О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 63
гр. София, 23.01.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети януари през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 3034/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Изамет 1991” ООД – гр. София, представлявано от управителя Я. И. З., и Я. И. З. от гр. София в качеството на съдружник в „Изамет 1991” ООД срещу определение № 2428 от 31.07.2018 г., постановено по ч. гр. д. № 389/2018 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото определение е потвърдено определение № 7578 от 18.12.2017 г. по т. д. № 2778/2017 г. на Софийски градски съд, с което е върната подадената от Я. И. З. като управител на „Изамет 1991” ООД и като съдружник в „Изамет 1991” ООД искова молба против „Изамет Транс” ЕООД и е прекратено производството по делото.
В частната касационна жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се прави искане същото да бъде отменено, а делото – върнато на първоинстанционния съд „със задължителни указания за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените искове по чл.71 ТЗ”.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по формулирани в жалбата правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Банкетно е въведено и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на определението.
Въззивният съд е връчил препис от жалбата на ответника „Изамет Транс” ЕООД, който е депозирал отговор в срока по чл.276, ал.1 ГПК. В отговора е изразено становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол и за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по т. д. № 2778/2017 г. е образувано пред Софийски градски съд по искова молба на Я. И. З., действащ в качеството на управител на „Изамет 1991” ООД и като съдружник в „Изамет 1991” ООД – едноличен собственик на капитала на „Изамет Транс” ЕООД. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения, че „Изамет 1991” ООД е едноличен собственик на капитала на „Изамет Транс” ЕООД и се управлява заедно и поотделно от двама управители – Я. З. и И. З., които са съдружници в дружеството; че с подадено в Търговския регистър заявление е поискано вписване на промени в обстоятелствата по партидата на „Изамет Транс” ЕООД въз основа на решения на едноличния собственик на капитала „Изамет 1991” ООД, взети от И. З. в качеството му на управител на „Изамет 1991” ООД, в т. ч. освобождаване на Я. З. като управител на „Изамет Транс” ЕООД и предявяване на иск срещу него по чл.145 ТЗ; решенията са взети при опорочена процедура, при липса на основание и компетентност и при неспазване на изискуемата от закона форма, поради което са незаконосъобразни. Въз основа на посочените твърдения е формулиран петитум на основание чл.74, ал.1 ТЗ съдът да отмени решенията като незаконосъобразни и противоречащи на повелителните разпоредби на закона и на дружествения договор.
С определение от 18.12.2017 г. Софийски градски съд е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото на основание чл.130 ГПК, след като е направил извод, че е сезиран с недопустими искове.
След преценка на исковата молба и на допълнителните уточнения към нея първоинстанционният съд е приел, че молбата съдържа два самостоятелни иска – иск по чл.74 ТЗ, предявен от Я. З. в качеството му на управител и законен представител на „Изамет 1991” ООД, и иск по чл.74 ТЗ, предявен от Я. З. в качеството му на съдружник в „Изамет 1991” ООД, като и двата иска са основани на твърдения за нарушаване правата на ищеца като съдружник в „Изамет 1991” ООД. Недопустимостта на първия от исковете е обоснована със съображения, че след като ищецът е управител на „Изамет 1991” ООД и по силата на чл.65, ал.3 ТЗ може да упражнява правата на дружеството като едноличен собственик на капитала на „Изамет Транс” ЕООД – така, както и другият управител И. З., той няма правен интерес да води иск като от името на „Изамет 1991” ООД за защита на свои членствени права в „Изамет Транс” ООД, респ. че по реда на чл.74 ТЗ не могат да се атакуват решения на едноличния собственик на капитала – в случая „Изамет 1991” ООД, които дружеството е взело чрез своя орган – вписаният в Търговския регистър управител И. З., чрез предявяване на иск срещу „Изамет Транс” ЕООД. За да счете за недопустим втория иск, съдът е изходил от разбирането, че ищецът разполага с иск по чл.74 ТЗ за защита на членствените си права в дружеството, в което е съдружник – „Изамет 1991” ООД, но няма право на иск по чл.74 ТЗ срещу „Изамет Транс” ООД, с което не се намира в членствено правоотношение и няма пряко участие в капитала му.
Сезиран с частна жалба от Я. З., действащ в качеството на управител на „Изамет 1991” ООД и като съдружник в дружеството, Софийски апелативен съд е постановил обжалваното в настоящото производство определение, с което е потвърдил определението на първоинстанционния съд.
Аналогично на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че предявените по делото искове са с правна квалификация чл.74 ТЗ и че са насочени към защита на правата на ищеца Я. З. като съдружник в „Изамет 1991” ООД – едноличен собственик на капитала на дружеството – ответник „Изамет Транс” ООД. Позовавайки се на разясненията в т.4 и т.5 от Тълкувателно решение № 1/2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е формирал извод, че исковете са недопустими, тъй като искът по чл.74 ТЗ е способ за упражняване на потестативното право на съдружника да иска отмяна на незаконосъобразни и противоречащи на дружествения договор решения на общото събрание на дружеството, в което членува, и е недопустимо съдружник в търговско дружество, което притежава членствени права в друго капиталово дружество, да предявява пред съда потестативни права за отмяна на решения на общото събрание на това дружество.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно определение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК (инкорпорирано в частната касационна жалба) приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото :
„1. Допустимо ли е да се предявяват пред съда потестативни права от съдружник в търговско дружество, което е едноличен собственик на капитала на Е., за отмяна на решения на едноличния собственик на капитала на дъщерно дружество – Е., взето от представляващия дружеството – майка;
2. По какъв начин съдружник може да защити членствените си права в О., което е едноличен собственик на капитала на друго Е., след като правата на съдружника са били нарушени от управителя на дружеството с ограничена отговорност, последният действащ като волеобразуващ едноличния собственик на капитала на дъщерното Е.; В този случай съдружникът в дружеството – майка притежава ли активна процесуална легитимация да предяви иск по чл.71 от ТЗ срещу дъщерното дружество;
3. Когато едноличният собственик на капитала на Е. е О., по какъв начин дружеството – майка може да защити членствените си права в Е., когато същите са нарушени от управителя на дружеството – майка, последният действащ като волеобразуващ едноличния собственик на капитала на дъщерното Е.; В този случай дружеството – майка притежава ли активна процесуална легитимация да предяви иск по чл.71 от ТЗ срещу дъщерното дружество;
4. Въпреки, че управителят на едноличния собственик на капитала на Е. може сам да отмени предходно решение на Е. (взети от другия управител на дружеството – майка), налице ли е правен интерес за дружеството – майка от завеждане на искове по чл.71 и чл.74 от ТЗ с цел да се постанови решение, което със сила на пресъдено нещо да уреди отношенията между страните;
5. В случай на спорове между съдружници, които са и управители на едно или повече свързани помежду си търговски дружества, и при положение, че представителството не се осъществява колективно, а заедно и поотделно, следва ли съдът да приложи принципа на служебното начало, включително и чрез назначаването на особен представител на страната, тогава, когато е ясно изразена колизия на интереси между съдружниците/управителите;
6. Ако съдът е сезиран с искова молба, в която е посочено правно основание чл.74 от ТЗ, а от данните в исковата молба става ясно, че е предявен иск по чл.71 от ТЗ, следва ли съдът да приеме правната квалификация на ищеца или е длъжен служебно да квалифицира иска по чл.71 от ТЗ; Или с други думи, когато в исковата молба ищецът, в качеството си на съдружник и управител в търговско дружество, посочи правно основание на иска си – чл.74 ТЗ, поради това, че правата му на съдружник и правото на представляваното от него дружество, което е едноличен собственик на капитала на дъщерно дружество са нарушени от другия управител на едноличния собственик на капитала, следва ли съдът да квалифицира исковете като такива по чл.71 от ТЗ с оглед твърденията в исковата молба, че нарушените членствени права са извършени от орган на дружеството, различен от общото събрание”.
Преценен от гледна точка на разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, първият от въпросите не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е от значение за правилността на обжалваното определение. Отговорът на въпроса е обусловен от преценката законосъобразен ли е решаващият извод на въззивния съд, че е недопустимо съдружник в търговско дружество, което е едноличен собственик на капитала на Е., да предяви пред съда иск по чл.74 ТЗ за отмяна на решения на едноличния собственик на капитала, взети от „дружеството – майка”. В стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд са законосъобразни, поради което дори произнасянето на въззивния съд по поставения въпрос да противоречи на закона, това не е основание определението да се допусне до касационно обжалване.
Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по първия от въпросите е наличието на задължителна съдебна практика – Тълкувателно решение № 1/2002 г от 06.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, и на константна практика на ВКС, в която е изяснено приложното поле на иска по чл.74 ТЗ и легитимацията на страните по него. Посочената практика дава отговор на поставения от касатора въпрос и доколкото произнасянето на въззивния съд е в съответствие с нея, няма основание въззивното определение да се допуска до касационен контрол.
Формулираните под № 2, № 3, № 4 и № 5 въпроси са зададени хипотетично и по тях няма произнасяне в обжалваното определение, поради което не могат да се квалифицират като обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Следва да се отбележи също, че вторият, третият и четвъртият въпрос не кореспондират с мотивите към определението, в които въззивният съд е констатирал, че предявените по делото искове са с правна квалификация чл.74 ТЗ и не е обсъждал абстрактната възможност в хипотеза, аналогична на очертаната в исковата молба, да се води иск по чл.71 ТЗ.
Въззивният съд е формирал извода си, че предявените искове са с правна квалификация чл.74 ТЗ, след самостоятелна преценка на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и формулирания във връзка с тях петитум. От съдържанието на исковата молба съдът не е установил да е сезиран с иск по чл.71 ТЗ за защита на членствени права на ищците в качеството им на съдружници в ответното дружество, поради което поставените в изложението въпроси с № 6 и № 7 също не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са обуславящи за изхода на делото.
Несъответствието на формулираните в изложението въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на въззивното определение до касационно обжалване. Поради това не следва да се обсъжда дали по отношение на въпросите е осъществена допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, позоваването на която е бланкетно.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението е посочена и очевидна неправилност на въззивното определение – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения и определения е въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г. По същността си очевидната неправилност не е тъждествена с неправилността, произтичаща от уредените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивният съдебен акт – решение или определение, трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
В случая в частната касационна жалба не са посочени пороци на обжалваното определение, насочващи към очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби настоящият състав на ВКС не преценява определението като очевидно неправилно и не счита за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
По изложените съображения обжалваното определение не следва да се допуска до касационен контрол.
Разноски не са претендирани от ответника по частната касационна жалба и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2428 от 31.07.2018 г., постановено по ч. гр. д. № 389/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :