5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 630
София, 28.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети декември през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 4543 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната жалба на Т. К. Т. с адрес в [населено място], приподписана от адв. Е. Ф., против определение № 2447 от 21 септември 2017 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1989 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2017 г., с което е потвърдено определение № 8704 от 25 август 2017 г., постановено по гр.д. № 4118 по описа на районния съд в [населено място] за 2017 г. за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявения иск.
В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на обжалваното определение на всички основания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Сочи се, след пространно проследяване на предприетите от частния жалбоподател действия по спора, че обжалваното определение представлява отказ от правосъдие, а съдии от окръжния съд в [населено място] са извършили престъпление по чл. 5 ГПК като не са допуснали искана тройна съдебномедицинска експертиза и не са изпълнили задължителни за тях решения на ВКС, поради което са се лишили от функционалния си имунитет. Подчертано е, че съдът не се е произнесъл по иска срещу Министерството на правосъдието, като без мотиви са третирани други относими случая, но размесени в неразбираем порядък, факти. Според частния жалбоподател злепоставящо и изопачено е представено твърдението, че е анекдотично да се приеме функционален имунитет при неспазване на закона от съдиите, а посоченото, че е нарушавал съда в съдебната зала, без да се заявяват каквито и да е годни за това доказателства за подобни нарушения, буди неоснователно съмнение за предубеденост и пристрастие. С допълнение към жалбата от 06.10.2017 г. се представят писмени документи. С последващо допълнение от 20.10.2017 г. се поддържа, че съдът е разгледал делото в нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, гарантиращ правото на справедлив съдебен процес при състезателно начало. Неправилно, според жалбоподателя, съдът е извел правна квалификация на предявения от него иск по чл. 45 ЗЗД, вместо по чл. 49 ЗЗД, тъй като се търси от държавата репарирането на вреди, причинени от длъжностни лица. В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпроси, за които се претендира, че са обусловили изхода на делото и попадат в приложното поле на чл. 280, ал.1, т. 1 – 3 ГПК.
С обжалваното определение е съобразено, че пред първата инстанция частният жалбоподател е предявил искова молба против Министерството на правосъдието за присъждането на сумата от 150 лева, която той е изплатил по сметка на окръжния съд в [населено място] за изготвена съдебнопсихиатрична експертиза по водено от ищеца предходно дело; в хода на процеса е уточнено, че се претендират още 9000 лева неимуществени вреди, както и че исковата претенция е насочена и против съдиите Г., К. и Ч. за сумата от 150 лева по повод съдебнопсихиатричната експертиза и сумата от 9000 лева по повод унижения и притеснения, довели до стрес и покруса; след многократното оставяне без движение на исковата молба с първоинстанционното определение № 8704 от 28 август 2017 г. районният съд в [населено място] е прекратил производството по делото, като се е позовал на функционалния имунитет на съдиите, прокламиран в нормата на чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Република България. Като приема този резултат за правилен, въззивният съд сочи, че според съдебната практика функционалният имунитет обхваща всички случаи, в които магистратите действат в това си качество, постановявайки съдебни актове в рамките на дадените им от Конституцията и законите на страната правомощия, включително и по отношение на изложените в тези актове съображения, обосноваващи необходимостта от извършване на определени съдопроизводствени действия. Подчертано е, че личната гражданска отговорност на магистрата за изложените в съдебен акт мотиви не може да бъде ангажирана по реда на чл. 45 ЗЗД. Съдът приема, че от твърденията на ищеца не може да се обоснове извод, че исковата претенция е насочена срещу вещото лице – д-р А. Д., изготвила сочената съдебнопсихиатрична експертиза, а единствено към решаващия състав на окръжния съд в [населено място].
Частната жалба в частта й, с която се обжалва определението на въззивния съд за потвърждаване на първоинстанционното определение за прекратяване производството по делото по иска по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, за сумата от 150 лева имуществени вреди, е процесуално недопустима с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК (в редакцията й до изменението с ДВ бр. 86/2017 г.). Според посоченото правило не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева включително по граждански дела. С оглед на изложеното и предвид приложението на чл. 69, т. 1 ГПК, според която разпоредба размерът на цената на иска по делото съответства на претендираното парично вземане, следва да се приеме, че касационното обжалване е недопустимо по тази претенция. С оглед препращането на чл. 274, ал. 4 ГПК по отношение на частните жалби към режима на обжалване на решенията, не подлежат на касационно обжалване определенията по дела, решенията по които не биха подлежали на касационен контрол. Затова частната жалба следва да се остави без разглеждане като процесуално недопустима в тази й част.
К. съд намира, че подадената жалба в останалата й част е допустима, но касационно обжалване по нея не следва да бъде допуснато по поставените от жалбоподателя въпроси.
Не е обуславящ за изхода на делото първият от поставените въпроси: допустимо ли е при доказано в хода на съдебното производство и записано в съдебните протоколи за съдебните заседания на непозволеното увреждане в резултат от виновно противоправно деяние на съдиите да не допуснат исканата тройната съдебномедицинска експертиза, задължителна за съдиите съгласно решение № 236 по гр.д. № 4545/2005 г., и в.гр.д. № 644/2010 г., І г.о., ВКС, по чл. 290 ГПК, при изпълнение на работата на правителството като възложител по чл. 49 ЗЗД, да се отказва допущане до касационно обжалване на основание чл. 132 от Конституцията на Република България. На първо място, експертизата е способ за доказване в съдебния процес на относими по делото факти, които са от значение за пораждането и съществуването на спорното правоотношение. Недопустимостта на съдебния процес относно дадено субективно право касае отсъствието на процесуалните предпоставки, съответно наличието на процесуални пречки за разглеждането на предявения иск и предшества дейността по доказването му. Поради това и в конкретния случай въззивният съд не е взел отношение по въпросите за вината на ответниците, нито е обсъждал изобщо необходимостта от назначаването на експертиза по делото, доколкото е приел, че изобщо не е компетентен да изследва тези въпроси. Изводът за недопустимостта на иска се свежда до липсата на правораздавателна компетентност на съда да разрешава спор или въпрос в рамките, очертани от ищеца в исковата му молба. Така соченото от частния жалбоподател разрешение в решение № 197 по гр.д. № 187/2016 г. на окръжния съд в [населено място] (извън обстоятелството, че частният жалбоподател не е удостоверил влизането му в сила, за да може да послужи за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК) не е необходимо да бъде преценявано.
Вторият въпрос допустимо ли е въззивният съд да върне делото на районния съд при установени нередовности по жалбата, вместо да повтори опороченото действие на районния съд и да се произнесе по жалбата, също е лишен от обуславящо изхода на спора значение за делото. С обжалваното определение въззивният съд не е връщал делото на първоинстанционния съд, а единствено е потвърдил постановения от него акт. Делото е било върнато на районния съд с друго определение – № 1634/16.06.2016 г. по ч.гр.д. № 1166/2017 г. на окръжния съд в [населено място], което не е предмет на настоящата частна касационна жалба. То е постановено по различно частно гражданско дело и не е обусловило мотивите на въззивния съд в настоящото обжалвано определение. Значението на посоченото определение се свежда само до извода за нередовността на исковата молба и то на етап от развитието на съдебното исково производство, който предшества връщането на исковата молба с определението от 25 август 2017 г., което именно е станало предмет на инстанционен контрол в настоящото производство. Тълкуването на ВКС в решение № 194 по т.д. № 363/2010 г., ІІ т.о., (относно правомощията на въззивния съд да приложи чл.100 ГПК/отм./ при констатирана нередовност на исковата молба в хода на въззивното производство), макар да е относимо към посочения въпрос, не е от значение за спора, след като той не е обусловил изхода му.
Без конкретно формулиран въпрос се твърди, че съдът не е изяснил всички факти по делото, не е поставил въпроси на страните по посочените от тях факти в съдебно заседание, след което да направи правна квалификация в доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК. Дори и да се приеме, че в нарушение на разясненията, дадени от ВКС, ОСТГК, в т. 1 на ТР № 1/2009 г., може да се изведе въпрос за задължението на съда да обсъди всички факти по делото и да даде правна квалификация на спора, след като постави въпроси по чл. 145 ГПК, то и този въпрос не е обуславящ изхода на спора, тъй като въззивният съд не е съобразявал наличието на подобни процесуални нарушения, понеже оплаквания в тази насока не са излагани от частния жалбоподател във въззивната му жалба срещу определението на първата инстанция за прекратяване на производството по делото. Затова не е необходимо да се съобразяват и разрешенията, дадени от ВКС в сочените решение № 1 по гр.д. № 3793/2015 г., І г.о., и решение № 212 по гр.д. № 1392/2016 г., ІІІ г.о.
Не се обосновава допускане на касационното обжалване и по въпроса допустимо ли е съдиите да не осигуряват на страните равна възможност да упражняват предоставените им права. Този въпрос страната навежда при позоваване на разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 ГПК и подкрепя значението им с оплаквания за брутално нарушаване на процесуални права и системно унижение и злепоставяне от страна на съдиите. Тези твърдения не се установяват от страната, а освен това се и опровергават от данните по делото. На жалбоподателя е указвано многократно с разпореждания от 30 март 2017 г., 11 април 2017 г., 29 юни 2017 г., да конкретизира точно претенциите си, да посочи от какви точно обстоятелства извежда иска си и да индивидуализира ответниците. Посочените съдопроизводствени действия на съда разкриват приложение на служебното начало по чл. 7 ГПК изцяло в полза на жалбоподателя, поради което въззивният съд не е дал разрешение в обжалваното определение в контекста на поставения въпрос. Не е налице поради това и общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Накрая, не е обуславящ изхода на спора и въпросът може ли да участват като съдии и вещи лица в съдебно производство ако са взели участие при решаване на делото в друга инстанция, където са поддържали различно тълкуване на същите факти. По делото не се установява членовете на съдебния състав, постановил обжалваното определение, да са дали друго тълкуване по претенции за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, произтекли от поведението на конкретно посочени съдии, изразило се в приемане на невярно експертно заключение и възприемане на изводите му в съдебен акт, и в задължаване на ищеца да внесе допълнителна сума за възнаграждение на вещо лице.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната касационна жалба на Т. К. Т., с адрес в [населено място], против определение № 2447 от 21 септември 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 1989 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2017 г. в частта му, с което е потвърдено определение № 8704 от 25 август 2017 г., постановено по гр.д. № 4118 по описа на районния съд в [населено място] за 2017 г. в частта за прекратяване на производството по иска по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, за сумата от 150 лева имуществени вреди.
В тази му част определението може да се обжалва в едноседмичен срок от получаване на препис с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 2447 от 21 септември 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 1989 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2017 г. в останалата обжалвана част.
Определението в тази част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: