О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№63
София, 30.01.2019 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3789 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Н. Д.-Г. чрез пълномощника му адвокат Ж. Ж. против решение № 139 от 11.07.2018 г., постановено по гр.д. № 306 по описа за 2018 г. на Апелативен съд-П., с което е отменено решение № 227 от 22.02.2018 г. по гр.д. № 545/2017 г. в отхвърлителната му част и вместо него е постановено друго за признаване за установено по отношение на Д. Н. Д.-Г., че П. Н. Д. е собственик на основание изтекла придобивна давност за периода от 4.04.1999 г. по отношение на ? ид.ч. от жилище, апартамент с площ от 117 кв.м., представляващо самостоятелен обект с идентификатор **** и е отменен констативен нотариален акт за собственост от *** г. № *, том *, рег. № *, н.д. № */* г. на нотариус № * в частта, с която Д. Н. Г. е признат за собственик на ? ид.ч. от жилище, апартамент с площ от * кв.м., представляващо самостоятелен обект с идентификатор ****.
П. Н. Д. е подал чрез пълномощника си адвокат Н. А. отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване настоящият съдебен състав съобрази следното:
Съдът е приел за установено, че страните се легитимират като синове и единствени наследници по закон на Н. Д. Г., починал на 4.04.1999 г. Наследователят е придобил дворното място през 1957 г., а през 1972 г. е дарил на всеки от синовете си по 1/3 ид.ч. от него и е прехвърлил на П. Д. правото на построи втори етаж, а на Д. Д. – трети етаж върху съществуващата жилищна сграда, а през 1975 г. е дарил на внука си Н. Д. /син на Д. Д./ четвъртия жилищен етаж, а на Д. Д. гаражната клетка със западно изложение. Съдът е направил извод, че процесният първи жилищен етаж е бил изграден към 1972 г. през време на брака на родителите на страните върху собственото им дворно място и след тяхната смърт същият е станал съсобствен на техните двама сина по наследство при равни права.
Въз основа на документите, удостоверяващи горните факти Д. Д.-Г. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на ? ид.ч. от първия жилищен етаж на сградата, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ****. Ищецът П. Д. твърди да е придобил тази 1/2 ид.част по давност чрез упражнявано от смъртта на баща му владение.
Разглеждайки спора, концентриран върху фактите във връзка с обективните и субективните признаци на владението, въззивният съд е преценил гласните доказателства на ангажираните от ищеца свидетели Д. Д., първи братовчед, К. Г., първи братовчед и Н. Д., син на ищеца /според които между родителите и техните синове-страни по делото било постигнато съгласие първия и втория етаж да са за П. Д., а третия и четвъртия за Д. Д.; след смъртта на Н. Д. по-малкия син на ответника помолил ищеца да му предостави временно първия етаж, тъй като дотогава живеел на тавана, а чакал дете; бил допуснат в етажа, където живял няколко години и след като го напуснал ищецът направил основен ремонт и започнал да го отдава под наем/ и на ангажираните от ответника свидетели М. П., бивша снаха, Д. П. и Ф. М. /според които след смъртта на Н. Д., семейството на сина на ответника се преместило на първия етаж, който първата свидетелка напуснала при фактическата раздяла със съпруга си; когато през 2007 г. отишла да си вземе багаж, ключ й дал бившия й свекър/. Кредитирал е показанията на ищцовите свидетели, които е приел за взаимно непротиворечиви и изхождащи от лица, които са част от фамилията и като такива са с преки и непосредствени впечатления за целия период от построяването на сградата и отношенията във връзка с нея. Изложени са съображения, че тези показания кореспондират и на останалите данни и доказателства по делото. Третираните в тях уговорки относно разпределението на етажите съответстват на извършените от родителите разпореждания с правото на строеж върху втория и третия етажи и с правото на собственост върху четвъртия етаж. Изложеното относно периода, до когато след смъртта на бащата на страните през 1999 г. в процесното жилище е живял малкият син на ответника със семейството му, се подкрепя от съдържащите се в представеното бракоразводно Решение № 215 от 12.06.2006 г. по бр.дело № 938/2005 г. на ПРС данни за фактическа раздяла между съпрузите, датираща от м.февруари 2004 г. Показанията относно отдаването на процесното жилище под наем от страна на ищеца са в унисон с представените договори за наем. От ангажираните от ответника свидетели единствено св.П. е с лични възприятия относно ползването на етажите като бивша негова снаха за осемгодишния период на съвместно съжителство по време на брака й с малкия му син. Показанията й за обстоятелството кога се е изнесла от жилището противоречат на данните по брачното дело, както и на показанията на св.П.. Св.М. сам заявява да не е наясно със собствеността върху обектите в сградата и самият ответник да му е споделял за отношенията му с ищеца по повод ползването на първия етаж. Никой от тримата свидетели, дори св.П., няма лични възприятия за конкретните обстоятелства, уговорки и отношения, при които малкият син на ответника се е нанесъл да живее в процесното жилище през 1999 г. след смъртта на дядо му, за разлика от ищцовите свидетели, чието достояние е станал разговора, при който Д. е помолил чичо си да се настани там. Съдът е счел, че същественият въпрос е именно за обстоятелствата, при които племенникът е заживял в жилището, а не дали то е обитавано от него до 2004 г. или до 2007 г., според разнопосочните в тази насока показания на двете групи свидетели, а тези обстоятелства въобще не се засягат в показанията на свидетелите на ответника и се третират единствено от ищцовите свидетели.
При така възприетия доказателствен материал съдът е приел за установено, че още след изграждане на процесния първи етаж е постигнато неформално съгласие между родителите и синовете им за разпределяне на собствеността върху отделните обекти в предвидената за изграждане четириетажна жилищна сграда. В съответствие с тези уговорки, според които ищецът ще получи в собственост първия и втория жилищни етажи, а ответникът – третия и четвъртия, като до смъртта им родителите ще живеят на обитавания до момента от тях и изграден първи етаж, бащата е прехвърлил на ищеца правото на строеж на втория етаж, а на ответника – на третия, като след построяване и на четвъртия етаж е дарил правото на собственост върху му на първородния син на ответника и до смъртта им родителите са живели на първия етаж, което обяснява липсата на разпореждане с него в полза на ищеца, за когото е бил отреден по общо съгласие. След смъртта и на бащата ищецът е допуснал при проведен нарочен разговор по повод отправена му молба от малкия син на ответника той и семейството му да живеят на първия етаж, предоставяйки му и ключовете за него. Липсват каквито и да било данни ответникът по някакъв начин да е участвал в тези уговорки. Според св.П., предложението да се нанесат там е дошло от бившия й свекър, но разговор по този въпрос е иницииран от сина му именно с ищеца, чието разрешение е поискал, което сочи на взаимно зачитане на уговореното с родителите на страните и съзнание за принадлежност на първия етаж на ищеца, противно на доводите на ответника поведението на сина му да е било продиктувано единствено от уважение и дух на добри роднински отношения. Жилището е било обитавано от съпрузите до раздялата им, след която племеникът се е настанил на тавана и върнал ключовете на чичо си чрез неговия син, а не ги е дал на баща си. Ищецът е направил основен ремонт на освободеното жилище и след ремонта ищецът е предоставил ползването на жилището на близки на неговия син и впоследствие го е отдавал под наем лично и чрез сина си на трети лица, без за цялото това време ответникът да е имал каквито и да било претенции, включително за половината от наема.
Въз основа на така установените факти съдът е направил извод, че ищецът П. Д. непосредствено след смъртта на бащата на страните и в съответствие с постигнатите приживе на родителите им уговорки относно разпределението на собствеността върху жилищните етажи от четириетажната жилищна сграда – по два за всеки от двамата братя, оформени нотариално впоследствие чрез извършени разпоредителни сделки досежно втория, третия и четвъртия етажи, е установил фактическа власт върху останалия в наследство от родителите първи етаж, определен по общо съгласие нему, обосноваващо намерението му за своене, зачитано и от страна на ответника и неговото семейство, доколкото малкият му син е поискал разрешение да се настани на етажа от чичо си, а не от своя баща. Съглашението между ищеца и племенника му относно безвъзмездното ползване на процесното жилище е с характер на договор за заем за послужване, обуславящ държане за ищеца за периода до фактическата раздяла на съпрузите, след която то е освободено от тях и ключовете предадени именно на ищеца чрез сина му. Впоследствие е извършен от ищеца основен ремонт на жилището и то е предоставяно от него безвъзмездно и под наем за ползване на трети лица, без за целият този период на упражнявана фактическа власт лично и чрез трети лица демонстрираното от него по посочения начин собственическо отношение да е било оспорвано от страна на ответника, снабдил се с нотариален акт за собственост по наследство за процесната 1/2 ид.част през 2015 г., когато десетгодишният срок по чл.79, ал.1 от ЗС е бил изтекъл и материалноправните последици на давността, на които ищецът се позовава посредством предявения иск, са били настъпили с изтичането му.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя въпросите:
1) обосновават ли писмените и гласни доказателства по делото наличие на фактическия състав на придобивната давност по чл.79, ал.1 ЗС в полза на П. Д.;
2) обосновават ли писмените и гласните доказателства по делото установена самостоятелна фактическа власт на П. Д. върху целия наследствен имот, изключващо владението на другия наследник – брат му Д. Д.;
3) нарушил и е Пловдивския апелативен съд процесуалния закон, като дискредитира доказателствата на едната страна по спора, а кредитира единствено и само доказателствата на другата страна, елиминирайки безспорни писмени доказателства – решение на ПРС, К., платени данъци и др. и така изгражда изцяло правния си извод – разрешенията на спорни въпроси, от които зависи изхода на делото, имащи решаващо значение за решаването на спора по същество.
Така формулираните въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като отговорът на същите предпоставя преценка правилността на въззивното решение въз основа на основанията по чл.281 ГПК, които не подлежат на разглеждане в производството по чл.288 ГПК.
В допълнително изложение, подадено чрез адвокат М. Ж., касаторът поставя следните въпроси:
1) при неформална приживна делба на наследствени имоти, придобива ли наследникът владението от наследодателя на целия наследствен имот или придобива само владението на придобитата по наследство идеална част от имота
2) изтеклият, установен от закона срок по чл.79 ЗС, води ли автоматично до придобиване на право на собственост или противопостяването на владението на останалите съсобственици е елемент от фактическия състав на придобивното основание
3) приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридическия факт на наследяването
4) съсобственикът-наследник, който се позовава на придобивна давност за сънаследствена идеална част, трябва ли да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо сънаследниците намерението да владее техните идеални части за себе си или намерението му за своене се предполага на основание чл.69 ЗС и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79, ал.1 ЗС.
По първия въпрос липсва твърдяното противоречие с решение № 958 от 15.12.2009 г. по гр.д. № 2246/2008 г., I г.о., тъй като даденото тълкуване /че при неформална приживна делба на наследствени недвижими имоти не е налице частно правоприемство и в този случай между наследника в чийто дял е попаднал един имот при тази неформална делба и общият наследодател на съделителите, е налице универсално правоприемство, при което наследникът придобива от наследодателя си владението само на придобитата от него по наследство идеална част от имота, а останалата идеална част от този имот, дори и фактически да се държи само от един от наследниците, е във владение на останалите наследници на общия наследодател до момента, в който наследникът, който упражнява фактическата власт върху имота, не отблъсне владението на останалите наследници/ е във връзка с приложението на чл.82 ЗС, докато по настоящото дело ищецът не е се е позовал на присъединяване на владението на предходен владелец.
Останалите три въпроса са свързани с извода на съда, че давността е започнала да тече за ищеца от момента на смъртта на общия наследодател. С оглед фактите по настоящото дело, по тези въпроси липсва противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, в която липсва тълкуване в хипотеза, в която фактическата власт е установена от един от наследниците след смъртта на общия наследодател и при наличие на уговорка между наследодателя-собственик и бъдещите му наследници на кого от тях да остане имота. В тази хипотеза е налице тълкуване в практиката на ВКС /например решение No 32 от 08.02.2016 г. по гр.д. No 4591/2015 г., I г.о.,отчасти Решение No 3 от 25.01.2016 г. по гр.д. No 3973/2015 г., I г.о. , решение № 20 от 23.07.2018 г. по гр.д. № 1377/2017 г., II г.о./, според което съществуващата уговорка на наследодателя с някой от близките му, а след смъртта му наследници по закон, съставлява не само действие по предаване на фактическата власт, но и предоставяне възможността да се позове на презумпцията, че от този момент упражняващият фактическата власт на чуждия имот владее за себе си, на която практика съответстват мотивите на въззивния съд.
С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да възстанови на П. Н. Д. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 700.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Н. А..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 139 от 11.07.2018 г., постановено по гр.д. № 306 по описа за 2018 г. на Апелативен съд-П..
ОСЪЖДА Д. Н. Д.-Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.3, съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, адвокат М. Ж. да заплати на П. Н. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.3, ап.7, съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2 разноски по повод касационната жалба в размер на 700.00 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: