3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 628
С., 25,11,2015 година
Върховният касационен съд на Р. България, първо търговско отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.дело № 1995/15 година.
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място] против определение №954 от 08.04.2015г. по ч.гр.д. №506/2015 г. на Софийски апелативен съд.
Ответниците по частната касационна жалба – „С. – А. ЗРТ”, У. и „С. П.”, Р. Ф. са подали отговори, с които изразяват становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложили са съображения и за неоснователност на подадената частна касационна жалба. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК.
Разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК, обвързва допускането до разглеждане на подадената частна касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В своето изложение, касаторът чрез пълномощника си- адв. Д. С. е поддържал наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, като е заявил, че въпросът за „ международната подсъдност на иска е процесуален и е обусловил изхода на делото”, поради което било налице общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Страната е поддържала още, че били разрешени и процесуални въпроси в нарушение практиката на ВКС. Първият от тях, формулиран като – „ Нарушаването на диспозитивното начало поради произнасяне по невъведено от ищеца основание на иск.” По него касаторът е изложил разбирането си за това, че съдът се е произнесъл на „непредявено от ищеца основание”. Посочено е, че било налице противоречие с практиката на ВКС – решение №19/11т. на ВКС, ІІ г.о., решение № 229/11г. на ВКС, ІІ го. и решение № 176/11г. на ВКС, ІІІ г.о. Поставен е въпросът- „Нарушен ли е принципа на диспозитивното начало в процеса съгласно чл.6, ал.2 ГПК, когато решаващият орган е напуснал спорния предмет по делото, очертан с наведените фактически твърдения от ищеца в търсената от него правна защита, приемайки противно на твърденията на ищеца, че същият черпи правата си от друг юридически факт…”Страната е поддържала и по този въпрос противоречие с конкретно изброени актове на ВКС – решение № 125/13г. на ВКС, ІІ г.о., решение №428/12 та ВКС, ІV г.о., от които са възпроизведени накратко част от мотивите. Поставен е въпросът – „ Недаването на ищеца възможност да вземе становище по предявените възражения на ответниците за неподсъдност на спора пред български съд, нарушава ли правото му на защита и принципа за равенство на страните в процеса съгласно чл.9 от ГПК…” Изложени са оплаквания за неправилност на процедирането на състава, като е посочено, че „определението„ противоречи на определение № 230/09г. на ВКС, ІV г.о. Четвъртият поставен въпрос – „ Произнесъл ли се е САС по съществото на спора в нарушение на чл.252 от ГПК”е мотивиран с приетото от съда, че твърденията на ищеца за наличието на устно споразумение от 09.04.2010г. „ са голословни”, тъй като по делото няма писмени доказателства, които да го потвърждават. Страната е развила оплакването си, че съдът се е произнесъл по същество на спора, което противоречало на практиката на ВКС, че при разрешаване въпросите за допустимостта на иска не може да бъдат обсъждани въпроси по съществото на спора. Посочено е определение № 271/ 11 г. на ВКС, ІІ го. Касаторът е поставил като пети въпрос – „ Произнесъл ли се е САС в противоречие с практиката на СЕС по тълкуването и прилагането на чл.5, ал.1 от Регламент /ЕО/ №44/01г. на Съвета от 22.12.2000г.”С извода на съда за съответствие на уговорката в двата сключени между страните договори изключваща компетентността на българския съд с установеното с Регламент/ЕО/ 44/2001г., страната е изразила несъгласие,като е възпроизвела чл.5 от Регламента, както и е поддържала противоречие с решение на СЕС от 19.12.2013г. относно тълкуването на същия член. Касаторът е разгледал въпроса – „Действително ли е търговско споразумение, сключено в устна форма между българско и чуждестранно дружество с предмет: доставка на ваксини за участие и изпълнение на държавните обществени поръчки на МЗ и НЗОК”, като подробно е развил разбирането си подкрепено с възпроизвеждане на части от мотиви на решения на ВКС – приложени и обобщени от него с оглед извода, че търговецът не може да се позовава на недействителност на търговската сделка, поради неспазване на писмената форма, ако от поведението му може да се заключи, че не е оспорил недействителността на сделката.Страната счита, също така, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса „ Дали пророгационните клаузи от ДД и ДВ са приложими по отношение на устното споразумение от 2010г.” Поддържано е че този въпрос е обусловил прекратяване на делото, като състава не е съобразил Регламент:/ЕО/ №1215/15. В тази връзка е заявено, че ако не бъде прието релевантно за допускане на касационно обжалване това, че е налице според нея, такова противоречие, то така поставения въпрос следва да бъде разгледан по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Други доводи не са развити.
Касаторът е изложил доводи за недопустимост на съдебния акт, с оглед поставените въпроси:„Нарушаването на диспозитивното начало поради произнасяне по невъведено от ищеца основание на иск”, „Нарушен ли е принципа на диспозитивното начало в процеса съгласно чл.6, ал.2 ГПК, когато решаващият орган е напуснал спорния предмет по делото, очертан с наведените фактически твърдения от ищеца в търсената от него правна защита, приемайки противно на твърденията на ищеца че същият черпи правата си от друг юридически факт…” Този извод се налага, поради това, че съдът, според страната, не е съобразил поддържаното от ищеца като фактическа обстановка, нито отправеното от него искане и в противоречие с тези твърдения е направил и извода си за липса на компетеност на българския съд за разрешаване на повдигнатия правен спор. С разрешенията дадени с т.1 на ТРОСГТК №1 /09г., въпросът относно допустимостта на обжалвания съдебен акт се разглежда служебно от съда и е самостоятелно основание за допускане на акта до касационно обжалване. Определяне на правното основание на иска, както и преценката за неговата допустимост, а също така и компетенност на съда, пред който е повдигнат спора, съставлява дейност на съда по приложението на закона и се извежда от исковата молба – нейното основание и петитум. В случая, неяснотата в подадената от касатора – ищец в производството искова молба е мотивирала първостепенният съд, сезиран със спора да остави производството без движение с изрични указания да бъде конкретизиран предявения иск- като обстоятелствена част и петитум, а също така и уточнен по отношение на втория ответник. С молба от 15.11.2013г. / № 129061 по деловодния опис на СГС/ ищецът е поддържал, че е предявил един иск с „правно основание чл.79 ЗЗД вр. чл.82 ЗЗД, с който претендира ответниците да бъда осъдени да му заплатят сумата 642151.90 евро представляваща обезщетение за неизпълнение на договорни задължения, което обхваща пропуснати ползи за период от 8 години. Посочено е като уточнение още, че по силата на договора за доставка и дистрибуция, в сила от 01.01.2009г. изменен и допълнен със устно споразумение от 09.04.2009г., първият ответник се е задължил да упълномощава ищеца като свой единствен представител за участие в търговете на МЗ за всички ваксини, произвеждани от него и включени към приложение „А” на договора за дистрибуция, в сила от 01.01.2009г. Т.е. от този именно договор произтичат задълженията на ответниците, чието неизпълнение е довело до търсените вреди, с оглед отправеното тримесечно предизвестие за прекратяване на договора. По отношение на втория ответник е уточнено, че между него и първия ответник била налице икономическа и правна свързаност, която се извеждала от същия договор за доставка и дистрибуция, в сила от 01.01.2009г. и обвързвала второто дружество с задълженията поети със същия договор. Ищецът е мотивирал подробно, че поради това и с оглед тези поети задължения с цитирания договор, може да изисква изпълнението му и от втория ответник. Този извод същият е извел и съобразно сключения между него и втория ответник временен договор, като изрично е твърдял, че двата писмени договора представени по спора между него и първия ответник и между него и втория ответник били свързани в „неразривно единство” и в „своята цялост … създават и регулират едно комплексно двустранно правоотношение”. Така в уточнението не е застъпено твърдение за самостоятелност на споразумението от 9.04.2010г., описано в исковата молба като установено с „ телефонен разговор”, проведен между изпълнителния председател на надзорния съвет на ищеца и изпълнителния директор на първия ответник,а е твърдяно, че това споразумение допълва и изменя сключения вече договор с първия ответник, като обвързаността му с втория ответник отново е изведена от писмените договори между страните. От исковата молба се извежда, че с това устно споразумение било постигнато съгласие, свързано с изменение на чл.15.1 от договора за доставка и дистрибуция, в сила от 01.01.2009г. чрез промяна срока на действие на договора за срок от 10 години, като така била дерогирана възможността за прекратяване на същия договор едностранно от първия ответник, който неправомерно отправил писмено предизвестие за разваляне на договора за доставка и дистрибуция в сила от 01.01.2009г. С оглед заявената искова молба, съдът е очертал предмета на предявения иск – като произтичащ от двата сключени в писмена форма, договори, обуславящи задълженията поети от страните, от чието неизпълнение произтичат претендираните вреди. По отношение на твърдението за самостоятелен договор, сключен устно, за който ищецът е поддържал, че е подчинен на юрисдикцията на българските съдилища, първостепенния съд, след като е очертал изведения от исковата молба и описан по-горе предмет на спор е посочил и това, че съгласно чл.18.6 от договора за доставка и дистрибуция в сила от 01.01.2009г. / от чието прекратяване страната твърди, че е произтекла пропуснатата полза/ касаторът – ищец по спора и първият ответник изрично договорили, че „настоящето споразумение съставлява цялостно споразумение относно предмета на договора като няма и не може да има никакви устни изявления, декларации, гаранции предприемания или споразумение между страните, различни от предвиденото, както и взаимно приемливи писмени изменения на настоящето”. А с установеното в чл.2 от Временния договор за доставка и дистрибуция, сключен с втория ответник тези уговорки са обвързали и втория ответник. С оглед именно тези фактически данни и поради установеното с чл.23,чл.1, б.”а” Регламент/ЕО/ 44/2001г. съдът е приел, че при изрично и в двата представени договора уговаряне на пророгация на компетеност на чужди съдилища, българският съд не е компетентен да разгледа спора, още повече, че страната не е твърдяла, че с устната договорка тези пророгационни клаузи са били изменени. При тези фактически данни се налага извод, че първостепенния съд не е излязъл извън предмета на спор, като изцяло се е съобразил с установения процесуален ред – изискал е изясняване на исковата молба по реда на проведеното производство по чл.129 ГПК, като е дал възможност на страната да изясни и уточни предявения иск, което тя е и направила и именно с оглед това уточнение, предмета на спор е бил изяснен и спрямо него е извършена обжалваната преценка.Или след като, както първостепенния, така и въззивният съд изцяло са се съобразили със заявеното от ищеца в исковата молба – нейната обстоятелствена част и петитум, не е нарушено диспозитивното начало, чрез подмяна на предмета на спора, респективно не е изведен извод от различни от твърдяните факти, както неправилно е поддържал касатора. Ирелевантни са сочените от страната противоречия с конкретни решения на ВКС, тъй като тези решения третират различни факти, от които са направени различни правни изводи, с оглед конкретиката на всеки повдигнат спор, тъй като допустимостта на сезирането и редовността на исковата молба се преценява изцяло от сезирания съд и е различна за всеки конкретен случай.Още повече, че оплакването за нарушение на диспозитивното начало е изведено от защитната теза на страната, като приложените решения на ВКС са мотивирани не с противоречивото разрешаване на конкретен правен въпрос, а с оплакванията на касатора за неправилност на акта, поради неправилно очертани факти по спора, в какъвто смисъл същите не обосновават и валиден извод за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Оплакването за липса на процесуално предоставена възможност да бъде взето становище по направеното възражение от противната страна за липса на компетентност на българския съд, не обуславя процедиране на съда довел до постановения резултат, нито до нарушаване право на защита на страната, тъй като ответниците са взели становище по представени от ищеца договори и са направили възражението съобразно договореното в тях т.е. ищецът е знаел за пророгацията на компетеност, направеното писмено възражение е приложено по делото, като ищецът е могъл да се запознае с него,на разположение е била и процесуалната възможност да бъде обжалвано определението на първостепенния съд. Доколкото въззивният съд не е мотивирал решаващите си изводи с това, че е налице преклузия на направено от страната възражение, а и такова твърдение касаторът не е заявил, то и обстоятелството, че липсват данни да е изпратено становището на ответниците на ищеца, не е предопределило постановения от въззивния съд резултат и в този смисъл поставения въпрос- „ Недаването на ищеца възможност да вземе становище по предявените възражения на ответниците за неподсъдност на спора пред български съд, нарушава ли правото му на защита и принципа за равенство на страните в процеса съгласно чл.9 от ГПК…” не отговаря на критериите на чл.280, ал.1 ГПК. Още повече, че същият е мотивиран и с оплаквания за неправилност на акта – по принцип ирелевантни спрямо производството по допускане на касационно обжалване.В тази връзка не е налице и обоснован допълнителен критерий тъй като определение № 230/09г. на ВКС, ІV г.о. не формира практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК- арг. т.2 и 3 ТРОСГТК №1/09г.
Въпросът- „Произнесъл ли се е САС по съществото на спора в нарушение на чл.252 от ГПК, като е приел, че твърдението на ищеца за наличието на устни споразумение от 09.04.2010г. е „голословно” тъй като по делото няма доказателства за писмено потвърждаване на такова споразумение” не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не обосновава постановения правен резултат. Освен това е зададен единствено, с оглед поддържано нарушение от страна на касатора и поради това е основан и на фактически невярно интерпретиране на мотивите на решаващият състав. За да се произнесе по същество относно наличието или липсата на устно споразумение, съдът следва да обсъжда доказателствата по спора, да сочи наличието на факти, установяващи такова споразумение, респективно да постанови и диспозитив установяващ конкретно твърдяния юридически факт. Мотивирането на състава за липса на писмено потвърждение на устното споразумение е в рамките на осъществяваната проверка по правилността на определението на първостепенния съд и с оглед приетото и оспорено като неправилен извод на първата инстанция за това, че страните са договорили писмената форма като форма на валидно осъществени споразумения между тях във връзка с предмета на сключения договор за доставка и дистрибуция. То съставлява част от преценката за компетентност на съда и с оглед чл.23, ал.1 от Регламент /ЕО/ 44/2001г. Или не е налице произнасяне по същество на спора, а оттам липсва поставен правен въпрос в съответствие с чл.280, ал.1 ГПК т.е. не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване.
Не осъществява критериите за общо основание и въпроса „ Произнесъл ли се е САС в противоречие с практиката на СЕС по тълкуването и прилагането на чл.5, ал.1 от Регламент /ЕО/ №44/01г. на Съвета от 22.12.2000г. тъй като същият не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд доколкото разпоредбата на този текст е била неприложима в случая и доколкото касаторът е обосновал извода си с разбирането си за неправилност на приетото от съда. Чл.5 от Регламент/ЕО/ 44/01г., както и решение на СЕС от 19.12.2013г. относно тълкуването на същия член определят специалната компетентност по конкретни правни спорове между държави членки на ЕС, а в случая е налице пророгационно споразумение между страните, изключващо тази специална компетентност, уредено в чл.23 на същия регламент. Единствено установената изключителната компетентност, регламентирана в чл.22 на Регламент /ЕО/ 44/01г. може да преодолее уговорката между страните за предоставяне на компетеност за разрешаване на споровете, но тъй като разглежданата хипотеза не попада сред уредените изрично хипотези на текста е прието приложимост и валидност на пророгационното споразумение. Същото е валидно и за цитираното решение на СЕС, което с оглед различната хипотеза, която третира – тълкуването на чл.2 и 5 от регламента – е изцяло неотносимо към разглеждания случай.
Въпросът „Действително ли е търговско споразумение, сключено в устна форма между българско и чуждестранно дружество с предмет: доставка на ваксини за участие и изпълнение на държавните обществени поръчки на МЗ и НЗОК”е изцяло извън предмета на разглеждане в случая, който е очертан от процесуалния спор между страните.Освен това същият е и фактически и не отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК.В тази връзка без правно значение с оглед липсата на правна релевантност е и сочената практика на ВКС, касаеща различни правни хипотези, а поради фактическия характер и на въпроса същият не е бил и разглеждан в тези решения.
Страната счита, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса „ Дали пророгационните клаузи от ДД и ДВ са приложими по отношение на устното споразумение от 2010г.” Въпросът е фактически, а не правен, поради което липсва обосноваване на общо основание, а няма доводи и по допълнителното основание тъй като посочването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не съставлява довод за наличие предпоставките на текста, съобразно даденото от ВКС разяснение с т.4 ТРОСГТК № 1 / 09г.
Развитите подробно съображения на страната за неправилност на приетото от съда са ирелевантни спрямо основанията за допускане до касационно обжалване на постановеното определение.
С оглед изложеното, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което атакуваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответниците по касация следва да бъдат присъдени поисканите/ по списък по чл.80 ГПК/ и доказани разноски съответно – за „С. – А. ЗРТ”, У. в размер на 12595.92лв. и за „С. П.”, Р. Ф. 11820.06лрв. – адвокатски възнаграждения за един адвокат, съобразени като половината от заплатеното, поради липса на конкретно посочване на стойността на защитата, осъществена от втория адвокат представлявал дружествата, както и съобразно отправеното със списъка по чл.80 ГПК искане.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №954 от 08.04.2015г. по ч.гр.д. №506/2015 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да заплати на „С. – А. ЗРТ”, У. сумата 12595.92л. и на „С. П.”, Р. Ф. сумата 11820.06лв., направени пред настоящата инстанция разноски .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: