О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 630
София, 24.09.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 04.06.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т. дело № 891 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.С. против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 306 от 03.07.2012 год., по в.т.д. № 639/2012 год., с което е потвърдено решение № 166 от 28.02.2012 год., по т.д.№ 15/2011 год. на Пловдивския окръжен съд за отхвърляне на предявените от касатора, като ищец, срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове: по чл.82 ЗЗД, във вр. с чл. 426-428 ТЗ/ отм./ за заплащане на сумата 94 065.51 лв., представляваща обезщетение за претърпяна от ищцовото ТД в резултат на неизпълнението на ответника по договор за разплащателна сметка имуществена вреда и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 23 865 лв. мораторна лихва върху главницата на задължението за периода, считано от датата на отправената покана до завеждане на делото, като в тежест на жалбоподателя е възложена и отговорността за деловодните разноски.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му и решаване на правния спор по същество от касационната инстанция.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е обосновал приложното поле на касационния контрол с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното право, а именно:
1.” Може ли едно лице да се позовава на вписани в ТР обстоятелства, относно представителните правомощия, ако знае, че тези пълномощия са прекратени?”; 2. „Правилата относно оповестителното действие на вписването спрямо всички лица ли важат, или само спрямо трети добросъвестни лица?” и 3. „Знанието на трето лице, че представителните и управителни пълномощия на едно лице са прекратени, макар прекратяването да не е вписано в ТР, прави ли го недобросъвестно лице?”.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване в срока по чл.287, ал.1 ГПК, считайки, че в случая не е доказано наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване, доколкото формулираните правни въпроси нямат обуславящо значение за делото. Алтернативно застъпеното становище е за неоснователност на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че не е налице договорно неизпълнение от страна на ответната Б., произтичащо от сключен между същата и праводателя на ищеца- ТД [фирма] договор за разплащателна сметка, поради което липсва основание за ангажиране на договорната и отговрност за обезвреда.
След обстоен анализ на доказателствения материал по делото решаващият състав на Пловдивският апелативен съд е изложил съображения, че при конкретно осъщественото разпореждане със суми от сметката на ищцовото ТД ответникът АД е действал изцяло в изпълнение нарежданията на нейния титуляр, доколкото единствен законен представител, по арг. от чл.235 ТЗ, е надлежно вписаният в Търговския регистър към релевантния за спора момент Г.Д., издал същите.
Наведени са в тази вр. доводи, че макар и ОС”Р.” П. да е едноличен собственик на капитала на АД, то той не е титуляр на разплащателната сметка на дружеството, поради което не би могъл да дава в това си качество действителни и противопоставими на ответната Б. нареждания, както за блокирането и, така и за плащане от същата, освен, ако не е налице изрично взето в този смисъл решение по чл.147, ал.2 ТЗ, каквото по делото отсъства.
При обосноваване на крайния си правен извод за неоснователност на предявените искове- главен и акцесорен, въззивният съд, позовавайки се на императивните разпоредби на чл.231, ал.4 ТЗ и чл.235, ал.4 и ал.5 ТЗ е счел, че по отношение на решенията, с които от името на АД се поемат права и задължения, вкл. се извършват разпоредителни действия с авоарите му, релевантно е единствено волеизявлението на съответното упълномощено да представлява дружеството лице, вписано в търговския регистър, на което решението на ОС”Р.” П., като едноличен собственик на капитала на същото за неговото освобождаване е противопоставимо, но няма обвързващо трети лица действие.
Затова, според съжденията на въззивния съд, Банката платец не е недобросъвестно трето лице, както твърди ищцовото ТД, тъй като за същата, независимо от отправеното и от различен от титуляра на разплащателната сметка правен субект, частно съобщение за настъпила промяна в представителната власт на последния, липсва законово основание да отрече надлежно вписаните представителни правомощия до прекратяването им и оповестяването на този факт, съобразно разпоредбите на ТЗ.
С оглед решаващите мотиви на въззивния съд настоящият съдебен състав на ВКС счита за релевантни поставените от касатора в изложението му материалноправни въпроси, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно е позоваването на въведените селективни критерий, заявени като едновременно относими към всички правни въпроси..
Предвид цитираните, като израз, на съществуващо противоречие в практиката на съдилищата по поставените въпроси на материалното право, съдебни актове на различни по степен съдилища в страната и на ВКС, но постановени при действието на ГПК/ отм./, следва да се приеме, че всъщност то, по арг. от т.2 и т.3 на ТР№ 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, е относимо към критерия за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК .
Посочените в тази вр. решения, обаче, освен, че са без отбелязване да са влезли в сила, поради което само на това основание допълнителната процесуална предпоставка се явява недоказана, са и по същество неотносими към поставените правни въпроси.
Съгласно разясненията в т.3 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в пълно несъответствие с даденото разрешение на същия този въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на ГПК/ отм./.
В случая именно този идентитет между разрешените в обжалвания съдебен акт и цитираната практика на съдилищата правни въпроси, отсъства.
Решение № 886/28.02.2006 год., по т.д.№ 159/2005 год. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 372 от 05.01.2007 год., по в.гр.д. № 566/2006 год. на Великотърновския апелативен съд и решение № 606/22.06.2007 год.,по т.д.№ 250/2007 год. на ТК, касаят приложението на чл.140, ал.3 и ал.4 ТЗ и конститутивния характер на вписването на определени обстоятелства, но за ТД, правно и структурно обособено в Е., каквато не е разглежданото.
Решението на СГС от 07.07.2004 год., по а.х.д.№ 237/2004 год. на ІІІ а. о. е постановено по административноправен спор по реда на ЗДСл, поради което, по арг. от т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, обективно не би могло да обоснове твърдяното противоречие по т. 2 на чл.280, ал.1 ГПК.Същото се отнася и за решение № 1023/ 21. 06. 2004 год., по гр.д.№ 1987/2002 год., доколкото то касае само и единствено представителната власт на изпълнителния директор по отношение на прекратяване на трудовите договори.
Решение № 166/2009 год., по в.гр.д.№ 462/2009 год. на ГК е постановено по иск с правно основание чл.135 ЗЗД, като разгледаните в тази вр. въпроси за добросъвестността на длъжника и за прекратяване на пълномощното по чл.41 ЗЗД са единствено с оглед специфичния характер на този отменителен иск.
Останалите съдебни актове – определения на ВКС по чл.288 ГПК и решения на ВАС, въобще не се включват в практиката на съдилищата по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно т.3 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС и не следва да бъдат обсъждани.
Неоснователно е поддържано и селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че същото е аргументирано по начин, който не съответства на разясненията, дадени с т.4 на ТР№ 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС относно вложеното от законодателя съдържание в същото, то по въпроса за приложението на чл.231, ал.4 ТЗ , който всъщност е относим към втория формулиран материалноправен въпрос е налице задължителна практика на касационната инстанция – служебно известните на настоящия съдебен състав решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 122/03.11.2009 год., по т.д.№ 122/2009 год. и № 115 от 01.10. 2009 год., по т.д.№ 308/2009 год., с която въззивният съд изцяло се е съобразил.
Ответната по касационната жалба страна е претендирала своевременно заплащане на деловодните разноски, които при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК, следва да и бъдат присъдени на осн. чл.78, ал.3 ГПК, в размер на сумата 2000 лв., съгласно приложено пълномощно и платежно нареждане, удостоверяващи реалната им престация.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 306 от 03.07.2012 год., по в.т.д. № 639/ 2012 год..
ОСЪЖДА [фирма], гр.С. да заплати на [фирма], [населено място] сумата 2000 лв./ две хиляди лева/, деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: