О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 629
София, 29.05. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети април две хиляди и дванадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 288 /2012 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Е. Г. и Л. А. Г. срещу въззивно решение от 30.11.2011 г. по гр.д. № 1779 /2011 г. на Бургаския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено решение от 30.06.2011 г. по гр.д. № 8428 /2009 г. на Бургаския районен съд, в частта, с която са уважени предявените от С. Н. Н. и Ц. Б. Н. срещу жалбоподателите 1) искове по чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 11,188.30 лева (или по 5,594.15 лева) за ползване без основание на апартамента на ищците от ответниците за периода от 02.12.2004 г. до 02.12.2007 г., ведно със законната лихва; 2) исковете за изтекла лихва върху главницата в размер на 4,724 лева (или по 2,362 лева) за периода – от 02.12.2006 г. до 02.12.2009 г. и с което 3) са отхвърлени насрещни искове на жалбоподателите срещу Н. по чл.72,ал.1 ЗС за заплащане на подобрения в размер на 20,400 лева, ведно със законна лихва.
Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това.
Насрещните страни С. Н. и Ц. Н. оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и обжалваемият интерес по главните искове във въззивното производство не е под 5,000 лева.
Въззивният съд е приел, че : съгласно чл.19,ал.3,изреч.2 ЗЗД – договорът се счита за сключен от момента, в който решението влезе в сила – в случая на 10.05.2004 г. е влязло в сила съдебното решение, по силата на което е обявен за окончателен сключеният предварителен договор, по силата на който С. Н. купува процесния апартамент от трето за спора лице, т.к. това е по време на брака на ищците Н., собствеността е придобита от тях в съпружеска имуществена общност; след постановяване на решението ищците не са загубили собствеността върху имота, защото искът за обезсилване по чл.279,ал.2 ГПК (отм.) е отхвърлен с влязло в сила на 05.07.2006 г. решение на въззивния съд, без значение е, че преди това той е уважен с отмененото първоинстанционно решение (което не е влязло в сила); ищците са въведени във владение в имота от съдебен изпълнител на 17.02.2007 г., след това с влязло в сила решение по гр.д. от 2007 г. е отхвърлен искът на ответниците срещу ищците за имота с правно основание чл.108 ЗС; Без значение е отхвърлянето на искането на ищците срещу ответниците за възстановяване на владението върху апартамента по чл.126ж ГПК (отм.), което не е исково по своя характер, а има за цел възстановяване на владение по административен ред; установено е и не се спори, че от момента на влизане в сила на решението по чл.19,ал.3 ЗЗД за ищците – 10.05.2004 г. до въвода на ищците във владение на 17.02.2007 г. ответниците са ползвали имота; с нотариални покани от 2004 г. и 2005 г. ответниците са поканени да освободят апартамента и да плащат обезщетение за ползването на ищците; Вземането на обезщетение по чл.59 ЗЗД се погасява с петгодишна давност, тя не е изтекла, т.к. претенцията за обезщетение е точно за период с начало пет години преди предявяването на исковете; обезщетението следва да бъде определено в размер на средния пазарен наем, определен със заключение на тричленна съдебно-техническа експертиза който не следва да бъде намаляван с разходите, свързани с ползването на имота (по чл.231,ал.1 ЗЗД); поради основателността на главния иск след поканите от ищците е основателен и искът за изтекли лихви върху главницата, неоснователно е възражението за погасяване на претендираните лихви по давност, т.к. вземанията за лихви се погасяват с тригодишна давност, но претенцията за лихви е с начален момент точно три години преди предявяването на исковете и давност за тях не е изтекла; размерът е определен със заключение на вещи лица; въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния за неоснователността на насрещните искове, прието е, че жалбоподателите Г. не са били добросъвестни владелци.
В касационната си жалба заедно с касационните основания за неправилност жалбоподателите са извели правни въпроси:
От кой момент се счита, че е придобито право на собственост по чл.19,ал.3 ЗЗД. Въпросът е материално-правен, обуславящ е и е разрешен от въззивния съд в съответствие с правилото на чл.19,ал.3,изреч.2-ро ЗЗД, което е ясно : Договорът се счита сключен в момента, в който решението влезе в законна сила. В този смисъл е и последователната съдебна практика, разрешението е в съответствие с нея.
Загубвано ли е правото на собственост от ищците след постановяване на решението по чл.19,ал.3 ЗЗД за период от 2004 до 2007 г. Въпросът е за факт с правно значение. Може да бъде уточнен като процесуално-правен въпрос за значението на невлязло в сила първоинстанционно решение за обезсилване, отменено с влязло в сила въззивно решение. Въззивният съд го е разрешил в съответствие със закона, според който със сила на пресъдено нещо се ползва влязлото в сила съдебно решение. Законът е ясен, в този смисъл е и последователната съдебна практика, разрешението е в съответствие с нея
Има ли преклудирана давност за периода, за който е предявен първоначалния иск, включително и за лихвите. Въпросът е отново неточно зададен за факт с правно значение, във връзка с оплакването за неправилно разрешаване на възражението за погасяване по давност на иска по чл.59 ЗЗД; може да бъде уточнен: каква е погасителната давност по иска за вземания по чл.59 ЗЗД и за изтекли лихви, така е обуславящ, но разрешението на въззивния съд е в съответствие с установената практика, че вземанията по чл.59 ЗЗД се погасяват с петгодишна давност, а тези за изтекли лихви върху тях – с тригодишна.
Кои са основанията за добросъвестно владение (относно насрещния иск), въпросът може да бъде уточнен – кога един владелец е добросъвестен, той е материално-правен, по приложението на чл.70,ал.1 ЗС, обуславящ е, но разпоредбата е ясна,, по нея има установена практика, приетото от въззивния съд е в съответствие с нея – щом знаят, че праводателите им може да не са собственици, не са добросъвестни.
Налице ли са основания за жалбоподателите за претендиране на обезщетение като добросъвестни владелци. Въпросът е за основателността на насрещния иск, това не е отделен правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и ТР 1 /2010 на ОСГТК на ВКС, а е въпрос за правилността на въззивното решение в тази част и по съществото на спора, на който не следва да бъде отговаряно в производство по чл.288 ГПК, каквото е настоящото, а в съдебно решение по чл.290 и сл. ГПК в случай, че бъде допуснато касационно обжалване и то в резултат на разглеждане на наведените основания за неправилност.
От изложеното следва, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а ответниците не претендират разноски и не са доказали да са направила такива, поради което разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение от 30.11.2011 г. по гр.д. № 1779 /2011 г. на Бургаския окръжен съд, г.о..
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.