О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 63
София, 31.01. 2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д. №2240/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение №50 от 05.05.2017г., постановено по в.т.д. №111/2017г. по описа на Бургаски апелативен съд, т.о, с което е потвърдено решение №391/11.10.2016г. по т.д.№14/2016г. на Бургаски окръжен съд.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно и необосновано. Оспорва се извода на съда, че сключените между страните договори на 27.11.2008г. представляват едно цяло, съгласно които договори отношенията между страните са възникнали в един обем, както и извода, че впоследствие отношенията са били уредени с алтернативно изпълнение на задълженията чрез промяна на клаузата за плащане на дължимата цена по първоначалния договор за строителство. Застъпва се становището за липса ва правно действие на уговорките в предварителния договор от 10.10.2013г., които впоследствие не са били включени в окончателния договор. Твърди се, че с исковата молба (и с допуснатото увеличение на иска), се претендират както стойността на довършителните работи на собствения на ответника В. В. втори етаж на сградата в размер на 89 024.67лв., така и неизплатените суми за груб строеж в размер на 136 548.26лв., като се излагат съображения за основателността на предявените искове. Сочи се, че действителната воля на страните при сключването на предварителния договор на 10.10.2013г. е била отношенията да бъдат уредени спрямо първия договор за строителство, отнасящ се за груб строеж от 27.11.2008г., а не и за довършителните работи, извършени от ищцовото дружество и приети от ответника. Иска се отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове в пълен размер с присъждане на разноските за трите съдебни инстанции. При условията на евентуалност се претендира сумата 89 024.67лв. – стойността на довършителните работи в собствения на ответника втори етаж от сградата.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните три въпроса, които според касатора са обосновали решаващия извод на съда за неоснователност на исковете, с твърдение за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК, а именно:
1. „При наличие на предварителен договор и последвало сключване на окончателен договор с нотариален акт, запазват ли своето действие клаузите по предварителния договор, които са изключени от договореното с окончателния договор?”
2. „При наличие на предварителен договор и последвало сключване на окончателен договор с нотариален акт, допустимо ли е в окончателния договор страните да изменят направени от тях съществени договорки в предварителния договор?” и
3. „При наличие на два договора от една и съща дата между едни и същи страни с различни наименования, какъв е признакът, по който следва да се приеме, че единият е продължение на другия и кога се счита, че са два отделни договора?”
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника В. К. В., в който се поддържа, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неотносимост на поставените въпроси за конкретния правен спор. Сочи се, че искът на [фирма] е за суми, дължими от неизпълнение на договор за строителство, а не за обявяване на предварителен договор за окончателен, респ. за разваляне на окончателния договор. Същевременно се излагат съображения за неоснователността на касационната жалби по съществото на спора. С отговора се претендират направените от ответника разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от Бургаски апелативен съд е потвърдил решение №391/11.10.2016г. по т.д.№14/2016г. на Бургаски окръжен съд, с което са отхвърлени исковите претенции на [фирма] против В. К. В. за осъждането на ответника да заплати сумата 225 572.92лв. – дължимо възнаграждение за извършено строителство на „жилищна сграда за сезонно ползване” в УПИ ІІ-733 по плана на [населено място], представляващ поземлен имот с класификатор №58356.501.90 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място].
Въззивният състав е приел за безспорно установено наличието на облигационна връзка между страните по делото по договор за строителство, в изпълнението на който, е изградена процесната жилищна сграда за сезонно ползване в [населено място]. Съдът е посочил, че сградата е довършена и въведена в експлоатация, че възложител е бил ответника В. В., а изпълнител – [фирма] със съдружници и съуправители Д. Д. и П. Б.. В решението е отразено, че първият и третият етаж от сградата са закупени в груб строеж от [фирма] със собственик П. Б., което дружество впоследствие става собственик и на земята , както и на допълнително изградени надстройка, пристройка и външен басейн.
Съдът е обсъдил като съществен за спора въпрос обемът на отношения между страните по делото, възникнал въз основа на два договора от 27.11.2008г. Посочил е, че съгласно първия договор за строителство от 27.11.2008г. В. В. е възложил на [фирма] изграждането на процесната жилищна сграда в срок до 31.12.2009г. срещу заплащане от възложителя на сумата от 480 000 евро, платима в 5 дневен срок от приключване на грубия строеж. На същата дата е бил сключен и втори договор, съгласно който страните са се споразумели, че променят клаузите на сключения между същите страни договор за строителство от 27.11.2008г., предвиждайки, че при неизплащане на сумата от 480 000 евро, възложителят се задължава в срок до един месец след приключване на строителството на жилищната сграда в груб строеж да прехвърли в нотариална форма правото на собственост на първия и на третия жилищни етажи и съответните идеални части от правото на строеж върху описаното дворно място на изпълнителя, който от своя страна след прехвърляне на собствеността се е задължил да довърши цялата сграда, включително и втория жилищен етаж, който ще остане в собственост на възложителя.
Позовавайки се на разпоредбата на чл.20а ал.2 ЗЗД въззивният състав е приел, че двата договора са едно цяло, съгласно които отношенията са възникнали в един обем и впоследствие са уредени с алтернативно изпълнение на задълженията чрез промяна в клаузата за изплащане на дължимата цена от възложителя чрез даване и изпълнение на строителството от изпълнителя след груб строеж с довършителни работи до договорена фаза. Според съда вторият договор се инкорпорира в съдържанието на първия и при това положение отношенията между страните са уредени в две възможности: при първата изпълнителят изгражда сградата до груб строеж и получава сумата от 480 000 евро за това; при втората – изпълнителят завършва цялата сграда с изпълнение на довършителни работи до определена фаза, а възложителят остава собственик само на втория етаж от така довършената сграда, като прехвърля на изпълнителя първия и третия етажи. Във втория вариант на изпълнение възложителят дължи плащане на суми за довършване на сградата относно фаянс, теракот и подови настилки, като изпълнителят поема както останалите изброени довършителни работи, така и разноските за прехвърляне на жилищната сграда и правото на строеж върху дворното място. В решението е направен извода, че така уредени, отношенията представляват една цялостна договорка между страните.
Въззивният състав е приел за установено, че с нотариален акт от 20.03.2009г. В. В. е продал на [фирма] с управител П. Б. самостоятелни обекти от процесната сграда, представляващи първи и трети етажи (съгласно описанието в договора от 27.11.2008г). Съдът е приел, че възложителят не е платил договорената сума на изпълнителя съгласно договора от 27.11.2008г., а е пристъпил към прехвърляне собствеността на първи и трети жилищни етажи. Прехвърлянето не е станало на изпълнителя по договора, а на трето лице, което е еднолично дружество с ограничена отговорност, собствено и управлявано от единия съдружник и управител на изпълнителя на строежа като съдът е посочил, че дружеството [фирма] е със същия адрес на управление, на който е управлението на ищеца [фирма] . Според апелативния съд са налице отношения на свързани лица, които са с един и същ управител при последващо взаимно строителство и чийто действия по прехвърляне на самостоятелните обекти с оглед надлежното представителство при самата сделка, следва да се считат за известни помежду им.
В обжалваното решение е отразено, че с предварителен договор от 10.10.2013г., сключен между В. В. и [фирма], представлявано от управителя Д. Д., ответникът В. се е задължил да прехвърли на Д. Д. или на посочено от него лице в срок до 18.04.2014г. правото на собственост върху недвижимия си имот, представляващ апартамент №2 на етаж 2-ри от процесната сграда срещу заплащане на сумата от 55 000 евро. В предварителния договор е посочено, че с изпълнение на това задължение „ се считат за изцяло уредени/погасени задълженията на В. В. към [фирма], произтичащи от договор за строителство от 27.11.2008г В решението е прието за установено, че прехвърлянето на този имот е реализирано с нотариален акт от 24.04.2014г., чрез прехвърлителна сделка с купувач Д. Д. като физическо лице с уговорено предаване на владението на 01.08.2014г.
Апелативният съд е приел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, че отношенията между страните не са преуредени по начина, посочен в предварителния договор, доколкото в нотариалния акт, с който е сключен окончателния договор, липсва възпроизведена уговорката от предварителния договор. Съдът е посочил, че уговорките за погасяване на предишно задължение нямат място в нотариалния акт, тъй като те не са задължителен елемент от предварителния договор . Според съда, в конкретния случай предварителният договор представлява освен договор по чл.19 ЗЗД и договор за даване вместо изпълнение, при който договор длъжникът престира нещо различно от дължимото на кредитора с негово съгласие. Съдът е акцентирал върху обстоятелството, че това съгласие е постигнато, след като облигационното отношение е възникнало по договора за строителство и след като с двата договора от 27.11.2008г. (представляващи едно цяло), страните са уговорили две възможности за уреждане на отношенията им по възложеното строителство.
В заключение, за да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковите претенции, въззивният състав е приел, че изпълнението на задължението на възложителя относно заплащане на суми за изградената сграда, е реализирано първоначално със сделката от 20.03.2009г. чрез даване вместо изпълнение съгласно уговорката по договора от 27.11.2008г. за прехвърляне на първи и трети етаж от сградата. Съдът е посочил, че ищецът не се е противопоставил на прехвърлянето на първия и на третия етаж на свързаното дружество – [фирма], не е претендирал договорената сума за строителните дейности до груб строеж от ответника още към 2009г. Според съда това поведение на дружеството-ищец сочи на преминаване към алтернативната уговорка за уреждане на отношенията по строежа, инкорпорирана в съдържанието на двата договора от 27.11.2008г. като едно цяло. В решението е направен извода, че с предварителния договор от 10.10.2013г. е договорено отново даване вместо заплащане като заплащането на довършителните работи, останали за сметка на възложителя- теракот, фаянс и подови настилки, са заменени с продажбата на втория жилищен етаж. Според съда, тъй като тази продажба е реализирана на 24.04.2014г., отношенията между страните са изцяло уредени.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос от значение за изхода делото е този, който е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на него следва да е налице някоя от допълнителните предпоставки за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
Въпрос №1: „При наличие на предварителен договор и последвало сключване на окончателен договор с нотариален акт, запазват ли своето действие клаузите по предварителния договор, които са изключени от договореното с окончателния договор?” и въпрос №2: „При наличие на предварителен договор и последвало сключване на окончателен договор с нотариален акт, допустимо ли е в окончателния договор страните да изменят направени от тях съществени договорки в предварителния договор?” нямат характеристиката на въпроси, попадащи в общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Решаващите доводи на въззивния съд за липса на задължение за плащане от страна на възложителя на претендираните с исковата молба суми за строителни работи по изграждането и довършването на процесната сграда, са свързани с уговорката във втория договор от 27.11.2008г. за даване (прехвърляне собствеността на първия и третия етаж) вместо плащане на цената и с уговорката в предварителния договор за уреждане на отношенията, свързани с договора за строителство, включително и на довършителните работи, чрез прехвърляне собствеността на втория етаж в полза на строителя или на посочено от него лице. Съдът не е приел (както се твърди във въпрос №1), че някои клаузи на предварителния договор са изключени от страните в окончателния договор, нито (както се твърди във въпрос №2), че в окончателния договор страните са направили съществени изменения в договорки от предварителния договор. Единствено в решението е посочено, че клаузите в предварителния договор относно погасяването на предходно задължение, не са задължителен елемент на предварителния договор като предпоставка за сключването на окончателен договор. В тази връзка поставените от касатора въпроси не се явяват значими за конкретния спор по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.
Но дори да се приеме, че поставените въпроси са обусловили решаващите изводи на съда в контекста на изразеното в мотивите към решението становище, че уговорката в предварителния договор за погасяване на задълженията по договора за строителство чрез прехвърляне собствеността върху втория етаж поражда правно действие, независимо, че не е включена в нотариалния договор, в случая не са налице твърдените от касатора допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касация. В представената с изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК съдебна практика – решение №32/04.03.2002г. по гр.д.№849/2001г. на ВКС, V г.о., решение от 11.05.2004г. по гр.д.№1402/2003г. на ВКС, ІІ г.о. и решение №118/06.10.2010г. по т.д.№1053/2009г. на ВКС, ІІ т.о., не са дадени отговори на поставените от касатора въпроси, което от своя страна не може да обоснове извода, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, респ., че се решават противоречиво от съдилищата. В цитираната практика е застъпен извода, че страните могат в съответствие със свободата на договаряне (чл.9 ЗЗД) да постигат съгласие по отношение на съществени елементи на договора до неговото сключване, без да са обвързани с постигнатото съгласие по тези елементи в предварителния договор. Това становище по никакъв начин не е относимо за възможността в предварителния договор да се съдържат други клаузи за погасяване на предходни задължения, които уговорки впоследствие да не бъдат отразени в окончателния договор. Не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (в изложението не са изложени аргументи за това, както се изисква в т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК), тъй като разпоредбата на чл.19 ал.2 ЗЗД не изключва възможността в предварителния договор страните да уредят други свои отношение, извън законовото изискване предварителният договор да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор.
Въпрос №3: „При наличие на два договора от една и съща дата между едни и същи страни с различни наименования, какъв е признакът, по който следва да се приеме, че единият е продължение на другия и кога се счита, че са два отделни договора?”, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като от една страна въпросът е зададен общотеоретично, а от друга – отговорът на въпроса е обусловен от конкретното съдържание на договорите и установяването на действителната обща воля на страните по тях.
На основание чл.81 във вр. с чл.78 ал.3 ГПК касаторът [фирма] следва да бъде осъден да заплати на В. В. сумата 600лв. – заплатен адвокатски хонорар за правна защита в касационното производство.
Мотивиран от горното, ВКС, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №50 от 05.05.2017г., постановено по в.т.д.№111/2017г. по описа на Бургаски апелативен съд, т.о.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] да заплати на В. К. В. – ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] ет.4 ап.17 сумата 600лв. /шестстотин лева/ – заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: