О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 628
София, 23.09. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на единадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслушадокладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 997/2012 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на [фирма], [населено място], С. Я. Г. и Е. Г. Г. срещу въззивно решение № 1263 от 11.07.2012 г. по в.гр.д.№ 1846/2012 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 1018 от 14.03.2012 г. по гр.д.№ 12537/2011 г. на Пловдивския районен съд, VІІ гр. с-в, с което е признато за установено по отношение на [фирма], че касаторите дължат солидарно на Банката сумата 15 982.75 лв., дължима главница по договор за кредит № 1115 от 25.05.2009 г. и договори за поръчителство от 25.05.2009 г. и 01.06.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата от 31.03.2011 г. до окончателното й изплащане и сумата 952.24 лв. юрисконсултско възнаграждение, за които суми е била издадена Заповед № 2423 от 18.02.2011 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист.
В касационната жалба са въведени доводи за постановяване на въззивното решение в нарушение на материалния закон – чл.147, ал.1 ЗЗД, обоснован с незаконосъобзното според касаторите възприемане от съда като релевантен за срока по цитираната разпоредба не просрочието, и то с почти година на задължения, при които кредитът става предсрочно изискуем, а датата, на която банката е упражнила правото си да го направи предсрочно изискуем.
В изложението на основанията за допускане на касационнно обжалване се поддържа, че независимо от наличието на съдебна практика по въпроса за началото на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД, в който кредитодателят следва да упражни правата си срещу поръчителя, доколкото основен принцип в гражданското и търговското право е равнопоставеността на субектите в правоотношенията, тяхното добросъвестно и законосъобразно развитие, недопусканена шиканьозно поведение или такова, с което съзнателно се уврежда чужд интерес, то е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за преосмисляне на тази практика, особено в настоящите икономически условия в страната и света.
Ответникът по касация [фирма] оспорва както допустимостта на касацонното обжалване, така и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена е в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежни страни в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваният резултат, въззивният съд, като се позовал на Решение № 92 от 16.06.2009 г. на ВКС по т.д.№ 467/2009 г., ІІ т.о., ТК, постановено по реда на чл.290 ГПК и съставляващо задължителна за съдилищата практика съгласно постановките на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС приел, че началният срок, от който започва да тече 6-месечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД е датата, на която [фирма] е обявила кредита за предсрочно изискуем. Като е констатирано, че към датата на подавяне на заявлението й за издаване на заповед за незабавно изпълнение на задълженията по него този срок не е бил изтекъл, с решението е прието, че поръчителите са продължили да отговарят пред кредитора за задълженията на кредитодополучателя по договора.
Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното основание за достъп на въззивното решение до касация.
Константна е практиката на ВКС по въпроса, че за да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване, то е необходимо приложимата правна норма, обусловила решаващите изводи на въззивния съд да е непълна или неясна и да се налага несъвършенство на закона – изясняване на съдържанието, и да бъде премахнато по тълкувателен път.
От своя страна точното прилагане на закона, което е и един от правните способи за развитие на правото, само по себе си предпоставя подвеждане на конкретния фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда.
Следователно соченият селективен критерий ще намери приложение само тогава, когато произнасянето на решаващия съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е свързано с необходимост от тълкуване на закона, поради неяснота или непълнота на приложената правна норма или когато съдилищата, поради настъпила промяна било в обществените отношения, било в създадения правен порядък изоставят даденото от тях до момента тълкуване на закона, за да възприемат друго.
Изложеното дава основание да се приеме, че икономическите промени не са сред основанията, които могат да обосноват правомощие на Върховния касационен съд да възприе различно тълкуване на закона от даденото до този момент, при това по въпрос, решен със задължителни за съдилищата решения на ВКС, постановени при същите икономически условия, датиращи от прилагането на новия Граждански процесуален кодекс. Поставеният въпрос може да бъде разрешен по законодателен, но не и по тълкувателен ред, което дава основание да се приеме, че макар и да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, по отношение на него не е налице соченият селективен критерий за допускане на постановеното от него решение до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация [фирма] следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА въззивно решение № 1263 от 11.07.2012 г. по в.гр.д.№ 1846/2012 г. на Пловдивския окръжен съд
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], С. Я. Г. и Е. Г. Г. да заплатят на [фирма] юрисконсултско възнаграждени в размр на 150 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: