в полза на банката, е прогласена за нищожна. Приемайки, че вземането – предмет на иска се погасява с изтичането на петгодишна давност, въззивната инстанция не се е отклонила от постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 7 от ППВС № 1 от 28.05.1979г. и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 165 от 02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 303 от 01.10.2015г. по гр. дело № 2081/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., съгласно която искът за плащане без правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се погасява в петгодишен давностен срок съгласно чл. 110 ЗЗД.
Извън горните съображения, касационният контрол не може да бъде допуснат и поради липса на поддържаните от касатора основания. Не е осъществено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като представените решение № 172/21.03.2011г. по гр. дело № 80/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о. и Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. на ВКС по тълк. дело № 3/2011г., ОСГК дават отговор на въпроси, които не са идентични и не включват отговор на