О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 63
София, 12.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 2522 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена от Р. И. С. – К. и [фирма], чрез адв. П. Ч., касационна жалба против решение № 253 от 28. 02. 2017 г. по в. гр. д. № 1972/2016 г. на Варненския окръжен съд В ЧАСТТА, с която, след частична отмяна на решение № 2385 от 16. 06. 2016 г. по гр. д. № 5560/2015 г. по описа на Варненския районен съд, е признато за установено, по предявените от И. В. В., С. К. В., В. С. В. и Н. С. С. против Р. И. С. – К. и [фирма] искове с правни основания чл. 108 ЗС, че ищците са собственици общо на 2/3 идеални части от поземлен имот с площ от 2271 кв.м., находящ се в [населено място], общ. А., м. „Дълбокия път“, нанесен с идентификатор 04426.10.18 по КККР, одобрена със заповед № РД-19-18/06. 03. 2015 г., на основание наследяване на В. Т. В. и давност. Поддържа се неправилност на решението в обжалваните му части и се иска отмяната му в същите и отхвърляне на предявените срещу касаторите искове по чл. 108 ЗС и в установителните им части. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение за проверка на допустимостта му, както и поради наличие на основания по чл. 280, ал. 1, ГПК.
Ответниците по касационната жалба И. В. В., С. К. В., В. С. В., Н. С. С., всички чрез адв. В. Е. Б., изразяват становище за неоснователност на жалбата, правилност на решението и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да отмени първоинстанционното решение в частта, с която предявените срещу Р. И. С. – К. и [фирма] искове по чл. 108 ЗС са отхвърлени в установителните им части и признае ищците за собственици общо на 2/3 ид.ч. от процесния имот, съставът на въззивния съд е приел от фактическа страна, че ищците са законни наследници на В. Т. В., починал на 21. 12. 1985 г., като И. В. В. е негов син, а останалите трима – наследници по на сина му С. В. В., починал на 25. 08. 1987 г. Наследодателят им е оставил за законен наследник и сина си Т. В. В., починал на 14. 02. 2015 г., чийто наследници Н. Т. В. и В. Т. В. не са страни в настоящото производство. На 29. 12. 1964 г., с нотариален акт № 49, том XII, дело № 4269/1964 г., наследодателят на ищците В. Т. В. е бил признат за собственик по давност на дворно място от 3000 кв.м. в чертите на [населено място], Варненско, съставляващо половината от имот пл. № 353-1545 по плана от 1927 г., при съседи: И. Т. В. (брат на наследодателя на ищците), С. Ч., път и В. Ив. Т., а брат му И. Т. В. – признат за собственик по давност на останалите 3000 кв.м. с н.а. № 50/29. 12. 1964 г. С протокол от 16. 05. 1964 г. на комисията по размерване на точното ползване при [населено място] в състав Я. Н. С., Д. Т., Д. Й., Н. Г. К., А. Г. К. и С. П. е решено „да се възстанови собственото място на В. Т. В. в размер на 3 дка“, поради това, че същото му е било „отнето неправомерно от УС при ТКЗС и мястото не е било подарено на поземления фонд“. Въз основа на показанията на свидетелите К. А., Н. В. и К. Д. е прието за установено, че поне десет години преди 1964 г. и след това, до 1980 г., наследодателят на ищците В. Т. В. владял процесния имот като свой, отглеждал растение за метли, правел метли и ги продавал на пазара. Относно началния момент на владение свидетелят К. А. е заявил, че „откакто се помни“ В. В. обработвал имота като негов (свидетелят е бил на 71 годишна възраст към разпита му на 7. 03. 2016 г.). Отразено е, че един от свидетелите на ответниците К. Д. също е заявил, че имотът на В. В. не е бил обработван от ТКЗС (обработваните земи стигали до неговия имот), само В. В. го е ползвал, никой друг не е виждал да стопанисва имота. След 1980 г., с оглед напредналата възраст на наследодателя, синовете му продължили да ползват мястото – сеели царевица, люцерна, гледали крави. Според заключенията на двете технически експертизи и приложените към тях скици имотът е бил част от поземлен имот пл. № 353 по кадастралния и регулационен план от 1927 г. и е бил включен в строителните граници на населеното място с одобряването на плана, до одобряването на кадастралния и регулационен план от 1972 г., по силата на който не е нанесен в кадастралния план и е бил изключен от строителните граници. Имотът не е бил включен в строителните граници и по следващия кадастрален и регулационен план от 1994 г. По одобрен през 2006 г. ПУП – ПРЗ имотът е отреден за жилищно строителство и е променено предназначението му от земеделска земя в земя за неземеделски нужди, в територия отредена за жилищно строителство. В ОСЗ – А. и Държавен архив – [населено място] няма данни за внасяне на процесния имот в ТКЗС, одържавяването му, отразяването му в селскостопанския държавен фонд. Наследодателят на ищците не е бил член-кооператор. С решение № ЗП/9. 01. 2006 г. имотът бил възстановен на наследниците на К. К. – С. К. и П. К., последните го продали на Д. К. З. с н.а. № 23/27. 01. 2006 г., която с н.а. № 96/25. 03. 2006 г. го продала на С. Й. С., който с н.а. № 121/11. 05. 2006 г. го продал на М. М. В., която с н.а. № 64/6. 12. 2006 г. го дарила на дъщеря си Р. И. С., която го апортирала в капитала на [фирма] през 2007 г.
От правна страна е прието, че И. В. В., С. К. В., В. С. В. и Н. С. С. са придобили общо 2/3 идеални части от процесния имот на твърдяните основания – наследяване на В. Т. С. и давност. По делото е установено наследственото правоприемство, а верността на извода на нотариуса, съдържащ се в издадения в полза на наследодателя нотариален акт по обстоятелствена проверка, за възникнало в полза на В. С. право на собственост върху процесния имот по давност, се подкрепя от събраните по делото писмени и гласни доказателства. Прието е, че имотът никога не е бил обобществяван чрез включването му в ТКЗС, наследодателят на ищците не е бил член-кооператор, не е отнеман от ТКЗС, нито одържавяван на някакво основание, поради което не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Ответниците Р. С.-К. и [фирма] са придобили имота от несобственик, поради което договорът за дарение и апортът не са породили прехвърлително действие в полза на надарената Р. С.-К. и на [фирма]. Относно останалата 1/3 ид.ч. от имота е прието, че същата е собственост на наследниците на Т. В. В. (третият син на общия наследодател), като правото му на собственост върху 1/3 ид.ч. от имота е установено по отношение на [фирма] с влязло в сила решение № 28 от 10. 01. 2014 г. по в. гр. д. № 3081/2013 г. на ВОС, ГО.
Изложението на основанията по чл. 280 ГПК е включено в касационната жалба. Същото съдържа искане за допускане до касационно обжалване на въззивното решение за проверка на валидността и допустимостта му, с твърдения, че исковете по чл. 108 ЗС са недопустими, тъй като с влезли в сила съдебни решения е отхвърлен предявен от ищците срещу ОСЗ – А. иск с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ (искът е отхвърлен по съображения, че имотът не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ), както и предявен от ищците против праводателите на ответниците С. К. и П. К. иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, а отхвърлянето на тези искове преклудира възможността за последващо предявяване на иск по чл. 108 ЗС.
Не съществува вероятност решението да е недопустимо на посочените основания. Спорът, предявен за разрешаване с исковата молба, по която е образувано настоящото дело, е притежават ли ищците право на собственост върху процесния имот на твърдяните от тях основания – наследяване на В. Т. В. и придобивна давност. Този спор не е бил предмет на исковете по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и не е разрешаван със сила на пресъдено нещо. Предметът на иска по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ е съществуването в полза на ищците право на възстановяване на собствеността върху земеделски имот с оглед възможността за образуване на административно реституционно производство, а искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ разрешава със сила на пресъдено нещо спор относно принадлежността на имота към минал момент – образуване на ТКЗС, респ. одържавяването или отнемането му. В случай, че по иска по чл. 108 ЗС ищците се позовават на земеделска реституция, решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ би могло да има значение за основателността на ревандикационния иск, но не и за допустимостта му. А и в случая производството по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е било прекратено като недопустимо с влязъл в сила съдебен акт.
Вторият поставен въпрос е допустимо ли ищецът по иск по чл. 108 ЗС, който не е основан на земеделска реституция, да оспорва притежанието на собствеността върху имота към образуване на ТКЗС от наследодателя на ответниците. Сочи се основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Така соченото основание не е налице.
Разглеждането на поставения въпрос не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Разпоредбата на чл. 108 ЗС е ясна, непротиворечива и редакцията й не създава предпоставки за разнопосочното й тълкуване и прилагане – лицето, претендиращо да е собственик на недвижим имот, може да предяви иск за защита на собствеността си срещу всяко лице, което държи или владее имота без основание. По прилагането й има формирана богата съдебна практика със задължителен и незадължителен характер, която не изключва възможността да бъде предявен иск за собственост срещу лице, което също претендира да е носител на правото на собственост върху спорния имот, нито изключва възможността ищецът да посочи правно основание, изключващо това на ответника, която практика не се нуждае от осъвременяване или промяна. В случая, ищците сочат като придобивни основания давност, изтекла в полза на наследодателя им още към 1964 г., на която същият се е позовал приживе, снабдявайки се с констативен акт по обстоятелствена проверка, и наследство. Позовали са се и на осъществявано от тримата синове на наследодателя владение след смъртта му през 1985 г. до предявяване на иска. Заявили са, че наследодателят им не е бил член-кооператор, имотът не е бил включван в ТКЗС, не е бил одържавяван, не е отнеман фактически, поради което не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ и по отношение на същия не е имало законова забрана за придобиването му по давност. Обстоятелството, че ответниците се позовават на осъществена в полза на праводателите им реституция по ЗСПЗЗ и на възникнало в полза на наследодателите на правоимащите право на собственост към образуване на ТКЗС не лишава ищеца от възможността да оспори направените в този смисъл възражения.
Следващият поставен въпрос е относно правомощията на въззивния съд да изменя начина на съединяване на исковете, като се произнесе по всички искове, предявени за разглеждане с обща искова молба, без да се съобрази със заявеното от ищеца желание исковете да бъдат разгледани при условията на евентуалност и с поставеното условие за разглеждане на евентуалния иск.
Така поставеният въпрос не е обусловил решаващите изводи на съда, нито разглеждането му би повлияло на изхода на делото.
Вярно е, че предявените срещу Р. И. С.-К. искове с правни основания чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД, за прогласяване нищожността на извършен от ответницата апорт на процесния имот в капитала на ответното дружество, и искът по чл. 108 ЗС са били предявени при условията на кумулативност, а искът срещу [фирма] по чл. 108 ЗС е бил предявен като евентуален – ищецът е поставил като условие за разглеждането му отхвърляне на иска по чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД (уточняваща молба от 26. 06. 2015 г., л. 113 от делото на ВРС), както и че въззивният съд е приел кумулативно съединяване на всички искове, предявени срещу Р. С.-К. и [фирма] и е разгледал същите. Това не би могло да повлияе на допустимостта на решението в частта по иска по чл. 108 ЗС, предявен срещу дружеството, тъй като се е осъществило заявеното от ищеца условие за разглеждането му – отхвърляне на иска по чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД.
Формулиран е и въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да анализира свидетелските показания, а в случай че същите са противоречиви да посочи защо дава вяра на показанията на едни свидетели, а на други не. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение № 176 от 28. 05. 2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, 2 г.о. и решение № 70 от 3. 11. 1980 г. по гр. д. № 65/1980 г. на ОСГК на ВС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така твърдяното противоречие не е налице.
В съответствие с приетото в цитираните съдебни решения, въззивният съд е обсъдил подробно събраните по делото гласни доказателства, всички основаващи се на лични, преки и непосредствени възприятия на възпроизведените от свидетелите факти, преценил е съответствието им с писмените доказателства и заключението на съдебно-техническите експертизи, съобразил е и липсата на противоречие в показанията на двете групи свидетели относно значимите за спора обстоятелства. Въз основа на така извършения анализ е посочил кои обстоятелства приема за установени въз основа на събраните гласни доказателства.
Следващият поставен въпрос касае задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи на страните и изложи мотиви кои от тях намира за неоснователни и защо. Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 15 от 30. 01. 2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 1860 от 15. 12. 2000 г. по гр. д. № 849/2000 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 2049 от 10. 10. 2005 г. по гр. д. № 1360/2004 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 1002 от 28. 12. 2002 г. по гр. д. № 1360/2004 г. на ВКС, 4 г.о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въпросът е поставен във връзка с оплакването на касатора, според което въззивният съд не е обсъдил довода му за невъзможността наследодателят на ищците към 1964 г., когато се е снабдил с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, да е придобил по давност спорния имот, предвид земеделския му характер и предоставянето му за управление на ТКЗС и с оглед въведената с Конституцията на Република България от 1947 г. и със Закона за собствеността забрана за придобиване по давност на вещи социалистическа собственост.
Противоречие в посочения смисъл не е налице. В мотивите към решението е прието, че от заключенията на съдебно-техническите експертизи и показанията на разпитаните свидетели се установява, че наследодателят на ищците не е бил член-кооператор, в ОСЗ – А. и Държавен архив – Варна няма никакви данни за внасяне на процесния имот в ТКЗС, за отразяването му в селскостопанския държавен фонд, за одържавяването му, за фактическото му отнемане и стопанисване от ТКЗС или друга селскостопанска организация. При този извод за липса на сочената от ответниците пречка за придобиване на собствеността върху имота по давност е отпаднала необходимостта от обсъждане приложимостта на релевантните към възражението на ответниците правни норми от КРБ от 1947 г. и ЗС.
Поставен е и въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, като изложи свои собствени решаващи мотиви. Твърди се разрешаването му в противоречие с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 187 от 7. 07. 2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., 4 г.о., решение № 130 от 23. 06. 2016 г. по гр. д. № 748/2015 г., 1 т.о., решение № 157 от 8. 11. 2011 г. по т.д. № 823/2010 г., 2 т.о., решение № 134 от 30. 12. 2013 г. по т.д. № 34/2013 г., 2 т.о., решение № 237 от 24. 06. 2010 г. по гр. д. № 826/2009 г., 4 г.о., решение № 283 от 14. 11. 2014 г. по гр. д. № 1609/14 г., 4 г.о.
Така твърдяното противоречие не е налице.
В съответствие с цитираната практика съставът на въззивния съд е обсъдил, поотделно и в тяхната съвкупност, всички събрани по делото писмени и гласни доказателства. Изложил е кои факти счита за установени и въз основа на кои доказателства, аргументирал е кои свидетелски показания кредитира и защо, както и съображенията си за възприемане изцяло на заключенията на двете технически експертизи. Разгледал е всички въведени от страните и относими към спора доводи и възражения, а мотивите на съдебния акт отразяват осъществена решаваща правораздавателна дейност.
Обстоятелството, че доводите на въззивниците, касаещи допустимостта и правилността на първоинстанционния съдебен акт, са преценени за неоснователни от състава на въззивния съд, не налага извод в обратния смисъл, доколкото въззивната инстанция е оправомощена не само да ги разгледа и обсъди, но и да извърши собствена преценка за основателност на същите.
В точка 5 от касационната жалба са изложени последователно оплаквания за неправилност на въззивното решение. Твърди се постановяването му при допуснато съществено процесуално нарушение – недопустимо установяване на придобивна давност с гласни доказателства. Твърди се необоснованост на същото – несъответствие между фактическите изводи за продължителността на упражняваното владение от наследодателя на страните и за невключване на имота в ТКЗС и одържавяването му и събраните по делото гласни доказателства и заключения на съдебно-техническа експертиза, дадено по друго приключило дело. Твърди се и неправилно приложение на материалния закон – на ЗСПЗЗ, предвиждащ реституционно производство за всички имоти със земеделски характер. Сочи се и необсъждане на приложимия закон при преценка на продължителността на давностния придобивен срок (Закон за давността (отм.) или Закон за собствеността).
Тези оплаквания за неправилност на съдебния акт представляват касационни основания по чл. 281 ГПК, обсъждането на каквито в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо.
Независимо от липсата на формулиран правен въпрос, с оглед соченото противоречие с ТР № 1/1997 г. по т.д. № 11/97 г., ОСГК, коментиращо кои земеделски земи подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, и за яснота следва да се отбележи, че липсва несъответствие между правните изводи, съдържащи се в мотивите към въззивното решение, и постановките на цитираното тълкувателно решение. В последното се приема, че на възстановяване подлежат земеделските земи, включени в ТКЗС, ДЗС или образувани въз основа на тях селскостопански организации, одържавените по отменения чл. 12 ЗСГ земеделски земи, неправомерно отнетите земи или земи, отстъпени безвъзмездно от гражданите на ТКЗС или на държавата по реда на РМС 651/11. 10. 1950 г. или безвъзмездно включени в държавния горски фонд. В обжалваното решение е прието, че процесният имот не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ и не е имало пречка за придобиването му по давност, тъй като никога не е бил включван в селскостопанска организация, не е бил предоставян безвъзмездно на такава организация или на държавата, не е одържавяван, нито е бил фактически отнет от собствениците му. Следва да се допълни, че съгласно практиката на ВКС ( решение № 427 от 21. 07. 2009 г. по гр. д. № 3255/2008 г., 2 г.о., решение № 21 от 4. 02. 2011 г. по гр. д. № 1327/2009 г., 2 г.о., решение № 197 от 10. 05. 2011 г. по гр. д. № 430/2010 г., 1 г.о., решение № 12 от 13. 07. 2011 г. по гр.д. № 3594/2008 г., 4 г.о. и др.) не всички земеделски имоти, находящи се извън строителните граници на населените места, подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ. Реституционната процедура е приложима само за тези земеделски земи, които са били включени в ТКЗС или други селскостопански организации, които са отнети юридически чрез одържавяването им или на друго основание, и които са били фактически отнети от собствениците им. Приема се, че от правната уредба, регламентираща притежанието на земеделски земи (напр. ПМС № 216/61 г., ЗСГ, ЗТПС, ПУТКЗС) следва, че е имало и земеделски земи, които са останали частна собственост на физически лица и владението върху които не е било отнемано. Такива земи не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ и не попадат в обхвата на действие на забраната за придобиване по давност по чл. 86 ЗС.
Воден от горното, настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
При този изход на делото касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по касационната жалба сумата 600 лв. разноски за настоящата инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 253 от 28. 02. 2017 г. по в. гр. д. № 1972/2016 г. на Варненския окръжен съд В ЧАСТТА, с която, след частична отмяна на решение № 2385 от 16. 06. 2016 г. по гр. д. № 5560/2015 г. по описа на Варненския районен съд, е признато за установено, по предявените от И. В. В., С. К. В., В. С. В. и Н. С. С. против Р. И. С. – К. и [фирма] искове с правни основания чл. 108 ЗС, че ищците са собственици общо на 2/3 идеални части от поземлен имот с площ от 2271 кв.м., находящ се в [населено място], общ. А., м. „Дълбокия път“, нанесен с идентификатор 04426.10.18 по КККР, одобрена със заповед № РД-19-18/06. 03. 2015 г. на ИД на АГКК, на основание наследяване на В. Т. В. и давност.
ОСЪЖДА [фирма] и Р. И. С. – К. да заплатят общо сумата 600 лв. на И. В. В., С. К. В., В. С. В. и Н. С. С., представляваща разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: