О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 630
гр. София, 12.11.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 750/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Проект 21” Е. – [населено място], срещу решение № 2804 от 29.11.2018 г., постановено по т. д. № 3909/2018 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение от 01.06.2018 г. по т. д. № 2925/2017 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част е отхвърлен предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Проект 21” Е. против „К енд К Е.” ЕАД иск за установяване съществуването на вземане за сумите 45 867.09 лв. – незаплатена наемна цена за периода 01.05.2016 г. – 07.04.2017 г. по договор за наем на недвижим имот от 27.08.2014 г., и 10 736.44 лв. – неустойка по договора за периода от падежа на всяка наемна вноска до 20.06.2017 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение в производството по ч. гр. д. № 40052/2017 г. на Софийски районен съд.
В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил материалния закон – чл.238 ЗЗД, като е приел, че наемното правоотношение е прекратено чрез изпращане на уведомление от новия собственик на имота до трето, чуждо на правоотношението лице. Навежда оплакване, че дори да се приеме за допустимо и възможно прекратяването на наемния договор да се извърши чрез уведомяване на трето лице, в случая изпратеното от „Т. Принцес Хотел” АД до „Техномаркет България” АД уведомление, на което се е позовал въззивният съд, не е произвело прекратително действие по отношение на договора за наем, тъй като получателят не е разполагал с правото да представлява наемателя „К енд К Е.” ЕАД и да приема адресирани до него изявления.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и с част от основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол е посочена и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „К енд К Е.” ЕАД – [населено място], който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да отмени решението на Софийски градски съд в обжалваната осъдителна част и да отхвърли предявения от „Проект 21” Е. против „К енд К Е.” ЕАД установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на парично вземане, формирано като сбор от неплатена наемна цена за периода 01.05.2016 г. – 07.04.2017 г. и неустойка по договор за наем на недвижим имот от 27.08.2014 г., за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, Софийски апелативен съд е приел, че договорът за наем е прекратен преди 01.05.2016 г., поради което през исковия период страните не са били обвързани от наемно правоотношение и ответникът – наемател не дължи наем за ползването на наетия имот, както и неустойка за неизпълнение на задължението за наем.
От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно по делото, че на 27.08.2014 г. страните са сключили договор, с който ищецът „Проект 21” Е. е отдал за временно възмездно ползване на ответника „К енд К Е.” ЕАД недвижим имот, представляващ търговски парк, изграден в УПИ І в кв.42b по плана на [населено място]; Наемодателят „Проект 21” Е. е сключил договора в качеството на наемател на обекта по силата на договор от 01.08.2014 г. със собственика на имота „С. П. С.” Е.; С постановление за възлагане, издадено по изп. дело № 20158740400236 на ЧСИ С. П., влязло в сила на 08.04.2016 г., 5010/8005 ид. части от наетия имот били възложени на „Т. Принцес Хотел” АД; С писмо вх. № 16-1243/09.05.2016 г. новият собственик уведомил „Техномаркет България” АД – дружество, осъществяващо фактическата власт върху наетия имот по силата на сключен с „К енд К Е.” ЕАД договор за търговско представителство от 17.03.2014 г., че на основание чл.238 ЗЗД е прекратил наемния договор с едномесечно предизвестие до първоначалния наемател „Проект 21” Е., и поискал да му бъде предаден имота.
При така установените факти по делото въззивният съд е достигнал до следните правни изводи : Съгласно разпоредбата на чл.237 ЗЗД в случай на прехвърляне на недвижим имот договорът за наем остава в сила спрямо приобретателя, ако е бил вписан в имотния регистър; ако има достоверна дата, договорът за наем е задължителен за приобретателя до предвидения в него срок, но за не повече от една година от прехвърлянето; ако няма достоверна дата и наемателят е във владение на имота, договорът за наем е задължителен за приобретателя като договор без определен срок. Първоначалният договор за наем между „С. П. С.” Е. и „Проект 21” Е. няма достоверна дата и не е бил вписан в имотния регистър, с оглед на което същият е бил задължителен за приобретателя на имота „Т. Принцес Хотел” АД като договор за наем без определен срок и след заместване на първоначалния наемодател за дружеството – приобретател е възникнало правото да го прекрати с едномесечно предизвестие по реда на чл.238 ЗЗД. Валидното упражняване на правото за прекратяване на договора се установява от писмото с вх. № 16-1243/09.05.2016 г., отправено от „Т. Принцес Хотел” АД до „Техномаркет България” АД, което съдържа недвусмислено изявление на новия собственик, че е отправил едномесечно предизвестие до наемателя на имота „Проект 21” Е. за прекратяване на наемния договор, и едновременно с това обективира покана до фактическия ползувател да освободи имота. С достигане на изявлението до първоначалния наемател „Проект 21” Е. договорът за наем е прекратен, от което по аргумент от чл.234, ал.2 ЗЗД е последвало и прекратяване на сключения между „Проект 21” Е. и „К енд К Е.” ЕАД договор за пренаемане и е отпаднало задължението на ответника да заплаща на ищеца наем за ползването на наетия имот.
Въззивният съд е преценил като неоснователен довода на ищеца – въззиваем, че поради относителния характер на наемното правоотношение уведомлението до трето за правоотношението лице – ползувателят на имота „Техномаркет България” АД, не е могло да породи целеното от приобретателя на имота едностранно прекратяване на договора за наем по реда на чл.238 ЗЗД. След преценка на писмото от 09.05.2016 г. въззивният съд е направил извод, че получаването му от фактическия ползувател на имота „Техномаркет България” АД не е несъвместимо с валидното упражняване на правото за прекратяване на договора за наем, тъй като в съдържанието му е обективирано изрично и недвусмислено изявление на новия собственик за по-рано отправено предизвестие до първоначалния наемател „Проект 21” Е. за прекратяване на договора за наем на конкретна дата. Изложени са и съображения, че писмото е адресирано до „Техномаркет България” АД по причина, че то е упражнявало фактическата власт върху имота по силата на договор за търговско представителство с последния наемател „К енд К Е.” ЕАД, който е негов едноличен собственик на капитала и член на съвета на директорите.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси, за които твърди, че са „от съществено значение за изхода на правния спор” : „1. При пренаемането има два договора – между наемодател и наемател и последващ го договор между наемател и пренаемател. Може ли в този случай наемодателят да прекрати облигационната връзка с наемател като отправи изявление по чл.238 ЗЗД до пренаемателя, но не и до наемателя; 2. Счита ли се за надлежно уведомено едно ЮЛ, учредено под формата на еднолично акционерно дружество, ако волеизявлението е адресирано и достигнало само до едноличния му акционер и член на СД без представителна власт”. Допускането на касационно обжалване по първия въпрос е аргументирано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката в решение № 37/25.01.2005 г. по гр. д. № 297/2004 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 113/28.07.2009 г. по т. д. № 753/2008 г. За втория въпрос се сочи бланкетно чл.280, ал.1, т.3 ГПК с уточнението „значение за развитието на правото”.
Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК се допуска, когато с обжалваното въззивно решение е разрешен правен въпрос, включен предмета на спора и обусловил решаващата правна воля на съда по конкретното дело (чл.280, ал.1 ГПК), ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК; Посочването на обуславящия правен въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК допълнителни предпоставки. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.
Поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото, тъй като отхвърлянето на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск не е обусловено от тяхното разрешаване. Въззивният съд не е отрекъл относителния характер на всяко едно от правоотношенията, породени от договора за наем и от последващия договор за пренаемане на имота, и не е приел, че договорът за наем може да бъде прекратен от наемодателя чрез отправяне на едностранно изявление по реда на чл.238 ЗЗД до пренаемателя, но не и до наемателя. За да отхвърли иска, съдът е формирал извод, че договорът за наем е прекратен чрез едностранно изявление на приобретателя на наетия имот, встъпил в правата на първоначалния наемодател след придобиване на собствеността върху имота, отправено до насрещната страна по договора за наем – наемателят, който има качеството и на пренаемодател. Изводът, че прекратяването е извършено чрез едностранно изявление на наемодателя до наемателя, е основан на представеното по делото писмо, с което наемодателят е поканил третото лице, осъществяващо фактическа власт върху имота, да му го предаде. Съдът обаче не е придал на самото писмо значението на изявление за едностранно прекратяване на договора по реда на чл.238 ЗЗД, а го е разгледал като косвено доказателство за извършено по-рано прекратяване на договора чрез едностранно изявление до наемателя. Аргумент за това е констатацията в мотивите към въззивното решение, че писмото съдържа „изрично и недвусмислено волеизявление за отправено предизвестие до „Проект 21” Е. (наемател, респ. пренаемодател) за прекратяване на договора за наем”. Предвид извода, че прекратяването на договора е последица от надлежно отправено изявление по чл.238 ЗЗД до наемателя, въззивният съд не е обсъждал и не се е произнасял дали третото лице разполага с представителна власт по отношение на пренаемателя, осъществяващ дейността си под формата на еднолично акционерно дружество. След като не са обусловили изхода на делото, поставените от касатора въпроси не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и не се налага обсъждане на поддържаните във връзка с тях допълнителни предпоставка по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. За изчерпателност следва да се отбележи, че при съпоставяне на мотивите към въззивното решение с мотивите към посочените от касатора решения не се констатира първият въпрос да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, което да предпоставя допускане на решението до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено бланкетно и непълно – твърди се, че вторият въпрос от изложението е от значение само за развитието на правото, поради което касационната инстанция не дължи произнасяне по него.
По изложените съображения решението по в. т. д. № 3909/2018 г. на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, уредена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността по чл.281, т.3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към решението, без да е необходимо да се извършва присъщата на производството по чл.290, ал.2 ГПК касационна проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице, когато въззивният съд е постановил решението си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, игнорирал е императивни правни норми, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът е квалифицирал обжалваното решение като очевидно неправилно по съображения, че въззивният съд е нарушил основни материалноправни разпоредби като е приел, че облигационната връзка между две лица може да се прекрати като се изпрати уведомление за това до едно чуждо на правоотношението лице. Посочените съображения, освен че не кореспондират с мотивите към решението (в които е направен извод, че договорът е прекратен от новия собственик с едностранно изявление до първоначалния наемател, за което се съдържат данни в отправеното до третото лице – ползувател на имота писмо от 09.05.2016 г.), не насочват към очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а предполагат извършване на касационна проверка по реда на чл.290, ал.2 ГПК относно правилното приложение на закона от въззивния съд. Необходимостта от такава проверка е несъвместима с очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и тъй като в рамките на правомощията за селекция на касационните жалби съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно, не намира основание да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. 3909/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Разноски не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2804 от 29.11.2018 г., постановено по т. д. № 3909/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :