О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 631
гр. София, 22.07.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на шести април през две хиляди шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. 2225 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
С касационна жалба [фирма] обжалва решение № 476 от 11.03.2015 г. по т.д. 4237/14 г., Софийски апелативен съд, 9 състав като неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Счита, че са налице основанията по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Спорът по делото според касатора следвало да бъде формулиран както следва: Налице ли е правно основание за владение на процесния имот, което следва да бъде приравнено на добросъвестното владение по отношение на плодовете от вещта, което изключва правото на собственика на имота да получи обезщетение за ползата, от която последният е бил лишен. Преценката на въззивния съд била относно факта, че със сключването на предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот купувачът е придобил качеството на добросъвестен владелец по отношение на плодовете от вещта и била осъществена хипотезата на чл. 70, ал. 3 от ЗС. А това бил материалноправен въпрос, който имал определящо значение за спора по делото съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК. Произнасянето било в противоречие с практиката на ВКС, а това било основание за допускане на касационно обжалване. Твърди също така и противоречие с решение № 81 от 07.07.20008 г. ТК, I ТО на ВКС, където е прието, че тълкуването по реда на чл. 20 ЗЗД не можело да подменя волята на страните, обективирана в чл. 8 от предварителния договор за покупко-продажба. [фирма] бил многократно канен да освободи имота. В нарушение на постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 549 от 29.10.2010 г. по гр.д. 56/10 г., ВКС, IV ГО, въззивният съд не направил доклад, в който да посочи кои факти се нуждаят от доказване.
Освен това въззивният съд не бил се съобразил с факта, че между страните било налице наемно правоотношение и се произнесъл в противоречие с решение № 477 от 20.07.2010 г. по гр.д. 1081/10 III ГО на ВКС и решение № 391 от 26.5.2010 г. по гр.д. 765/09 г. III ГО на ВКС.
Ответникът [фирма] оспорва касационната жалба. Относно обстоятелството, дали купувач по предварителен договор придобива правата по чл. 70, ал. 3 от ЗС счита, че купувачът има право да събира гражданските плодове. Позовава се на решение № 270 от 26.6.2012 г. по гр.д. 1056/11 г., I ГО на ВКС. Не било спорно, че договорът за наем е прекратен със сключване на предварителния договор. Софийски апелативен съд бил приел, че с констативния протокол от 15.08.2008 г. се изменя чл. 8 от предварителния договор. С оглед разясненията в ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, счита, че не е трябвало въззивният съд да прави доклад по делото. Моли да не се допуска до касационно обжалване съдебното решение на въззивния съд.
Върховният касационен съд на Република България, в състав на Второ търговско отделение като взе предвид данните по делото и доводите на страните намира следното:
С обжалваното въззивно решение № 476 от 11.03.2015 г. по т.д. 4237/14 г. Софийски апелативен съд е приел, че правното основание на предявения иск от [фирма] срещу [фирма] е чл. 59 от ЗЗД като ищецът бил искал да бъде осъден ответникът да му заплати обезщетение за ползване на един недвижим имот, негова собственост за периода 01.04.2008 г. – 12.12.2012 г. При така предявения иск съдът е приел, че между страните е бил сключен договор за наем на същия недвижим имот, а впоследствие след 15.02.2008 г. между страните е сключен предварителен договор за покупко-продажба на този недвижим имот. Предварителният договор не е обявен за окончателен като искът за това е отхвърлен с влязло в сила съдебно решение. Въззивният съд е приел, че владението на недвижимия имот след 15.02.2008 г. е ставало на основание предварителния договор, като ответникът е приравнен с предварителния договор на добросъвестен владелец и не дължи обезщетение за ползване на имота на собственика на основание чл. 70, ал. 3 от ЗЗД. Този мотив въззивният съд е обосновал и с извода му, че от съдебното решение за отхвърляне на иска с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, се установява, че предварителният договор не е нищожен, а необявяването му за окончателен е по причина, че не е налице съгласие на общото събрание на [фирма] за прехвърляне на собствеността. Това е обусловило решаващите изводи на съда, че като придобил владението на основание предварителния договор, ответникът не дължи обезщетение за ползването на имота на това основание за посочения процесен период, въпреки отхвърляне на иска с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и установяване на правото на собственост на ищеца върху процесния имот.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът [фирма] сочи следните въпроси:
1. Налице ли е правно основание за владение на процесния имот, което следва да бъде приравнено на добросъвестното владение по отношение плодовете от вещта, и което изключва правото на собственика да получи обезщетение за ползата, от която последният е бил лишен? Сочи, че приравняването, което е извършил въззивният съд е в противоречие с решение № 35 от 25.02.2013 г. по гр.д. 669/12 г., II ГО на ВКС. Неправилни били изводите на въззивния съд, че със сключването на валиден предварителен договор, автоматично като последица купувачът по същия придобива правата по чл. 70, ал. 3 от ЗС по отношение плодовете от вещта. Също така било налице произнасяне в противоречие с решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д. 761/2008 г. на І ТО на ВКС където е прието, че тълкуването по чл. 20 ЗЗД не може да подменя волята на съда. Счита, че владението на имота в случая е предадено на основание договор за наем, а не на основание сключения между страните предварителен договор за продажба на същия имот. След прекратяване на договора за наем не било изпълнено задължението за връщане на имота.
2. Сочи нарушение на процесуалните правила – решение 549/29.10.2010 г. по гр.д. 56/10 г. 4 ГО на ВКС, въззивният съд не бил направил доклад по делото, не посочил кои обстоятелства са безспорни между страните и кои се нуждаят от доказване, не е дал указания как се разпределя доказателствената тежест. А това не е дало възможност на съда да признае, че ответникът е ползвал имота след прекратяване на договора за наем и така е постановил решение в противоречие с решение по чл. 290 от ГПК № 477 от 20.07.2010 г. по гр.д. 1081 /10 г. ГК III ГО на ВКС и решение № 391 от 26.05.2010 г. по гр.д. 765/10 г. III ГО на ВКС. Сочи още противоречие с решение № 28 от 09.06.2014 г. по т.д. 1578/13 г. I ТО на ВКС, решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д. 761/2008 г. на I ТО на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че допускането на въззивното решение до касационно обжалване се обуславя от осъществяване на основната предпоставка – касаторът да е посочил въпроса, разрешен от въззивния съд, като общо основание за допускане до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК и когато са осъществени някои от допълнителните основания съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК, така както е разяснено в тълкувателно решение № 1/2009г. от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 на ОСГТК на ВКС.
Посоченият от касатора въпрос под номер 1 в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, е разрешен от въззивния съд – съдът е приел, че отношенията между страните след 15.02.2008 г. са подчинени не на прекратен договор за наем, а на сключен предварителен договор и ползването на имота е станало на основание предварителния договор. Въпросът за това дали правилно са установени фактите с оглед доказателствата по делото, не може да послужи за основание за допускане на решението до касационен контрол, така както е постановено в разясненията в т. 1 от ТР 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Само разрешеният материалноправен въпрос би бил общо основание за допускане до касационно обжалване. Следователно разрешеният от въззивния съд въпрос – служи ли предварителният договор, с който е предадено владението на недвижимия имот, за който е сключен, като основание за ползване от бъдещия купувач и ползва ли го без основание, ако не е сключен окончателен договор, е въпросът, който е разрешен от въззивния съд и е посочен от касатора.
В случая настоящият съдебен състав следва да прецени дали освен общото основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК е налице и допълнително основание затова, така както е регламентирано в чл. 280, т. 1 – т. 3 от ГПК. Касаторът се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – посоченията материалноправен въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд. Но съгласно съдебните решения, на които касаторът се позовава не се установява обжалваното въззивно решение да е постановено в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, основание по чл. 280, т. 1 от ГПК.
Посочените решения № 81 от 07.07.2009 г. по т.д. 761/08 г ТК, I TO на ВКС, решение № 477 от 20.07.2010 г. по гр.д. 1081/2010 г. III ГО на ВКС, решение № 391 от 26.05.2010 г. по гр.д. 765/2009 г., III ГО на ВКС, решение № 35 от 25.02.2013 г. по гр.д. 669/12 г., II ГО са поставени по реда на чл. 290 от ГПК като отговарят на разрешени въпроси относно уреждане на отношенията след прекратяване на договор за наем, респ. при уредени с договора за наем отношения за направени ремонтни работи в чужд имот или за правата на недобросъвестния владелец. А в настоящия случай въззивният съд не е разрешавал такъв материалноправен въпрос.
В конкретния случай по настоящето дело, въззивният съд е приел за доказан факта, че правоотношенията между страните са възникнали и съществували по договор за наем по отношение на този имот. Този договор за наем според въззивния съд е прекратен и е сключен друг вид договор, предварителен договор за покупко-продажба. Въз основа на предварителния договор за покупко-продажба е предадено и осъществявано владение в процесния период. Според въззивния съд този нов договор създава нови отношения между страните и те не подлежат на регламентация като отношения след прекратен договор за наем и ползване на имота от [фирма] без основание. Според въззивния съд, е налице ново основание за ползване на имота, а не продължаване на ползавне на имота след прекратяване на договор за наем. Решенията, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, цитирани по-горе, не съставляват допълнително основание за допускане на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК, тъй като не се отнасят до поставеното общо основание за допускане на въззивните решения до касационно обжалване в конкретния случай. Разрешеният в обжалваното решение въпрос е в съответствие с решение № 270 от 26.06.2012 г. по гр.д. 1056/11 г. I ГО на ВКС, съгласно което с обратна сила на може да отпадне основанието на владението, уредено от нормата на чл. 70, ал. 3 от ЗС и законодателят е приел тази норма именно за случаи на разрешаване на направените подобрения, когато владелецът е започнал да свои вещта. В стадия по чл. 288 от ГПК правилността на обжалваното въззивно решение, съгласно посоченото в т. 1 от ТР 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав намира, че разрешеният от съда материалноправен въпрос, не е постановен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд.
По отношение на втория посочен процесуално правен въпрос, посочен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, разрешен от въззивния съд, настоящият съдебен състав, намира, че не е осъществено общото основание за допускане на решението за касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК, както е разяснено в т. 1 от ТР 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът се позовава на решение, постановено по реда на чл. 290 от ГПК № 549 от 29.10.2010 г. по гр.д. 56/10 г. IV ГО, относно задълженията на въззивния съд. Касаторът, твърдейки че не са му дадени указания за установяване на релевантни за него факти, е посочил това нарушение на процесуалните правила. Настоящият съдебен състав намира, че съгласно данните по делото липсва така твърдяното разрешение на процесуалния въпрос, тъй като във въззивната жалба липсва оплакване относно неправилно разпределяне на доказателствената тежест, от една страна, от друга страна, първоинстанционният съд е съставил доклад на основание чл. 146 от ГПК в съответствие със заявените от страните права и посочените оплаквания във въззивната жалба като съгласно тях не е приемал за доказани факти, различни от приетите за доказани от първоинстанционния съд. Следователно не е разрешен посочения от касатора процесуалноправен въпрос относно задълженията на въззивната инстанция да укаже на страните за кои факти следва да посочат и представят доказателства. Освен това е налице задължителна практика, изразена в т. 2 от ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, разясняваща, че въззивният съд извършва решаваща дейност по отношение на спора между страните и това налага не извършването на изцяло нов доклад, а само указания на страните за кои факти не са посочили доказателства. Така релевираният процесуалноправен въпрос не е разрешаван от съда и не е приложимо посоченото тълкувателно решение относно въззивното производство. Следователно с поставянето на въпрос две от изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК не е налице обща предпоставка за допускане на касационно обжалване. А при липса на общо основание за достъп до касационно обжалване не е налице и допълнителното такова, дефинирано от касатора като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
При този изход на спора на ответника по касационната жалба следва да се присъдят поисканите от него разноски за настоящето производство, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Следващите се разноски са в размер на 4 000 лв адвокатско възнаграждение, за което е удостоверено от упълномощения адвокат С. А., че е получен в брой в деня на подписване на договора за процесуално представителство от 22.6.2015 г.
Съдът
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 476 от 11.03.2015 г. по т.д. 4237/14 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение , 9 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица], ет. 2 сумата от 4 000 лв, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК направените по делото разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.