О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 63
гр. София, 01.02. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдия Първанова гр.дело № 2002/2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. А. Б. и А. М. Б., чрез процесуалния им представител адвокат Б. М., срещу въззивно решение № 102/23.02.2017г. по гр. дело № 29/2017г. по описа на Смолянския окръжен съд.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основанията на чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК /ред.до ДВ, бр.86/2017г./ за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че първият въпрос, по който се е произвесъл въззивният съд е свързан със становището му, че съобразно разпоредбите на чл. 200, ал. 1 ЗУТ, съответно чл. 59, ал. 1 ЗТСУ/отм./ не може да се придобие правото на собственост по давност върху реални части от имот, освен ако са спазени изискванията за лице и площ на чл. 19 ЗУТ. Твърди се противоречие с решение № 102/30.05.2016г. по гр.д. № 5728/2015г. на ВКС, І г.о., и с ТР № 8/23.02.2016г. по тълк.д. № 8/2014г., ОСГК, ВКС. Вторият въпрос според касатора е кога един имот е безстопанствен, достатъчно ли е само условието да няма записване по плана към списъка на собствениците или трябва и фактически да не е стопанисван. Свързан е с приетото от съда, че като безстопанствен, имотът е държавна или общинска собственост, и такива имоти не се придобиват по давност. Сочи се противоречие с решение № 541/06.07.2010г. по гр.д. № 661/2009г., ВКС, І г.о. По този въпрос се поддържа и основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [община], представлявана от кмета Е. Р., чрез процесуалния си представител адвокат Д. М., оспорва жалбата като неоснователна и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 126/18.11.2016 г. по гр. д. № 80/2016 г. на Районен съд – Чепеларе. С последното е отхвърлен предявеният от Б. А. Б. и А. М. Б. срещу [община], представлявана от кмета Е. Р., иск за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор 23025.501.278 и с площ 191 кв.м. по кадастралната карта на [населено място], одобрена през 2010г., ведно с построената в него стопанска сграда с идентификатор 23025.501.278.1 със застроена площ 59 кв.м. въз основа на давностно владение осъществено от тях в периода от 1971г. до датата на завеждане на исковата молба в съда – 04.05.2016г., като неоснователен.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че процесният имот е част от двор на ТКЗС, впоследствие АПК, като след 1990 г. в него „ВиК“ направили склад, който се ползвал до около 1995 г. – 1996 г., впоследствие преустроен от ищеца Б. Б. – гава началник на ВиК, в стопанска постройка. Ищците установили владение след 1995 – 1996г. Според заключението на съдебно-техническата експертиза по първия регулационен план на [населено място] от 1954 г., процесният имот е извън регулация и попада в част от имоти с пл. № 98, 99 и 929; по регулационния план от 1966 г. имотът попада в парцел І – Двор на ТКЗС кв. 4, имот пл. № 4, записан в разписния лист на ТКЗС; по плана от 1977 г. част от процесния имот попада в имот пл. № 4 кв. 4, за който е отреден парцел – културен дом, Библиотека, Търговски комплекс, Битов комбинат, а другата част попада в улична регулация, като в разписния лист имот пл. № 4 е записан на ТКЗС; по регулационния план от 1984 г. част от имота попада в парцел, отреден за – Базар, Универсален магазин, Кафе-сладкарница и Хотела ресторант в кв. 21, която част попада в територия без обособен имот с планоснимачен номер, а останалата част попада в улична регулация; по измененията от 2007 г., 2015 г. и 2016 г. уличната регулация по отношение процесния имот не се променя. По плана от 1977 г. от процесния имот за улична регулация са предвидени 73 кв.м., по плана от 1984 г. от процесния имот за улична регулация са предвидени 155 кв.м., които предвиждания не са реализирани. До 2010г. процесният имот не е съществувал като самостоятелен такъв, а е съставлявал части от други имоти. Въззивният съд е приел, че не е налице основание да се преодолее забраната на чл. 200 ал. 1 от ЗУТ, съответно действалата до 2001 г. разпоредба на чл. 59 ал. 1 от ЗТСУ /отм./, според която не могат да се придобиват реални части от поземлени имоти в границите на населените места чрез правни сделки или по давност, освен ако са спазени изискванията относно повърхност и лице. Процесният имот с площ от 191 кв.м. не се присъединява и към съседен имот, и до 2010 г. в полза на ищците не е могла да тече придобивна давност. От 15.06.2010 г. /датата на одобряване на кадастралната карта/ до предявяване на иска – 05.05.2016 г., срокът по чл. 79 ал. 1 ЗС не е изтекъл и ищците не са могли да придобият правото на собственост по отношение на процесния имот по силата на давностно владение. Ищците поддържат твърдения, че имотът е бил собствен на дядо им. Безспорно установеният факт, че е бил включен в блок на ТКЗС налага извод, че е следвало да се проведе реституция по ЗСПЗЗ, за каквато няма никакви данни. Оттук следва извод, че на основание § 7 ал. 1 от ЗМСМА е общинска собственост, с оглед на което приложение следва да намери разпоредбата на чл. 86 ЗС за придобиване по давност и §1 от ЗД на ЗС, с което въведен мораториум за придобиване по давност на имчот – частна общинска собственост.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК /ред. до ДВ, бр.86/2017г./. Съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва формулиран по смисъла на ТР № 1/2010 г. релевантен към изхода на делото правен въпрос. Наведени са оплаквания по съществото на правния спор, свързани със събиране и обсъждане на доказателства, които не могат да послужат пряко като основание за допускане касационно обжалване на решението в производството по чл. 288 ГПК по предварителна селекция на жалбите. Доколкото поддържаното от касатора може да се отнесе към изводите на въззивния съд за възможността да се придобие по давност реална част от урегулиран поземлен имот, не е налице противоречие с цитираната съдебна практика. В решение № 102/30.05.2016г. по гр.д. № 5728/2015г., ВКС, І г.о. е прието, че реално обособена част от урегулиран поземлен имот може да бъде придобита по давност в хипотезата на чл.200 ЗУТ, само ако са налице изискванията на чл. 19 ЗУТ, а предвиденото в чл. 200, ал. 2 ЗУТ изключение намира приложение само в хипотеза на присъединяване към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ при първоначално урегулиране на територията. Въззивният съд е приел, че не може да бъде преодоляна забраната на чл. 200, ал. 1 ЗУТ, (чл. 59, ал.1 ЗТСУ/отм./), тъй като процесният имот не отговоря и на изискванията за площ и лице по чл. 19, ал. 6 ЗУТ, съответно че не са налице условията за присъединяване на реална част от имота към съседен имот. Посоченото ТР № 8/23.02.2016г. по тълк.д. № 8/2014г., ОСГК, ВКС, т. 2, в което е прието, че искове за собственост на реална част от имот, когато тази реална част е част от бивш имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ, ЗВСОНИ или ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, са допустими, е неотносимо. То засяга случаи, при които собствеността е възстановена по реда на специални закони, какъвто не е настоящият казус. В случая не се касае за реституиран бивш имот и за провеждана реституционна процедура за него или за част от него по реда на ЗСПЗЗ.
Вторият въпрос е ирелевантен. Това е така, защото не е прието от въззивния съд, че имотът е бестопанствен, а че липсва процедура по реда на ЗСПЗЗ в полза на ищците, въпреки твърдението им, че бил собствен на дядо им преди обобществяването в ТКЗС, поради което понастоящем имотът е общински. Налице е пречката на чл. 86 ЗС за придобиването му по давност и ищците не могат да се легитимира като негови собственици на това основание. Освен това с посоченото от касатора решение № 541/06.07.2010г. по гр.д. № 661/2009г., ВКС, І г.о. е прието, че ако по време на отреждането със съответния план (кадастрален, уличнорегулационен, дворищнорегулационен, план за обществени мероприятия) един имот е с неизвестен собственик, той се води като безстопанствен и съгласно чл. 6 ЗС /в редакциите към 1951г. и към 1991г. / преминава в патримониума на държавата като собственик на всички имоти, които нямат друг собственик. В този смисъл е и установената практика практиката на ВКС /решение № 8/2014 г.по гр.д.№ 4244/2013г., ВКС, І г.о. и др./ Дали един имот е с неустановен собственик следва да се установи в хода на конкретното производство. В случая изводите на въззивния съд за това, че след като за имота има данни да е включен в ТКЗС, но няма данни да е възстановяван на някого по реда на ЗСПЗЗ, за ищците липсва материално правна легитимация като собственици на същия по давност, тъй като имотът е общински.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателите следва да заплатят разноски на ответника по касационната жалба [община] в размер на 530 лева /петстотин и тридесет лева/ адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 102 от 23.02.2017г. по гр. дело № 29/2017г. по описа на Смолянския окръжен съд
ОСЪЖДА Б. А. Б. и А. М. Б. да заплатят на [община] разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 530 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: