О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 63
гр. София, 04.02.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1716/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „УниКредит Булбанк” АД и И. П. Т. срещу решение № 1061 от 19.02.2018 г., постановено по в. гр. д. № 6466/2017 г. на Софийски градски съд, ІV „б” състав. С посоченото решение, след частична отмяна на решение № 61149 от 14.03.2017 г. по гр. д. № 38139/2016 г. на Софийски районен съд, е признато за установено по иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.143, т.12 ЗЗП, предявен от И. П. Т. против „УниКредит Булбанк” АД, че клаузите на чл.11.2 от договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 322 от 24.06.2008 г. и чл.9.4 от Общите условия са нищожни поради тяхната неравноправност по смисъла на чл.143, ал.1, т.12 ЗЗП, и на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е осъдено „УниКредит Булбанк” АД да заплати на И. П. Т. сумата 5 535.86 лв., равностойна на 2 830.40 евро, представляваща начислени и платени без основание възнаградителни лихви по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 322 от 24.06.2008 г. за периода 11.07.2011 г. – 05.07.2016 г.; потвърдено е решението на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата 5 535.86 лв., претендирана като платени без основание възнаградителни лихви за периода от 03.07.2008 г. до 10.07.2011 г.; присъдени са разноски на страните по чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
В касационната жалба на ищеца И. П. Т. от гр.София се поддържа, че въззивният съд е постановил очевидно неправилно решение като е приел, че искът по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е предявен за сумата 11 071.72 лв. Касаторът твърди, че е посочил сумата 11 071.72 лв. като приблизителен размер на иска с цел определяне на дължимата държавна такса, но в открито заседание пред първоинстанционния съд е конкретизирал, че искът е за сумата 14 762.81 евро и в хода на устните състезания, както и във въззивната жалба, е претендирал заплащане на тази сума. Поради това моли въззивното решение да бъде отменено и осъдителният иск да бъде уважен изцяло с присъждане на разноски.
В изложение към касационната жалба ищецът – касатор е обосновал приложното поле на касационния контрол с основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
В касационната жалба на ответника „УниКредит Булбанк” АД – гр.София, се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в частта, с която са уважени исковете по чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил защитния му довод за приложимост към спорното правоотношение на разпоредбата на чл.41, ал. ЗКНИП, признаваща безусловно право на ищеца да погаси предсрочно кредита и изключваща един от елементите от фактическия състав на чл.143, ал.1, т.12 ЗЗП. Навежда оплаквания за необоснованост и противоречие с материалния закон на изводите в решението относно начина на формиране на лихвата по кредита; за необсъждане на заявения с отговора на въззивната жалба довод по приложението на чл.298, ал.3 ТЗ; за неправилно възприемане и обсъждане на противопоставеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност по чл.111, б.”б” ЗЗД. Жалбата съдържа и изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Страните оспорват взаимно жалбите си по съображения, изложени в отговори по чл.287, ал.1 ГПК. В отговора на ответника – касатор е направено и искане за присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежат на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Производството пред Софийски районен съд е образувано по искова молба на И. П. Т., с която са предявени установителен иск за признаване за нищожни поради неравноправния им характер съгласно чл.143, ал.1, т.12 ЗЗП на клаузите на чл.11.2 от договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 322/24.06.2008 г. и на чл.9.4 от приложимите към договора общи условия на банката – кредитор и осъдителен иск за „възстановяване недължимо платените суми на основание чл.55 от Закона за задълженията и договорите”. След като е констатирал, че в исковата молба не са посочени ответник по исковете и размер на надвнесените суми, претендирани като недължимо платени на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, съдът е оставил без движение исковата млоба и е указал на ищеца да отстрани нередовностите й. С молба от 29.08.2016 г. ищецът е уточнил, че ответник по исковете е „УниКредит Булбанк” АД и че към м. юни 2010 г. размерът на надвнесената сума е 2 830.44 евро или 5 535.86 лв., а за периода от м. юни 2010 г. до м. август 2 016 г. е не по-малко от надвнесената сума за първия период, поради което „цената на иска ще е приблизително 11 071.72 лв.”. С разпореждане от 28.09.2016 г. първоинстанционният съд е определил на основание чл.70, ал.3 ГПК цена на иска с правна квалификация чл.55 ЗЗД в размер на 11 071.72 лв., която не е променяна по предвидения в процесуалния закон ред. До приключване на съдебното дирене в първата инстанция ищецът не е предприемал процесуални действия за изменение на иска, в т. ч. и за увеличение на посочения в уточнителната молба „предварителен” размер от 11 071.72 лв. В хода на устните състезания процесуалният представител на ищеца е поискал съдът да осъди на основание чл.55, ал.1 ЗЗД „УниКредит Булбанк” АД „да върне сумите, определени в експертизата, а именно 14 762.81 евро”.
С решение от 14.03.2017 г. Софийски районен съд е отхвърлил обективно съединените исковете по чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.55, ал.1 ЗЗД като неоснователни. В мотивите към решението съдът е изложил съображения, че оспорените с установителния иск клаузи не са неравноправни по смисъла на чл.143, ал.1, т.12 ЗЗП и нищожни по смисъла на чл.146, ал.1 ЗЗП, поради което претендираната с осъдителния иск сума – 11 071.72 лв., не е дадена на основание нищожна клауза, нито е престирана без основание.
Сезиран с въззивна жалба от ищеца, Софийски градски съд е постановил обжалваното с касационната жалба въззивно решение, с което е признал клаузите на чл.11.2 от договора за кредит и чл.9.4 от общите условия за нищожни по смисъла на чл.146, ал.1 ЗЗП, уважил е осъдителния иск на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата 5 535.86 лв., представляваща платени без основание начислени възнаградителни лихви по кредита за периода 11.07.2011 г. – 05.07.2016 г., и е потвърдил първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за останалите 5 535.86 лв., претендирани като недължимо платени възнаградителни лихви за периода от 03.07.2008 г. до 10.07.2011 г.
От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно, че между страните е сключен договор за банков ипотечен кредит от 24.06.2008 г., с който ответникът е предоставил на ищеца банков кредит на стойност 50 000 евро за покупка на недвижим имот и извършване на довършителни работи, а ищецът е поел задължение да върне получения кредит на месечни анюитетни вноски, съобразно уговореното в договора и приложимите към него общи условия на банката. С чл.11.2 от договора страните са договорили, че кредитополучателят дава съгласието си на кредитора да променя едностранно размера на годишния лихвен процент по т.4.1.а и съответно размера на анюитетната вноска при условията на чл.9.4 от общите условия (ОУ). В клаузата на чл.9.4 ОУ е предвидено, че при кредити, погасявани чрез анюитетни погасителни вноски, при всяко нарастване на базовия лихвен индекс с повече от 0.5 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер банката променя годишния лихвен процент в същия размер, като промяната влиза в сила автоматично с публикуване на новата стойност на съответния лихвен индекс и без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните; Банката може да промени размера на анюитетната вноска по нейна преценка и в интерес на кредитополучателя, включително и към момент, различен от промяната на лихвения процент; Кредиторът уведомява кредитополучателя и третите задължени лица за извършената промяна чрез последващо промяната извлечение по кредит, предоставено не по-късно от 45 дни след извършването й. В чл.4 на договора за кредит е уговорено, че годишният лихвен процент се формира от базов лихвен индекс – едномесечен E. и надбавка, който към момента на сключване на договора е съответно 4.465 % и 2.735 % или 7.20 %. Според заключението на счетоводната експертиза, за времето от подписване на договора до предявяване на исковете на 11.07.2016 г. дължимата сума по договора за кредит при приложение на чл.4 от договора и коректно изменение на лихвения процент е 13 086.13 евро, а платената от кредитополучателя сума за същия период е 27 848.94 евро, т. е. с 14 762.81 евро повече от дължимото.
След задълбочен анализ на клаузите на чл.11.2 от договора за кредит и чл.9.4 ОУ и на относимите към тях доказателства въззивният съд е достигнал до изводи, че : Двете клаузи не са индивидуално уговорени и ищецът – кредитополчател не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, поради което те не попадат в изключението на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП. В договора за кредит е уговорена плаваща възнаградителна лихва, която се формира от базов лихвен индекс – едномесечен E. и надбавка (фиксиран компонент), като с клаузите на чл.11.2 и чл.9.2 е предоставено право на банката да променя едностранно размера на дължимата годишна лихва, а оттук – и размера на месечните погасителни вноски, чрез промяна на годишния лихвен процент, която не подлежи на договаряне от страните. П. по този начин, банката може да увеличи уговорената цена на кредита, без да сочи конкретен фактор за промяната и без потребителят да има право да се откаже от договора. Посочването на E. като обективен пазарен индекс не може да компенсира абстрактно предвидените в текста на договора субективни фактори за промяна на годишния лихвен процент, поради което уговорките относно начина на формиране на годишния лихвен процент покриват признаците на чл.143, ал.1, т.12 ЗЗП. Освен това съдържанието на клаузите не отговаря и на изискването на чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ при отпускане на кредита банката да посочи в писмена форма метода за изчисляване на лихвата и условията, при които тя може да бъде променяна до пълното погасяване на кредита.
В зависимост от така направените изводи въззивният съд е приел, че клаузите на чл.11.2 и чл.9.4 ОУ са неравноправни по смисъла на чл.143, ал.1, т.12 ЗЗП, което обуславя тяхната нищожност съгл. чл.146 ЗЗП. Като неприложимо към двете спорни клаузи е преценено изключението по чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП. Съдът е изложил съображения, че договорът за кредит не съдържа клауза, даваща право на кредитополучателя да го прекрати незабавно след уведомяване от банката за промяна на лихвения процент и на размера на анюитетната вноска. Посочил е, че уговорената в договора възможност за предсрочно погасяване на кредита от потребителя не е равнозначно на право за едностранно прекратяване на договора поради предприета от насрещната страна промяна на условията по него, респ. че изключението по чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП предполага потребителят да може да упражни правото на едностранно прекратяване на договора свободно – без пораждане на неблагоприятни последици за него като напр. използване на финансов ресурс от друга банка, каквато хипотеза не е предвидена в текста на конкретния договор.
Изводът за нищожност на клаузите на чл.11.2 чл.9.2 е мотивирал въззивния съд да счете за основателна и исковата претенция на ищеца за връщане на част от сумите, начислени като възнаградителни лихви съобразно променения въз основа на нищожните клаузи лихвен процент, които са недължимо платени по смисъла на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Съдът е съобразил заключението на счетоводната експертиза, според което недължимо платените за целия исков период суми възлизат на 14 762.81 евро, но е преценил, че произнасянето по осъдителния иск следва да бъде ограничено до размера, за който искът е предявен пред първоинстанционния съд – 11 071.72 лв.
В изпълнение на правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд се е произнесъл и по поддържаното от ответника възражение за изтекла погасителна давност. Възражението е заявено с отговора на исковата молба, в който ответникът се е позовал на кратката погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД. Като е съобразил, че с иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД се претендира вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване, съдът е изразил становище, че към спора е приложима общата 5-годишна погасителна давност – т.7 от ППВС № 1/1979 г., а не кратката 3-годишна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД. Съобразявайки направените от ищеца уточнения на периодите, за които се претендира връщане на недължимо платени лихви, въззивният съд е приел, че възражението за давност е основателно по отношение на периода 03.07.2008 г. – 10.07.2011 г., който обхваща претенцията за сумата 5 535.86 лв., и неоснователно за периода 11.07.2011 г. – 05.07.2016 г., за който ответникът дължи сумата 5 535.86 лв. В съответствие с възприетото разрешение искът по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е уважен за сумата 5 535.86 лв. и е отхвърлен до пълния претендиран размер от 11 071.72 лв.
По искането на ищеца – касатор за допускане на касационно обжалване :
Касаторът – ищец е поискал въззивното решение да се допусне до касационно обжалване като очевидно неправилно поради погрешната преценка на въззивния съд относно размера на иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, уредена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без осъществяване на присъщата за същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, би представлявала основание по чл.281, т.3 ГПК за отмяна на въззивното решение и подлежи на преценка само в случай, че решението се допусне до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
От мотивите към обжалваното решение не може да се направи извод, че решението е явно необосновано или че е постановено при особено тежки нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила. За да приеме, че искът по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е предявен за сумата 11 071.72 лв. и да ограничи произнасянето си по иска до размер на посочената сума, въззивният съд е съобразил направеното от ищеца уточнение на петитума на исковата молба, определената от първоинстанционния съд по реда на чл.70 ГПК цена на иска и липсата на предприета от ищеца промяна в насока увеличение на размера на иска до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция – чл.214, ал.1, изр.3 ГПК. След като до изтичане на срока по чл.214, ал.1, изр.3 ГПК ищецът не е поискал от съда да допусне увеличение на иска над посочения в уточнителната молба и в определението по чл.70 ГПК размер от 11 071.72 лв., изявлението на процесуалния му представител в хода на устните състезания пред първоинстанционния съд, че претендира осъждане на ответника да върне като недължима сумата 14 762.81 евро, „определена в заключението”, не обвързва съда със задължение да се произнесе относно дължимостта на сумата 14 762.81 евро.
Поради изложеното преценката на въззивния съд, че осъдителният иск е предявен за сумата 11 071.72 лв., не предпоставя очевидна неправилност на въззивното решение като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ЗЗД.
По искането на ответника – касатор за допускане на касационно обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК ответникът е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси : „1. Идентично ли е правото на отказ от договора по т.12 на чл.143 ЗЗП с правото на предсрочно погасяване на ипотечния кредит по чл.41, ал.1 ЗКНИП; 2. Ако потребителят не се възползва от правото си по т.12 на чл.143 ЗЗП и не се откаже от договора, а го приеме и заплати увеличената от търговеца цена, това не го ли лишава от правото на иск за връщане на увеличението; 3. Приложими ли са указанията за 5-годишна погасителна давност, дадени в ППВС № 1/79 г., по отношение на изменението на чл.111, б.”б” ЗЗД от 1993 г. или не”.
Допускането на касационно обжалване по първия въпрос се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдения, че поради липса на съдебна практика по приложението на чл.41, ал.1 ЗКНИП произнасянето на ВКС ще допринесе за създаване на практика по един нов текст от нов закон. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа и за втория въпрос с аргументи, че по въпроса няма отговор в практиката на ВКС, а същият е от съществено значение за решаването на всички дела за надплатени суми за лихва и произнасянето по него е от значение за точното прилагане на закона от всички съдилища. Във връзка с третия въпрос се сочи, че като е приел за приложими указанията в ППВС № 1/1979 г., въззивният съд е постановил очевидно неправилно решение по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Наведено е и твърдение, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, тъй като при разрешаване на спора за надплатените лихви въззивният съд не е обсъдил приложението на чл.298, ал.3 ТЗ.
Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е този въпрос, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран с основанието и петитума на исковата молба, и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело. Първите два въпроса от изложението не могат да се квалифицират като обуславящи за изхода на делото, тъй като не са обсъждани в мотивите към обжалваното решение и въззивният съд не е формирал решаващи изводи, свързани с приложението на чл.41 ЗКНПИ. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК освобождава касационната инстанция от задължение да се произнася по поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че доколкото въззивният съд не се е произнасял по приложението на чл.41, ал.1 ЗКНИП към правоотношението, предмет на разрешения с въззивното решение правен спор, допускането на касационно обжалване по формулираните в т.1 и т.2 въпроси не би допринесло за промяна на постановения с обжалваното решение правен резултат.
Въпросът по т.3 не кореспондира с мотивите към обжалваното решение и също не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. За да се произнесе относно приложимата погасителна давност, въззивният съд е съобразил, че предмет на предявения от ищеца осъдителен иск е вземане, произтичащо от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. В зависимост от правната природа на вземането съдът е приел, че за него е приложима общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, в каквато насока са задължителните указания в т.7 от ППВС № 1/79 г. С осъдителния иск не е претендирано нито вземане за обезщетение, нито вземане с характер на периодичен платеж, поради което обосноваването на приложното поле на касационния контрол с въпроса дали указанията за 5-годишна погасителна давност, дадени в ППВС № 1/79 г., са приложими по отношение на изменението на чл.111, б.”б” ЗЗД от 1993 г., е нелогично.
От мотивите към обжалваното решение не може да се направи извод, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК поради релевираните от ответника – касатор пороци. Произнасянето на въззивния съд за приложимост на общата петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД е обусловено от правната природа на вземането, предмет на осъдителния иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД – вземане за неоснователно обогатяване (т.7 от ППВС № 1/1979 г.). Правните съображения, с които съдът е мотивирал възприетото разрешение относно давността, не насочват към явна необоснованост и към тежки нарушения на закона, предпоставящи допускане на касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Лаконичното твърдение, че въззивният съд не е обсъдил приложението на чл.298, ал.3 ТЗ, не би могло да послужи като аргумент за допускане на решението до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 6466/2017 г.
По отговорността за разноски :
С оглед недопускането на касационно обжалване по подадената от ищеца касационна жалба, на ответника – касатор следва да се присъдят разноски в размер на сумата 1 680 лв. – заплатено по банков път адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор по чл.287, ал.1 ГПК.
Разноски на касатора – ищец не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства за извършени от него разноски за защита срещу жалбата на другата страна.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1061 от 19.02.2018 г., постановено по в. гр. д. № 6466/2017 г. на Софийски градски съд, ІV „б” състав.
ОСЪЖДА И. П. Т. с ЕГН 7611066302 със съдебен адрес гр.София, бул. „Драган Цанков” № 31Б, да заплати на „УниКредит Булбанк” АД с ЕИК[ЕИК] сумата 1 680 лв. – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :