О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 628
[населено място] 10.08.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Д.
гр.дело №597 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. В. С., чрез процесуален представител адв.К., срещу въззивно решение от 21.11.2017г., постановено по в.гр.д.№449/2017г. на Окръжен съд – Враца, с което е потвърдено решение от 26.05.2017г. по гр.д.№892/2016г. на Районен съд – Козлодуй за отхвърляне на предявените от Н. В. С. срещу Д. П. И.-К. и Р. Д. К. искове с правно основание чл.40 ЗЗД, чл.26, ал.1, предл.трето ЗЗД и чл.108 ЗС.
К. счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по жалбата Д. П. И.-К. и Р. Д. К., чрез процесуалния им представител адв.М., оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от Н. В. С. срещу Д. П. И.-К. и Р. Д. К. иск с правно основание чл.40 ЗЗД за прогласяване недействителността на договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нот.акт № 84/2015г., поради споразумяване на представителя на продавача Вяра И. С. с купувача във вреда на представлявания; иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.трето ЗЗД за прогласяване нищожността на същия договор поради накърняване на добрите нрави; иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено по отношение на Д. П. И.-К. и Р. Д. К., че Н. В. С., е собственик на следните недвижими имоти: 1. НИВА от 14,176 дка, трета категория, находяща се в местността „КРИВИЯ ВАЛОГ“, представляваща имот №029040, в землището на [населено място], общ-Х., обл.В., 2. НИВА от 1.599 дка, трета категория, находяща се в местността „БАРАТА“, представляваща имот № 052067, в землището на [населено място]. общ.Х., обл.В., 3. ПАСИЩЕ, мера с площ от 2.108 дка, трета категория, находяща се в местността „КРИВИЯ ВАЛОГ“, представляваща имот N 030033, в землището на [населено място]. общ.Х., обл.В., и осъждане на ответниците да му предадат владението върху тези имоти.
В. съд е посочил, че по иска с правно основание чл.40 ЗЗД в
конкретния случай наведените от ищеца доводи, касаещи договаряне във вреда на наследодателката му, се свеждат до нееквивалентността на уговорените насрещни престации. В. съд е приел, че с оглед липсата на доказателствена стойност на представената от ищеца експертна оценка, пазарната цена на продадените имоти е останала неизяснена, а при липсата на годни доказателства не може да се изчисли и съотношението между продажната цена и действителната пазарна стойност на имотите и да се прецени налице ли е разлика и в случай че е налице – доколко е значителна същата. Съдът е посочил, че дори и да се приеме, доколкото липсва изрично оспорване от ответниците, че представената експертна оценка отразява действителната пазарна стойност на имотите, то само нееквивалентността на престациите не е достатъчна, за да се направи извод, че са осъществени обективния и субективния елемент от фактическия състав на чл.40 ЗЗД. Изложени са съображенияа, че с даденото пълномощно Вяра С. е упълномощила Ц.К. да продаде или да дари от нейно име имотите й на Д. К., т.е. волята на упълномощителката не е била единствено за сключване на възмездна сделка. Съдът е приел, че след като пълномощното съдържа съгласие и за сключване на безвъзмездна сделка, то не може да се приеме, че с получената цена, дори и под пазарната такава, интересите й са увредени. Приел е също, чу не е доказан и субективния елемент, тъй като от събраните по делото доказателства не се установи наличието на сговор между пълномощника Ц.К. и ответницата Д.К. за увреждане на представляваната Вяра С., а от свидетелските показания на Ц.К., които не се опровергават от останалите събрани по делото доказателства, се установява, че желанието на В.С. е било да прехвърли имотите на своята племенница, тъй като има нужда от парични средства, както и че е била съгласна сделката да бъде сключена на цена под пазарната такава. Изложени са съображения, че близките родствени отношения между страните по сделката не могат да обусловят извод за сговаряне за увреждане, напротив именно поради това обстоятелство нееквивателнтността на престациите не може да се преценява като недобросъвестност. Съвкупната преценка на доказателствата следва да създава сигурно убеждение за осъществяване на факта на увреждане на представлявания при сговаряне между пълномощника и третото лице, каквото е прието, че в случая не е налице.
В. съд е изложил съображения, че по иска с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, че по въпроса дали нееквивалентността на престациите би могла да представлява основание за нищожност на договора на посоченото основание е налице в множество решения на касационната инстанция. Обобщаване на тази практика е извършено в Решение № 24/9.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС, като е прието, че понятието „добри нрави“ предполага известно съответствие на насрещните престации, но само наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда не е достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес. Следващата степен на нееквивалентност на престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД. При най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществува такова съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева. Тогава, ако сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави. В. съд е приел, че нееквивалентността на престациите не е доказана по категоричен начин, тъй като по делото липсват събрани по надлежния ред доказателства за пазарната стойност на имотите, а дори и да се приеме за обективна представената от ищеца пазарна оценка, съдът е приел, че отклонението на договорената цена от пазарната стойност на имотите не налага извод за такава неравностойност на престацията, която да е дотолкова значителна и явна, че да е практически нулева и да съставлява нарушение на „добрите нрави“ като основание за нищожност на сделката в хипотезата на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. На наведените от ищеца доводи, че продавачката не е получила дори договорената цена, е отговорено, че неплащането на цената не е основание за прогласяване недействителност на сделката, а единствено за предявяване на облигационна претенция за изпълнение на задълженията.
Предвид изхода на спора по обуславящите искове с правно основание чл.40 ЗЗД и чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките за уважаване на предявения ревандикационен иск – тъй като сключената между наследодателката на ищеца и ответниците правна сделка е действителна и е породила вещно транслативен ефект, ищецът не е доказал право на собственост върху процесните земеделски земи и същите се владеят от ответниците на годно правно основание.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите сочат основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС при обсъждане и преценка на доказателствата. Сочи, че такова противоречие е налице: 1„при обсъждане и преценка на доказателствата и при формирането на вътрешното убеждение на съда от гледна точка на изискванията на процесуалния закон и на правилата на формалната логика“ на въззивното решение с решение по гр.д.№756/201г. на ВКС, Іг.о. Касационното обжалване по приложеното решение на ВКС е допуснато по въпроса: за задължението на съда да изследва и прецени всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, като при противоречиви свидетелски показания да обоснове защо дава вяра на едни, а не кредитира други, на който е даден отговор, че когато свидетелите дават противоречиви показания, задължение на съда е прецени тяхната достоверност с оглед на самите показания и останалите доказателства по делото и мотивирано да посочи на кого от свидетелите и защо дава вяра. В касационната жалба не се съдържа оплакване при наличие на противоречиви свидетелски показания съдът да не е изложил мотиви на кого от свидетелите и защо дава вяра, а и от въззивното решение не е видно да е разрешен или да е стоял на разрешаване такъв случай, като разрешения в приложеното решение на ВКС – когато свидетелите дават противоречиви показания. Поради това не е налице соченото от касатора противоречие.
К. сочи противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по въпроса: 2“за задължението на въззивния съд да обсъди в съвкупност доказателствата по делото, за правилата, които следва да спази при обсъждане на доказателствата, както и преценката на свидетелските показания с другите доказателства и при отчитане на евентуалната им необктивност; за неправилната преценка досежно правно релевантните обстоятелства, водещи до нарушение на чл.188, ал.1 ГПК, състоящо се в необсъждане на депозираните по делото писмени доказателства /в частност и на договора за социални грижи от 05.01.2015г./“. Според касатора въззивното решение е в противоречи с т.12 на ТР №1/2001г. по т.д.1/2001г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че грешките при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд поради нарушаване на логически, опитни или процесуални правила представляват нарушение на съществени процесуални правила по чл.188, ал.1 и 2 и чл.157, ал.1 и 3 ГПК/отм./; на решение по гр.д.№1499/2016г. на ВКС, 1 г.о. относно даденото в него разрешение на въпросите за задължението на въззивния съд да обсъди в съвкупност доказателствата по делото, както и правилата, които следва да спази при обсъждане на сведетелските показания; на решение по гр.д.№108/2000г. на Vг.о., в което по съществото на спора е прието, че е допуснато нарушение на чл.188, ал.1 ГПК, състоящо се в необсъждане на непозирани по делото писмени доказателства.
По иска с правно основание чл.40 ЗЗД въззивният съд е приел, че след като пълномощното съдържа съгласие и за сключване на безвъзмездна сделка, то не може да се приеме, че с получената цена, дори и под пазарната такава, интересите й са увредени. Приет е за не доказан и субективния елемент, тъй като от събраните по делото доказателства не се установи наличието на сговор между пълномощника Ц.К. и ответницата за увреждане на представляваната Вяра С.. С оглед разпределението на доказателствената тежест по този иск, преценката на показанията на свидетеля К. с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост, не би се отразила на изхода на спора по този иск, нито на този по чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. По отношение на
доводите, че не е обсъден договора за социални грижи от 05.01.2015г., следва да се посочи, че оплаквания в тази насока не са релевирани във въззивната жалба. Ищецът е представил това доказателство в съдебно заседание за установяване на обстоятелството, че за прехвърлителката са полагани социални грижи два месеца преди да почине, като договорът е сключен от майката на ищеца. Ответниците са се ппротивопоставили на приемането на доказателството като неотносимо към спора.Във въззивното решение са изложени съображения, че пред първоинстанционния съд са представени и други писмени доказателства – договор за аренда на земеделска земя и служебна бележка, както и договор за социална грижа, които не следва да бъдат обсъждани поради неотносимост към правния спор. Н. на неотносимо за спора доказателство, както поотделно, така и в съпкупност с останалите доказателснтва по делото, не представлява процесуално нарушение, поради което неоснователно се сочи от касатора противоречие на въззивното решение с посочената от него практика на ВКС.
К. сочи, че по въпроса: 3“за допустимостта на свидетелски показания за установяване на правна сделка, сключена по нот.акт“, въззивното решение е в противоречие с решеине по гр.д.№4638/2014г. на ВКС, ІІІг.о., решение по гр.д.№149/2011г. на ВКС, ІVг.о. и определение по гр.д.№6062/2013г. на ВКС. В допълнително представено изложение касаторът уточнява, че се касае за установяване на плащане по сделка със свидетелски показания. Във въззивното решение е възпроизведено съдържанието на процесния ноариален акт, вкл.посоченото в него, че продежната цена продавачката., чрез пълномощника Ц.К.ривачков, е получила напълно и в брой от купувача Д.К. преди подписването на нотариалния акт, като участниците в нотариалното производство декларират при условията на чл.313 НК, че посочената сума в нотариалния акт като цена на сделката, е действително уговореното и извършено плащане по нея. Отделно от това, във въззивното решение на наведените от ищеца доводи, че продавачката не е получила дори договорената цена, е отговорено, че неплащането на цената не е основание за прогласяване недействителност на сделката, а единствено за предявяване на облигационна претенция за изпълнение на задълженията. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че поставеният от касатора въпрос не е от значение за конкретното дело и не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
К. сочи, че по въпроса: 4“за допустимостта на писменото доказателство извън съдебна експертиза за установяване пазарната зена на процесните имоти и може ли да се основава решението на обстоятелство, което ответникът не е заявил като възражение срещу иска в отговора на исковата молба /не се е противопоставил на приемането на представена с исковата молба извънсъдебна експертизаот лицензиран оценител/“. К. счита, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с решения вкл. по гр.д.№4880/2014г. на ВКС, ІVг.о. и др., с което е прието, че частните свидетелстващи документи са годни доказателствени средства, стига да няма забрана според действащия по преме и мястото на състявянето им закон по такъв ред да се удостоверяват фактите, за които свидетелстват; ако бъдат оспорени удостоверените от тях факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че поставеният въпрос не е от значение за конкретното дело, по което въззивният съд е изложил съображения, че дори и да се приеме, доколкото липсва изрично оспорване от ответниците, че представената експертна оценка отразява действителната пазарна стойност на имотите, то само нееквивалентността на престациите не е достатъчна, за да се направи извод, че са осъществени обективния и субективния елемент от фактическия състав на чл.40 ЗЗД. По същите съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по въпроса: 5“дали в случая на т.4 съдът е следвало да допусне служебно изслушване на съдебно-икономическа експертиза; доколкото съдът счита, че е била нужна такава експертиза, а не е назначил, то това противоречи на задължителната практика на ВКС –ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.3 и решение по гр.д.№5563/2013г. на ВКС, ІVг.о. Само за пълнота следва да се посочи, че предвид съдържанието на въззивната жалба въззивното решение не е в противоречие с т.3 на Т./13.
К. сочи, че въззивното решение по въпроса: Б„дали е налице нарушение на добрите нрави“ е в нарушение на решение по гр.д.№2419/2015г. на ВКС, ІІІг.о. и решение по гр.д.№3014/2014г. на ВКС, ІІІг.о. Настоящият съдебен състав не намира въззивното решение да е в противоречие с посочената практика на ВКС. Именно на съдебната практика на ВКС – решение по гр.д.№2419/2015г. на ВКС, ІІІг.о. въззивният съд се е позовал, като е посочил, че дори и да се приеме за обективна представената от ищеца пазарна оценка, съдът е приел, че отклонението на договорената цена от пазарната стойност на имотите не налага извод за такава неравностойност на престацията, която да е дотолкова значителна и явна, че да е практически нулева и да съставлява нарушение на „добрите нрави“ като основание за нищожност на сделката в хипотезата на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
К. сочи, че въззивното решение „при вземане на решение дали е осъществен състава на чл.40 ЗЗД“ е в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът както е формулиран не предсавлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Отделно от това, настоящият съдебен състав състав не намира въззивното решение да е в противоречие с ТР №5/2014г. по т.д.№5/2014г. на ОСГТК и решение по гр.д.№822/2015г. на ІVг.о., на решение по гр.д.№639/2016г. на ІVг.о. /в което се приема, че че при сключване на договора представителят е бил недобросъвестен, тъй като е знел за увреждането; с обжалваното въззивно решение в съответствие с ТР 5/2014г. е прието, че субективният елемент от фактическия състав на чл.40 ЗЗД се свежда до недобросъвестност на представителя и насрещната страна по договора относно увреждането на представлявания/. Н. се сочи и противоречие с решение по гр.д.№5523/2015г. на ВКС, ІVг.о., като доводите на касатора са, че с него е прието, че непазарна престация е допустима при близки отношения между страните и договореност между тях приобретателят да се грижи за прехвърлителя, с довод, че по настоящия казус няма толкова близки отношения, нито е имало уговорка за гледане. В посоченото решение на ВКС са отчетени конкретните обстоятелства по конкретното дело в съответствие с приетото с ТР №5/2016г. на ОСГТК, че преценката за наличието на недобросъвестност на представителя и насрещната страна се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, към момента на сключване на договора. К. сочи противоречие с решение по гр.д.№108/2000г. на ВКС, ІVг.о., в което също е прието, че преценката дали договорът е сключен във вреда на представлявания, е въпрос, който подлежи на анализ от съда при отчитане на всички релевантни обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи с изпълнителя. К. сочи, че въззивното решение е в противоречие с решение по гр.д.№3529/2014г. на ІVг.о. К. се позовава на приетото с него, че когато на представителя е предоставена възможност да договори цената, той следва да осъществи представителната власт с грижата на добър стопанин, което ще рече при средна пазарна цена. В него също така е прието, че преценката за намерение за увреждане се извършва въз основа на всички доказателста за обстоятелствата, при които е сключен договорът с третото лице.
К. сочи, че въззивнитя съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС /посочени и обсъдени по-горе ТР и решения на ВКС/ по приложението на чл.40 ЗЗД „при обсъждане дали представителя на Вяра С. е бил недобросъвестен по сделката, дали купувачът е недобросъвестен и как се доказва връзката между тях“. Поставеният въпрос настоящият състав намира, че не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
К. сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно. Настоящият съдебен състав не намира въззивното решение да е очевидно неправилно. К. само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, но не е мотивирал наличието на такава. Съдът не намира, че има правни проблеми, свързани с неточно приложение на императивни правни норми, които да обосноват допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от решение от 21.11.2017г., постановено по в.гр.д.№449/2017г. на Окръжен съд – Враца.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: