О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 629
София, 21.07.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2969/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 965 от 12.05.2015 г., постановено по т. д. № 4196/2014 г. на Софийски апелативен съд, 3 състав. С посоченото решение е потвърдено решение № 41 от 14.07.2014 г. по т. д. № 127/2013 г. на Кюстендилски окръжен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против С. С. З. и И. А. З. установителен иск за съществуване на вземане за разликата над сумата 1 129.88 лв. до сумата 78 625.56 лв. за главница по анекс от 04.11.2011 г. към договор за банков кредит № T. от 01.04.2008 г. и за сумата 10 464.65 лв. – договорна лихва за периода от 04.05.2012 г. до 12.06.2013 г., за което са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1355/2013 г. на Районен съд – Дупница, и са присъдени разноски на ответниците по чл.78, ал.3 ГПК.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и признаване на вземането по заповедта за изпълнение за съществуващо с присъждане на направените по делото разноски.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от ответниците по касация С. С. З. и И. А. З., двамата от [населено място].
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по т. д. № 4196/2014 г. е образувано пред Софийски апелативен съд по въззивна жалба на [фирма] срещу решение на Кюстендилски окръжен съд по т. д. № 127/2013 г. в частта, с която е отхвърлен искът на [фирма] за установяване по реда на чл.422, ал.1 ГПК на вземане за главница в размер на 77 495.68 лв. и на договорни лихви по превърнат в предсрочно изискуем банков кредит, предоставен с договор за банков кредит от 01.04.2008 г. и анекс от 04.11.2011 г. на С. З. като кредитополучател със солидарен длъжник И. З., за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. В частта, с която искът по чл.422, ал.1 ГПК е уважен за сумата 1 129.88 лв., представляваща част от главницата по договора за кредит и заповедта за изпълнение /78 625.56 лв./, чиято изискуемост е настъпила до датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
За да потвърди решението на Кюстендилски окръжен съд в отхвърлителната част, Софийски апелативен съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК банката – ищец не е уведомила длъжниците за предсрочната изискуемост на кредита, обявена поради наличие на предпоставките по т.29.3 от ОУ към договора за кредит и т.15.4 от подписания на 04.11.2011 г. анекс – неплащане на дължими погасителни вноски. Въззивният съд се е позовал на задължителните указания в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които предсрочната изискуемост по чл.60, ал.2 ЗКИ предпоставя задължение на кредитора да уведоми длъжника, че е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Изразил е становище, че с оглед задължителните указания в тълкувателното решение уведомяването на длъжника за обявената предсрочна изискуемост е необходимо както в случаите, когато това е предвидено изрично в договора за кредит, така и в случаите на т. нар. автоматична предсрочна изискуемост, на която се позовава ищецът. Съдът е обсъдил представения по делото документ от [фирма], с който според твърденията на ищеца е изпратено уведомление до длъжниците за предсрочната изискуемост, и е преценил, че поради липса на информация в съдържанието му относно момента и обстоятелствата по връчване на пощенската пратка същият не доказва надлежно уведомяване на длъжниците. Д. на ищеца, че уведомлението следва да се счита връчен по реда на чл.48 ГПК, е счетен за неоснователен с мотив, че разпоредбата на чл.48 ГПК урежда реда за връчване на съдебни книжа и не може да се прилага по аналогия спрямо връчването от пощенски оператор. В зависимост от извода, че длъжниците не са уведомени за превръщането на кредита в предсрочно изискуем до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, въззивният съд е счел иска по чл.422, ал.1 ГПК за неоснователен по отношение на частта от вземането по заповедта, за която е поддържана предсрочна изискуемост.
Въззивният съд е разгледал и доводите във въззивната жалба срещу изводите на първоинстанционния съд за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит – т.11.1.4, и в анекса от 04.11.2011 г. – т.11.2 и т.12.6, касаещи определянето на възнаградителната лихва по кредита. Като е изходил от Директива № 93/13/Е. на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, въззивният съд е направил извод, че обективираните в договора за кредит и в анекса клаузи, предвиждащи право за банката да начислява премия като елемент от годишния лихвен процент за кредита, наред с тримесечния S. за съответния период, е неравноправна, тъй като съдържа неясен механизъм относно начина на формиране на премията, а оттук – и на крайния лихвен процент. В тази насока съдът е посочил, че оспорените клаузи поставят определянето на премията в зависимост от субективната преценка на управителните органи на банката на обстоятелства и оценка на предоставения кредитен ресурс, информацията за които не е обективно обоснована, нито е предвидима и проследима за кредитополучателя. Доводите на ищеца – жалбоподател, че спрямо клаузите за лихвения процент следва да се приложи чл.144, ал.1, т.3 З., са прието за неоснователни по съображения, че в процесния случай няма увеличение на лихвения процент като цена на кредита, свързано с изменение на обективни индекси и на финансовия пазар, намиращи се извън контрола на банката, а има обвързване на базисния лихвен процент с премия, определена по неясен механизъм и по неустановени отнапред параметри, неизвестни на кредитополучателите.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В първата част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като без да формулира конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, е изложил аргументи за неотносимост на задължителните указания в т.18 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС към разрешения с обжалваното решение правен спор и е навел твърдения за противоречие на решението с практиката в определение № 693/16.11.2009 г. по ч. т. д. № 731/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 128/31.01.2011 г. по ч. т. д. № 938/2010 г. на ВКС, ІІ т. .о, определение № 127/31.01.2011 г. по ч. т. д. № 826/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 129/31.01.2011 г. по ч. т. д. № 999/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 264/07.05.2009 г. по ч. т. д. № 210/2009 г. на ВКС, І т. о., определение № 51/14.01.2010 г. по ч. т. д. № 764/2009 г. на ВКС, І т. о., и в решение по гр. д. № 1867/2013 г. на Районен съд – Русе, според която в хипотезата на уговорена в договора за кредит автоматична предсрочна изискуемост, настъпваща при неизпълнение на задължения на кредитополучателя по договор за банков кредит, не е необходимо банката да уведомява длъжника за настъпването на предсрочната изискуемост и да представя доказателства за уведомяването със заявлението по чл.417 ГПК. В изложението са развити и съображения за неправилно произнасяне на въззивния съд за наличие на неравностойна /неравноправна/ клауза в договора за кредит, във връзка с които са анализирани мотивите към решение по гр. д. № 6562/2014 г. на Софийски градски съд, решение по гр. д. № 12280/2014 г. на Софийски градски съд, решение по гр. д. № 9180/2011 г. на Софийски градски съд и решение по гр. д. № 53061/2009 г. на Софийски районен съд.
Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване се допуска, когато с въззивното решение е разрешен правен въпрос, включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Правният въпрос трябва да е посочен ясно и точно от касатора; Правомощията на Върховния касационен съд в производството по чл.288 ГПК се изчерпват с уточняване, конкретизиране и квалифициране на въпроса, но не включват неговото служебно извеждане и формулиране от твърденията на касатора.
В съответствие с посочените указания настоящият състав намира, че от съдържанието на изложението може да бъде уточнен и конкретизиран само въпроса дали в хипотезата на уговорена в договора за кредит автоматична предсрочна изискуемост, при която целият кредит става предсрочно изискуем в случай на неизпълнение на поети от длъжника задължения, е необходимо длъжникът да бъде уведомяван изрично за предсрочната изискуемост като предпоставка за успешно провеждане на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Доводите в изложението, отнасящи се до произнасянето на въззивния съд за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит, съставляват оплаквания за неправилност на въззивното решение и поради това не попадат в приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Освен това в частта за неравноправните клаузи изложението съдържа единствено анализ на мотивите към съдебните решения, представени за доказване на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, което предпоставя служебно извеждане на значимия за изхода на делото правен въпрос, което е недопустимо съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросът за настъпването на предсрочната изискуемост е от значение за изхода на делото, тъй като разрешаването му от въззивния съд е обусловило отхвърлянето на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск. Касационно обжалване по този въпрос обаче не може да се допусне поради това, че въззивният съд се е произнесъл по него в съответствие със задължителните указания в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2013 г. на ОСГТК на ВКС, които – по аргумент от мотивите към тълкувателното решение, са приложими и към договорите за банков кредит с уговорена автоматична предсрочна изискуемост. Според дадените от ОСГТК на ВКС указания, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост; ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че в разглежданите хипотези предпоставките по чл.418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение са налице, ако получаването на волеизявлението на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, предхожда по време подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение; Ако фактите, относими към обявяването и настъпването на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание. За да отхвърли иска по чл.422, ал.1 ГПК, въззивният съд е приел, че до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение банката – кредитор не е уведомила длъжника за превръщането на кредита за предсрочно изискуем, поради което установяваното с иска вземане не е възникнало на твърдяното в исковата молба основание. Даденото разрешение е съобразено с постановките на цитираното тълкувателно решение, което изключва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Представените с изложението определения на ВКС, в които е застъпено становище, че в хипотезата на уговорена в договора за кредит автоматична предсрочна изискуемост не е необходимо уведомяване на длъжника за превръщането на кредита в предсрочно изискуем, са постановени преди приемане на тълкувателното решение и обективираната в тях практика е изгубила значение. При наличие на задължителна практика по релевантния за изхода на делото правен въпрос не се налага обсъждане на твърдението за противоречие на въззивното решение с практиката в решение по гр. д. № 1867/2013 г. на Районен съд – Русе /също предхождащо тълкувателното решение/.
Допускането на касационно обжалване се поддържа бланкетно и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, във връзка с което касаторът е формулирал следните въпроси : 1. Необходимо ли е уведомяване на кредитополучателя за настъпилата предсрочна изискуемост при изрична клауза в договора за т. нар. автоматична предсрочна изискуемост; 2. Кога е налице предсрочна изискуемост съгласно чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции; 3. Приложима ли е разпоредбата на чл.143 З. относно неравноправните клаузи към договорите за ипотечни кредити; 4. По какъв начин се формира и определя годишният лихвен процент, включващ ведно тримесечен S./E. и премия.
Отговорът на първите два въпроса се съдържат в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в ясната разпоредба на чл.60, ал.2 ЗКИ и предвид изложените по-горе съображения, касационно обжалване по тях не може да се допусне поради отсъствие на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Въпросите по п.3 и п.4 са зададени хипотетично и не са отнесени към конкретен решаващ извод на въззивния съд, отразен в мотивите към обжалваното решение. Не са изложени и аргументи в какво се изразява значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. При тези обстоятелства не би могло да се приеме, че въпросите покриват селективните критерии – общ и специфичен, които формират основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение по гр. д. № 4196/2014 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 965 от 12.05.2015 г., постановено по т. д. № 4196/2014 г. на Софийски апелативен съд, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :