О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 628
София, 11.11.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1075/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „А.” О. – [населено място], срещу решение №295 от 17.12.2018г., постановено по в.т.д.№571/2018г. на Варненски апелативен съд, ТО, 1 с-в, с което е потвърдено решение №551/29.06.2018г. по т.д. №129/2018г. на Варненски окръжен съд.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Твърди се, че въззивният състав в разрез със собственото си разбиране за приложимостта на чл.117, ал.2 ЗЗД, неправилно е приел, че тригодишната давност по чл.531, ал.1 ТЗ продължава да бъде приложима и след признанието на вземането със спогодбата от 01.08.2012г. Според касатора подаденото от него възражение на исковата молба на ищеца Е. Г. е обстоятелство, прекъсващо давността, което не е взето предвид от апелативния съд. Отделно се сочи, че с оглед дискредитирането на менителничния ефект чрез доказване на каузалното правоотношение, необосновано въззивният състав е приел различна давност по отношение на задължението по записа на заповед и това по спогодбата, в която е предвидено разсрочено плащане на задължението. В заключение се излагат доводи, че при прекъснатата давност с отговора на исковата молба от 26.03.2018г., отрицателният установителен иск на Г. би бил основателен единствено за сумата 8 200лв. (погасени главници за 7 000лв. за периода от 05.06.2012г. до 26.03.2018г. + 1 200лв. разноски в заповедното производство). Претендира се отмяна на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено решението на окръжния съд за признаване за установено по отношение на касатора, че ищецът не дължи сумата 53 000лв., отхвърляне на иска за посочената сума и присъждане на разноски в полза на дружеството за трите съдебни инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като са формулирани следните правни въпроси:
1. „Императивен или диспозитивен е давностният срок по чл.117, ал.2 ЗЗД? Може ли този срок да бъде съкращаван чрез спогодба?”
2. „Императивен или диспозитивен е давностният срок по чл.531,, ал.1 ТЗ? Може ли този срок да бъде удължен чрез спогодба?”
3. „Приложим ли е по аналогия чл.117, ал.2 ЗЗД по отношение на извънсъдебна спогодба, както и при съдебната такава, доколкото последната има сила на решение?”.
4. Ако признаването на едно вземане по запис на заповед е сторено посредством двустранна сделка, погасителната давност по него става ли 5 – годишна или се запазва специалният й характер?”
5. „ Ако в хода на исковия процес абстрактният характер на записа на заповед се дискредитира чрез доказване на каузалното правоотношение, което стои зад него, то давността за вземането по ценната книга не става ли идентична с тази по обезпечената сделка?”
6. „В каква форма трябва да бъде направено едно възражение, за да прекъсне давността в светлината на чл.116, б.”б”, предл.2 ЗЗД?” Достатъчно ли е това възражение да бъде направено с отговор на исковата молба?”
7. „При разсрочване на едно задължение давността не настъпва ли поотделно за всяка вноски в съответствие с различния й падеж?”
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ищеца по делото Е. Г., в който се поддържа, че не е налице релевираното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Варненски апелативен съд е потвърдил решение №551/29.06.2018г. по т.д.№129/2018г. на Варненски окръжен съд, с което е признато за установено, че ищецът Е. П. Г. не дължи на ответника „А.” №О. сумата 61 200лв., представляваща задължение по изпълнителен лист, издаден на основание Заповед за изпълнение на парично вземане въз основа на запис на заповед от 23.02.2009г. по ч.гр.д.№3877/2012г. на РС – Варна.
Въззивният състав е приел за безспорно между страните по делото, че :
1.) процесната заповед №2121/22.03.2012г. за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№3877/2012г. на Варненски РС е издадена в полза на „А.“ О. срещу Е. П. Г. въз основа на запис на заповед от 23.02.2009г., предявен на 22.02.2012г. за сумата 60 000лв.,
2.) въз основа на издаден изпълнителен лист в полза на „А.“ О. е било образувано на 30.03.2012г. изп.дело №20127180400848 по описа на ЧСИ с рег. № 718 в КЧСИ.
3.) заповедта за изпълнение е влязла в сила при условията на чл.416, предл.2 ГПК в резултат на оттегляне на подаденото от длъжника възражение по чл.414 ГПК с молба от 31.07.2012г.
4.) до 05.06.2012г. по изпълнителното дело са били извършени действия във връзка с обезпечаване на изпълнението: възбрани върху недвижими имоти, запори на дружествени дялове и на МПС, собственост на длъжника като след тази дата, до изтичане на двугодишния срок по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, не са били предприети изпълнителни действия, които да препятстват настъпването на перемпция – погасяване на правото на принудително изпълнение на взискателя в рамките на конкретното изпълнително производство, от което следва, че на 05.06.2014г. изпълнителното производство е прекратено по силата на закона – чл.433, ал.1, т. 8 ГПК съгласно т.10 от ТР№2/26.06.2015г. по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС.
5.) на 25.04.2014г. е постъпило искане от взискателя за извършване на справка за регистриране на трудови договори на длъжника, уважено от ЧСИ с разпореждане от 13.05.2014г., което искане не представлява действие прекъсващо давността съгласно мотивите по т.10 от ТР№2/26.06.2015г. по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС.
6.) в периода от 08.03.2016г. до спиране на изпълнението с определение №1026/19.03.2018г. по висящото т.д.№129/2018г. по описа на Варненски ОС, постановено по реда на чл. 389 ГПК като обезпечителна мярка по предявения иск, са били извършени действия по принудително изпълнение: налагане на запор върху трудово възнаграждение на длъжника, опис, оценка и обявяване на публична продан на недвижим имот, собственост на длъжника. Доколкото действията са реализирани след прекратяване на изпълнителното дело, настъпило на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по силата на закона, тези действия са недопустими и не са прекъснали давността.
На базата на така установената фактическа обстановка и на извода, че изпълнителното производство е било прекратено по силата на закона на 05.06.2014г., след което извършените действия по принудителното изпълнение като недопустими не са прекъснали давността, апелативният състав е обсъдил възраженията на въззивника, основани на съдържанието на спогодбата от 01.08.2012г. по каузалното правоотношение, по повод на което е била издадена ценната книга на заповед. Съдът е отразил, че със спогодбата, сключена и с участието на трето лице – „М. Г.“ О., са уредени окончателно задълженията на длъжниците по договора за финансов лизинг №346 от 24.02.2009г. и договора за встъпване в дълг от същата дата ( чрез разваляне на договора за финансов лизинг поради неизпълнение от страна на ищеца и „М. Г.“ О., опрощаване на част от задълженията на ищеца и на встъпилото в дълг лице, уговаряне на разсрочено плащането на останалата част от дълга, поемане на задължение на длъжника да оттегли подаденото възражение по чл.414 ГПК, а и поемане на задължение от кредитор да поиска вдигане на наложените от ЧСИ обезпечителни мерки).
Посочвайки, че предмет на делото е отричане на изпълняемо право по менителничен ефект в резултат на изтекла погасителна давност, съдът е приел, че релевантността на тази спогодба към предмета на спора би могла да бъде обсъждана единствено при преценка за това дали в същата е направено признание на вземането по записа на заповед от длъжника, което прекъсва погасяването по давност на правото за принудително изпълнение по отношение на менителничното задължение съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Съдът е обосновал извода, че с оттегляне на възражението на длъжника по чл.414 ГПК и с оглед съдържанието на сключената спогодба, е налице основанието по чл.116, б „а” ЗЗД за прекъсване на давността на 01.08.2012г. по отношение спорното по делото вземане.
Съдът е изложил съображения защо приема, че тече отделна давност за менителничното задължение, предмет на делото, и за изпълнение на задълженията, поети със спогодбата от 01.08.2012г. (независимо дали се касае за новиране на задълженията по договора за финансов лизинг или разсрочено плащане). Въззивният състав е посочил, че за всяко от юридически различните притезания по записа на заповед и по каузалното правоотношение тече отделна давност като разсрочването на задълженията по спогодбата е ирелевантно по отношение на давността за менителничното задължение, тъй като погасителната давност е уредена за всяко отделно задължение с императивни правни норми. Съдът е акцентирал върху обстоятелството, че записът на заповед не е издаден за обезпечаване вземанията по спогодбата, чиито падежи са уговорени да настъпят съществен период от време след предявяването му и след установяване на изпълняемо право по абстрактната сделка с влязла в сила заповед за изпълнение.
Въззивният състав е приел за неоснователен довода на въззивника, че по силата на спогодбата специалният тригодишен давностен срок по чл.531, ал.1 ТЗ се е трансформирал в общия петгодишен по чл.110 ГПК, но въпреки това е стигнал до извода, че в случая по отношение на спорното менителнично задължение, е започнала на 01.08.2012г. да тече нова петгодишна давност с оглед практиката на ВКС по приложението на чл.117, ал.2 ЗЗД, приравняваща влязлата в сила заповед за изпълнение по чл.417 ГПК с влязло в сила съдебно решение. В тази връзка съдът е посочил, че приложението в случая на срока по чл.117, ал.2 ЗЗД за погасяване по давност на изпълняемото право, чието принудително изпълнение е предмет на изп. дело№ 20127180400848 по описа на ЧСИ с рег. № 718 в КЧСИ, а не на специалният срок по чл.531, ал.1 ТЗ, е основание да бъде уважен предявения отрицателен установителен иск. Решаващият извод на съда, че въззиваемият Е. Г. не дължи изпълнение в полза на въззивното дружество „А.” О. за сумата 61 200лв. по изпълнителения лист, издаден на 30.03.2012г., на основание заповед за изпълнение по чл. 417, т.9 ГПК по ч.гр.д.№3877/2012г. на РС Варна, поради погасяване по давност, се базира на обстоятелството, че в периода от 01.08.2012г., на която дата е прекъсната давността по чл.116, б. „а” ГПК, при установената по делото перемпция на изпълнителното производство по чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК, настъпила на 05.06.2014г., не е установено друго прекъсване на давността до изтичане на петгодишният давностен срок по чл.117, ал.2 ЗЗД на 01.08.2017г.
Настоящият състав намира, че не е налице релевираното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не могат да обосноват наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение формулираните от касатора въпроси, тъй като тези въпроси от една страна не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд за основателността на предявения установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 ГПК, а от друга – касаторът не е изложил конкретни съображения защо счита, че всеки един от въпросите поотделно е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съобразно изискванията, посочени в мотивите към т.4 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК,
Въпрос №1: „Императивен или диспозитивен е давностният срок по чл.117, ал.2 ЗЗД? Може ли този срок да бъде съкращаван чрез спогодба?” и въпрос №2: „Императивен или диспозитивен е давностният срок по чл.531,, ал.1 ТЗ? Може ли този срок да бъде удължен чрез спогодба?”, не за значими за конкретния правен спор доколкото въззивният състав е приел, че в случая с признаването на вземането, направено в спогодбата от 01.08.2012г., започва да тече нова петгодишна давност по чл.117, ал.2 ЗЗД за задължението, породено от менителничния ефект на записа на заповед. В тази връзка въпросът за императивния характер на разпоредбата за срока по чл.117, ал.2 ЗЗД е решен в съответствие с тезата на касатора, докато тригодишният давностен срок по чл.531, ал.2 ТЗ е приет от съда за неотносим за конкретния правен спор. Въпрос №3: „Приложим ли е по аналогия чл.117, ал.2 ЗЗД по отношение на извънсъдебна спогодба, както и при съдебната такава, доколкото последната има сила на решение?”, въобще не е обсъждан от съда и не е значим за делото. Въпрос №4: „Ако признаването на едно вземане по запис на заповед е сторено посредством двустранна сделка, погасителната давност по него става ли 5 – годишна или се запазва специалният й характер?” е некоректно зададен, тъй като въззивният състав е приел, че след признаване на задължението по чл.116, б.”а” ЗЗД давността е петгодишна с оглед приложението на чл.117, ал.2 ЗЗД, включително и за задължението, произтичащо от абстрактната сделка – запис на заповед.
Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК въпрос №5: „Ако в хода на исковия процес абстрактният характер на записа на заповед се дискредитира чрез доказване на каузалното правоотношение, което стои зад него, то давността за вземането по ценната книга не става ли идентична с тази по обезпечената сделка?”. На първо място следва да се има предвид, че въззивният състав изрично е посочил, че предмет на настоящото исково производство по чл.439, ал.1 ГПК е отричане на изпълняемо право по менителничния ефект на процесния запис на заповед в резултат на изтекла погасителна давност. С исковата молба ищецът оспорва продължаващите (макар и след перемпцията на изпълняемото право) изпълнителни действия по изп.дело№20127180400848, предприети по изпълнителния лист, издаден на основание заповедта за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК. Задълженията по договора за спогодба на Е. Г. и на „М. Г.“ О. и въпросът за евентуалното тяхно погасяване по давност не са предмет на спора и не са обсъждани от съда. На второ място въпросът, породен от становището на въззивния състав, че за всяко от юридически различните притезания по записа на заповед и по каузалното правоотношение тече отделна давност, не е значим за конкретния правен спор, доколкото въпросът съдържа твърдение на касатора за дискредитиране на абстрактния характер на записа на заповед, което твърдение не е относимо към аргументите на въззивния състав за обосноваване на извода за отделна давност на задълженията по записа на заповед и по договора за спогодба.
Въпрос №6: „В каква форма трябва да бъде направено едно възражение, за да прекъсне давността в светлината на чл.116, б.”б”, предл.2 ЗЗД?” Достатъчно ли е това възражение да бъде направено с отговор на исковата молба?”, също не е обусловил решаващата воля на съда. Правното значение на възражението на ответника, обективирано в отговора на исковата молба, нито е обсъждано от въззивния състав, нито е относимо към извода на съда, че давностният срок за менителничното задължение е изтекъл на 01.08.21017г., която дата предхожда отговора на исковата молба с възражението на ответното дружество. Аналогично не е значим за спора и въпрос №7: При разсрочване на едно задължение давността не настъпва ли поотделно за всяка вноски в съответствие с различния й падеж?”, доколкото въззивният състав въобще не е обсъждал задълженията, поети договора за спогодба с оглед виждането му, че релевантността на спогодбата към предмета на спора е единствето с оглед това дали в същата е направено признание на вземането по записа на заповед от длъжника, което прекъсва погасяването по давност на правото за принудително изпълнение по отношение на менителничното задължение съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД.
На основание чл.78, ал.3 ГПК и чл.38, ал.2 във вр с ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата касаторът следва да бъде осъден да заплати на адвокат К. Т. от В. адвокатска колегия, осъществила безплатно процесуално представителство пред ВКС на Е. П. Г., посочената в списъка за разноските сума от 1 800лв., която сума е съобразена с минималното адвокатско възнаграждение по чл.9, ал.3 във вр. с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет за минималните адвокатски възнаграждения, за изготвяне на отговор на касационна жалба при обжалваем интерес от 53 000лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №295 от 17.12.2018г., постановено по в.т.д.№571/2018г. на Варненски апелативен съд, ТО, 1 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „А.” О. – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] (Фолксваген център) да заплати на адвокат К. Т., от В. адвокатска колегия, служебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, офис 1, сумата 1 800лв. (хиляда и осемстотин лева) – адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно представителство по чл.38, ал.2 от ЗА пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: