4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 63
София, 13.02.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело №1943/2018 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Ауто лайн„ EООД, гр. София против решение №863 от 12.04.2018г. по т.д.356/2018г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация- „ Централна кооперативна банка „ АД , гр. София, чрез пълномощника си – адв. Р. З. е на становище, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си –юрк. Хр. Б. е поставил въпроса – „ При препращането към мотивите на първата инстанция, по реда на чл.272 от ГПК, допустимо ли е правните изводи на съда да бъдат декларативни и освобождава ли препращането въззивната инстанция от задължението да отговори на всички доводи във въззивната жалба и то в качеството си на съд по същество на спора – чрез навеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи”.Страната е цитирала част от мотивите на изброени от нея решения на ВКС във вр. с приложението на чл.272 ГПК, след което общо е направила оплакване, че въззивният съд не обсъдил доводите във въззивната жалба и не бил обосновал правните си изводи в отклонение от цитираната практика. Поставен е въпросът – „ Процесуалните предпоставки за допустимостта на конститутивния иск по реда на чл.517, ал.3 от ГПК, следва ли да са налице и в специалната хипотеза на чл.517, ал.4 от ГПК. Посочено е общо противоречие с решение №1014/14г. на ВКС, ІІ т.о. Страната е поставила въпроса – „Необходимо ли е да има изведено нарочно постановление от съдебния изпълнител за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл.433,ал.1, т.2 ГПК или същото настъпва по силата на закона, като акта на съдебния изпълнител има само оповестително действие”. Сочено е отклонение от приетото с ТРОСГТК № 2/15г. и решения на ВКС в същия смисъл. Поставен е въпросът „ Действията на взискателя, респективно ЧСИ овластен по реда на чл. 18, ал.1 от ЧСИ, които прекъсват давността по чл.433,ал.1, т.8 от ГПК следва ли да са насочени срещу притежавано от длъжника имущество или е достатъчно по принцип да е поискано някакво съдействие независимо, че същото е лишено от предмет” Отново е сочено противоречие с ТРОСГТК № 2 /15г. и са развити кратки доводи за неправилност на изводите на въззивния съд, така квалифицирани и от страната. Поставен е въпросът „От кой момент започва да тече срока по чл.433,ал.1, т. 8 от ГПК и предприетото от взискателя действие след изтичане на същия, не следва ли да се счита за извършено по вече прекратено по силата на закона изпълнително производство.” Твърдяно е също противоречие с ТР ОСГТК № 2/15г. и с казуална практика на ВКС, като също така е обобщен лаконичен довод за неправилност на изводите на състава.
Касаторът не обосновава извод за допускане на решението до касационно обжалване. Съобразно дефинитивната определеност на общото основание с т.1 на ТР ОСГТК № 1 /09г. поставеният първи въпрос не е релевантен, тъй като е свързан с твърдения, неустановени по спора и с оплакване на страната за неправилност на акта, а не с процедирането или с правните изводи на съда. Този извод не се променя и от направеното общо оплакване, за това, че съдът не се е произнесъл по доводите наведени с въззивната жалба., без да бъде сочено конкретно оплакване, което не е било обсъдено от въззивната инстанция. Освен това, доводът е фактически неверен. С въззивното решение подробно са разгледани всички оплакванията, съдържащи се във въззивната жалба – срещу допустимостта на предявения иск, поради липса на висящност на изпълнителното производство, поради липса на качество- ответник по него на ответника по спора и поради липса на правен интерес, като са изложени подробни доводи по всяко оплакване. Следователно, липсата на конкретно твърдение за непроизнасяне по въведено валидно с въззивната жалба оплакване, при тези фактически данни е общо и не може да обоснове релевантност на така формулирания въпрос.
Поставеният втори въпрос е общ и хипотетичен, но дори и от него да бъде изведен релевантен, с оглед решаващият извод на състава, че хипотезата на чл.517, ал.4 ГПК не изисква нарочно овластяване и изтичане на тримесечния срок – предпоставки предвидени в чл.517, ал.3 ГПК, то налице би било единствено общото основание. Соченото решение №104/14г. на ВКС, ІІ т.о. всъщност е постановено по съвсем различен правен въпрос, третиращ спиране на производството по иск по чл.517, ал.4 ГПК по реда на чл.229,ал.1, т.4 ГПК, поради наличие на висящо производство по чл.422 ГПК –за установяване съществуването на вземането, за чието събиране е образувано изпълнителното дело, като фрагментарното цитиране на част от изречение от мотивите на това решение при така определеното различие не обосновава извод за установеност на соченото противоречие, каквато не може да бъде изведена. Или страната не установява допълнителен критерий по този въпрос.
Третият поставен въпрос / отбелязан като първи материалноправен/ е релевантен, но същият е разрешен изцяло в съответствие със сочената практика, на която изрично се е позовал съдът, който е възприел като правилни мотивите на първата инстанция, съдържащи изрично обосноваване за това, че не е необходим изричен акт за прекратяване на производството при наличие на предпоставките по чл.438,ал.1,т.8 ГПК.
Четвъртия поставен въпрос не е релевантен, тъй като съдържателно е изграден изцяло с оглед оплакванията на страната за неправилност на акта, а не с решаващите изводи на състава, като освен това е основан и на фактически неверни констатации. Така например, съдилищата изрично са проследили предприетите от взискателя по изпълнителното дело действия и са обосновали, с оглед данните по делото тяхната валидност, като са изложили подробни мотиви изцяло в съответствие с цитираната от страната практика, за това, че не са били налице условия за перемиране на изпълнителното дело.В този смисъл изложените оплаквания са неотносими към производството по чл.288 ГПК, доколкото съдържат и в обстоятелствената част към въпроса именно оплаквания за неправилност на изводите на състава в контекста на защитната теза на страната.
Същото е изцяло относимо и към петия поставен въпрос, по който и страната изрично е посочила като довод за формулирането му своето несъгласие с правните изводи на състава, определени като неправилни и свързването му с нейното защитно твърдение по установените по спора факти. В този смисъл и въпросът с оглед пояснението му има характер на фактически, а не на правен.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №863 от 12.04.2018г. по т.д.356/2018г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: