ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 629
София, 10.04.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 4708 по описа за 2013г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на В. Ц. А. от София, приподписана от адвокат Е. Ц., срещу въззивното решение на СГС от 29.ІV.2013г. по в.гр.д. № 6304/2012г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК чрез адвокат И. Ф. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 29.ІV.2013г. СГС след връщането на делото от ВКС ІV ГО за ново разглеждане с решение по гр.д. № 1588/2011г. е потвърдил решението на СРС от 10.ІІІ.2010г. по гр.д № 30872/2008г., с което по исковете на дружеството са развалени сключените между него като продавач и М. А. К. като купувач, починала в хода на процеса и заместена от законния й наследник касатора, договори: за продажба на правото на строеж на апартамент № 5 и на гараж № 2, предмет на нот.акт № 114/2007г.; за продажба на правото на строеж на апартамент № 6 и на гараж № 6, предмет на нот.акт № 115/2007г.; за продажба на правото на строеж на апартамент № 7 и на гараж № 4, предмет на нот.акт № 116/2007г.; за продажба на правото на строеж на склад № 6, предмет на нот.акт № 6/2007г.; за продажба на склад № 9, предмет на нот.акт № 7/2007г., и за продажба на склад № 7, предмет на нот.акт № 8/2007г.
С определение в з.з. на 19.V.2012г. въззивният съд в изпълнение на указанията на ВКС в отменителното му решение е дал срок на ответника, сега касатор, на основание чл.87 ал.3 ЗЗД да изпълни задълженията си по договорите за продажба за заплащане на уговорените цени за продадените имоти най късно до датата на съдебното заседание на 28.ІІ.2013г., като представи доказателства за това.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че е недопустимо направеното от ответника в с.з. на 28.ІІ.2013г. възражение за прихващане на своето задължение с вземането си, представляващо равностойност на дружествения му дял в дружеството-ищец, тъй като е направено за първи път пред въззивната инстанция, и то след отмяна на предишно въззивно решение, и при условие, че вземането, с което се прихваща, е спорно и не е установено по обвързващ страните начин. По делото не е установено отправено изявление за прихващане от ответника да е достигнало до ищеца съобразно чл.103 и чл.104 ЗЗД. В становището на ответника в о.с.з. на 28.ІІ.2013г. се признава, че към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция не е връчено изявление за прихващане на другата страна, по твърдения на А. – поради отказ. С оглед на това е направен извод, че направеното изявление за настъпване на последиците на материалноправното прихващане от ответника не е достигнало до ищеца, поради което не може да се приеме, че са настъпили такива последиците и няма основание те да се съобразят по делото. От друга страна, няма доказателства за ликвидност на вземането на прихващащия ответник. Това, че за него вземането е с настъпил падеж и определено /определяемо/ по размер, каквито твърдения са изложени в устните състезания и писмените бележки, не прави вземането му ликвидно и компенсируемо. С оглед на това е прието, че не са налице основания за извод, че е настъпила компенсация на вземането на ответника със задължението му по делото /за заплащане цената по договорите за продажба/ – материалноправното изявление за прихващане за разлика от възражението за прихващане изисква достигане на изявлението до другата страна в материалното правоотношение и ликвидност на вземането на компенсиращия. При неизпълнението на това основно задължение по договорите са налице предпоставките по чл.87 ал.1 ЗЗД за развалянето им.
Като неоснователни са оценени и останалите наведени във въззивната жалба на ответника оплаквания, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, като е допълнено и следното: ищецът е твърдял симулативност на изявлението по сделките, че цената по тях е заплатена от купувачката преди сключването им; в отговора си по реда на чл.131 ГПК първоначалната ответница е възразила, че не е поемала задължение за заплащане на цената по сделките, развивайки съображения във връзка с отношенията между сина й, сега ответник, съдружник в дружеството, и ищеца, от които извежда извод, че между А. и ищеца е постигнато съгласие за извършване на прихващане на цената с натрупаната печалба на дружеството, която следва да бъде разпределена между съдружниците, във връзка с което синът встъпил в нейния дял и я заместил; в отговора е заявено, че ответникът не знаел, че има задължение към ищеца. С оглед на това и че ненаведените в срока за отговор възражения срещу иска и обстоятелствата, на които се основават, се преклудират, е прието, че възраженията за новация и привидност на сделките не са заявени в срока за отговор, поради което съдът не дължи произнасяне по тях. Първоинстанционният съд е тълкувал правилно волята на страните по договорите съобразно чл.20 ЗЗД. Дори ответникът да не е знаел, че има задължение да плати цената по тях и че тя не е платена, при получаване на исковата молба той е узнал, но до приключване на съдебното дирене не го е изпълнил.
В изложението на В. А. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1. допустимо ли е въззивният съд да откаже да приеме за разглеждане релевираното от ответника възражение за прихващане по съображения, че е недопустимо да се заяви за първи път пред въззивната инстанция, когато същото това възражение за прихващане е направено в изпълнение на указания на ВКС по чл.218з ал.1 ГПК за отстраняване на допуснато още от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в недаване възможност за изпълнение по реда на чл.83 ал.3 ЗЗД и възражението за прихващане представлява именно форма на това изпълнение; при тази хипотеза в каква корелация се намират т.6 и т.12 от ТР № 1/04.І.2001г. на ОСГК и не следва ли по изключение да се допусне разглеждането на възражение за прихващане пред въззивната инстанция при повторното разглеждане на делото, след като неразглеждането пред първоинстанционния съд е причина делото да бъде отменено и върнато за ново разглеждане – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК поради липса на изрична законова норма и на съдебна практика; 2. допустимо ли е съдът да приеме, че не са налице последиците на извънсъдебното изявление за прихващане поради недостигането на изявлението до адресата при положение, че въпросното изявление му е връчено по нотариален ред при отказ – в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК; 3. допустимо ли е страна да черпи изгода от собственото си противоправно поведение със санкцията на съда /ставало въпрос за отказа на дружеството да получи изявлението за прихващане и положителните последици, които според СГС му се следвали от това поведение/ – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК поради липса на изрична норма и практика; 4. налице било и служебно основание за допускане, тъй като имало вероятност решението да е недопустимо като постановено при отказ да се съобразят задължителните указания на ВКС за даване възможност за изпълнение при условията на чл.87 ал.3 ЗЗД и отказ да се проконтролира сбъдването на модалитета, под който са сключени процесните сделки – в противоречие с ПП № 3/1973г., както и с едно решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК, и с едно по новия ГПК.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваните въззивни решения. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващата воля на съда. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай релевираните в изложението въпроси не отговарят на тези изисквания.
Първата част от първия поставен от касатора въпрос не е от значение за изхода на спора с оглед и на извода на въззивния съд, че недопустимостта на възражението за прихващане е обусловена освен от преклудирането му /поради релевирането му за първи път пред въззивния съд, а не в срока по чл.131 ГПК/, и от неговата ликвидност, каквато в случая нито се твърди, нито е доказана. Произнасянето по този сам по себе си решаващ въпрос не е релевирано като основание за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може да го вземе предвид и да се произнесе по него служебно.
По втората част от първия въпрос въззивният съд не се е произнесъл – изводите си във връзка с допустимостта и основателността на възражението и изявлението за прихващане съдът не е съобразявал с т.6 и т.12 от ТР № 1/04.І.2001г. на ОСГК, прието при действието на отменения ГПК, а с разпоредбите на новия ГПК, при действието на който са предявени разглежданите искове, предвиждащ съществени различия по отношение на процесуалните срокове за осъществяване на процесуалните действия от страните.
По втория поставен в изложението въпрос въззивният съд няма произнасяне. Направеният от съда извод е, че не е установено изявление на ответника за прихващане да е достигнало до ищеца в определения му за това срок, а не че такова изявление не е достигнало до ищеца, въпреки че му е било връчено по нотариален ред при отказ. Изводът на съда е, че за връчване при отказ е налице само недоказано твърдение на ответника, произнасянето във връзка с което не е релевирано като основание за допускане на касационно обжалване.
И по третия въпрос няма произнасяне от въззивния съд с оглед мотивите в предишния абзац.
Няма произнасяне от въззивния съд и по последния въпрос. Несъобразяване от съда със задължителни указания на ВКС би представлявало съществено процесуално нарушение, но то не би обуславяло недопустимост на постановеното в такъв случай решение.
Изложените съображения налагат извод, че не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка, поради което касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
С оглед този извод и на основание чл.78 ал.1 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 3000лв. разноски за настоящата инстанция /заплатено адвокатско възнаграждение/ по договор за правна защита и съдействие от 02.VІІ.2013г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ВО, ІІ А състав, постановено на 29.ІV.2013г. по гр.д № 6304/2012г.
ОСЪЖДА В. Ц. А. от София да заплати на [фирма] София 3000лв. разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: