7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 631
София, 23.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 3044/2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадени са касационни жалби от Ю. А. Г., А. А. Г., Й. М. А., Н. Н. А., Р. М. Т. и Е. М. Т. против решение от 7. 03. 2016 г. по гр. д. № 14/2016 г. на ОС – Търговище, ГО, 1 с-в.
Ю. А. Г. и А. А. Г. обжалват решението В ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от В. А. Ж., А. А. А., Ш. Х. Х. и С. А. Ж. срещу Ю. А. Г. и А. А. Г. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване ищците за собственици и осъждане на ответниците да им предадат владението върху нива от 14,003 дка, м. „К. Я.“, имот № 013001 и нива от 9,006 дка в м. „Ченгене М.“, имот № 029001, находящи се в [населено място]. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ищците не са подали отговор срещу тази жалба.
Й. М. А. и Н. Н. А. обжалват решението В ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от В. А. Ж., А. А. А., Ш. Х. Х. и С. А. Ж. срещу Й. М. А. и Н. Н. А. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване ищците за собственици и осъждане на ответниците да им предадат владението върху нива от 16, 193 дка, м. „К.“, имот № 025010 и нива от 14, 906 дка в м. „Д.“, имот № 026033, находящи се в [населено място]. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ищците не са подали отговор срещу тази жалба.
Р. М. Т. и Е. М. Т. обжалват решението В ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от В. А. Ж., А. А. А., Ш. Х. Х. и С. А. Ж. срещу Р. М. Т. и Е. М. Т. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване ищците за собственици на нива от 14,003 дка, м. „К. Я.“, имот № 013001, нива от 9,006 дка в м. „Ченгене М.“, имот № 029001, нива от 16, 193 дка, м. „К.“, имот № 025010 и нива от 14, 906 дка в м. „Д.“, имот № 026033, находящи се в [населено място] и В ЧАСТТА, с която е отменен, на осн. чл. 537, ал. 2 ГПК, нотариален акт № 36, т. 1, дело № 289/2012 г. на нотариус с рег. № 317, с район на действие Т., с който Р. М. Т. е признат за собственик по давност на описаните по-горе недвижими имоти. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответниците по тази касационна жалба В. А. Ж., А. А. А., Ш. Х. Х. и С. А. Ж. изразяват становище за неоснователност на същата и за липса на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение на районен съд, с което са уважени предявените от В. А. Ж., А. А. А., Ш. Х. Х. и С. А. Ж. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, чл. 537, ал. 2 ГПК и чл. 108 ЗС както следва: а/. срещу Р. М. Т. и Е. М. Т. – искове по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 537, ал. 2 ГПК – за признаване ищците за собственици на нива от 14,003 дка, м. „К. Я.“, имот № 013001; нива от 9,006 дка в м. „Ченгене М.“, имот № 029001; нива от 16, 193 дка, м. „К.“, имот № 025010; нива от 14, 906 дка в м. „Д.“, имот № 026033у всички находящи се в [населено място], както и предявеният иск по чл. 537, ал. 2 ГПК, за отмяна на нотариален акт № 36, т. 1, дело № 289/2012 г. на нотариус с рег. № 317, с който Р. М. Т. е признат за собственик по давност на описаните имоти; б/ срещу Ю. А. Г. и А. А. Г. – искове по чл. 108 ЗС, за признаване ищците за собственици и осъждане на ответниците да им предадат владението върху нива от 14,003 дка, м. „К. Я.“, имот № 013001 и нива от 9,006 дка в м. „Ченгене М.“, имот № 029001, находящи се в [населено място]; в/. срещу Й. М. А. и Н. Н. А. – искове по чл. 108 ЗС, за признаване ищците за собственици и осъждане на ответниците да им предадат владението върху нива от 16, 193 дка, м. „К.“, имот № 025010 и нива от 14, 906 дка в м. „Д.“, имот № 026033, находящи се в [населено място].
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че ищците са придобили собствеността върху процесния имот на основание наследяване на А. А. Д., починал 1999 г., и съпругата му С. М. Ж., починала 2006 г., и възстановяване на собствеността на А. Д. с решение № Щ от 3. 04. 1995 г. на ПК – Т., въз основа на което в полза на наследодателя бил издаден и констативен нотариален акт № 12/25. 03. 1999 г., т. 3, рег. № 1397, дело № 460/99г. на нотариус Г., рег. № 317 с район на действие този на ТРС. За неоснователно е прието възражението на ответниците за нищожност на решение № Щ от 3. 04. 1995 г. на ПК – Т., поради неподписване от председателя и секретаря на поземлената комисия на протокол-решение № 9349 от 1. 12. 1992 г., с който е признато право на възстановяване на собствеността с план за земеразделяне върху земеделски земи с обща площ 54, 9 дка. Прието е, че протоколът по чл. 18ж, ал. 2 ППЗСПЗЗ само признава право на възстановяване на собствеността върху определен размер и категория земеделски земи, но няма конститутивно действие, поради което неподписването му от законоустановения към постановяването му състав на поземлената комисия няма за последица недействителност на реституционното решение № Щ от 3. 04. 1995 г. на ПК – Т., възстановяващо собствеността на А. Д. върху индивидуализирани по плана за земеразделяне земеделски земи. За неоснователно е прието и възражението за неприключила реституционна процедура, поради липса на скици на възстановените с решението имоти – прието е, че имотите са индивидуализирани в достатъчна степен по вид, площ, категория, номера по плана за земеразделяне и граници, че за същите са били издадени скици от 25. 10. 1994 г., описани като приложени документи към констативния нотариален акт № 12/99г.
За неоснователно е прието възражението на ответниците Р. М. Т. и Е. М. Т. за придобиване на собствеността върху процесните имоти по давност, чрез упражнявано в периода 2002 г. – 2012 г. владение. Прието е, че показанията на свидетелите Д. и А. установяват, че всички наследници на А. Д. живеят в Република Турция, след смъртта на наследодателя съпругата му С. е упълномощила Р. да управлява и обработва земите, наследниците всяка година, по време на престоя си в България, се интересували от земите и искали част от рентата, но Р. им обяснявал, че няма рента поради слаба реколта, а показанията на свидетелите на ответниците М. и Я. установяват, че Р. Т. е обработвал и отдавал под аренда земеделски земи в [населено място], но не установяват период на ползване на имотите и заявяват, че не знаят дали земеделските земи са били негови. Прието е, че Р. Т. е бил упълномощен през 2000 г. от преживялата съпруга на общия наследодател на ищците А. Д., С. Ж., поч. 2006 г., да управлява и обработва имотите му, което е станало по писмено искане на Р. Т., като в тази връзка е обсъдено приложено към исковата молба от същия до наследниците на А. Д. писмо – искане за упълномощаване /л. 14 от делото на Т./ и нотариално заверено пълномощно от 2000 г. /л. 15 от делото на Т./. Приет е за оборен изводът на нотариуса в н.а. № 36/2012 г., за придобиване на собствеността върху процесните имоти от Р. Т. по давност.
За неоснователни са приети възраженията на ответниците Ю. А. Г., А. А. Г., Й. М. А., Н. Н. А. за придобиване собствеността върху процесните имоти на основания договор за покупко-продажба от 14. 10. 2013 г., сключен с н.а. № 87/2013 г., и договор за покупко-продажба от 11. 03. 2015 г., сключен с н.а. № 83/2015 г. Прието е, че тези сделки не са породили придобивно действие, тъй като продавачът Р. М. Т. не е бил собственик на прехвърлените имоти.
В приложеното от касаторите Р. М. Т. и Е. М. Т. към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните правни въпроси: а/. допустим ли е положителен установителен иск за собственост, ако ответникът по иска към предявяването му не претендира да е собственик на заявения от ищеца имот и ищецът не е обосновал правния си интерес от иска; б/. допустимо ли е съдебно решение, с което е разгледан иск за собственост на непредявено основание; в/. валидно ли е решение на поземлена комисия /сега общинска служба по земеделие/ за възстановяване на собствеността, ако същото не е подписано от председател, секретар и необходимия брой членове на поземлената комисия; г/. дали упълномощаването, извършено от един от съсобствениците в полза на трето на съсобствеността лице, за извършване на действия по управление на целия съсобствен имот, поражда представителна власт за упълномощения за целия имот и сочи на упражнявано от тях, чрез съсобственика – упълномощител, владение върху имотите. Твърди се, че така поставените въпроси са решени в противоречие със задължителната съдебна практика – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По първия въпрос така твърдяното противоречие не е налице. В ТР № 4/14. 03. 2016 г. по т.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, точка 3Б се приема, че е налице правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба, тъй като разпореждането с чуждата вещ е правно действие, с което несобственикът в най-сериозна степен оспорва правото на собственост на действителния собственик, отричайки му правото да се разпорежда с вещта си, както и по съображения, че с предявяването на установителен иск за собственост и срещу прехвърлителя на имота действителният собственик ще реализира максимална по обем защита, тъй като постановеното решение ще формира сила на пресъдено нещо по отношение както на прехвърлителя, така и на приобретателя, засегнали правото му на собственост.
Вторият въпрос /за допустимостта на съдебно решение, с което е разгледан иск за собственост на непредявено основание/ не е обусловил решаващите му изводи, нито поставеният с него проблем е относим към конкретното дело. В исковата молба като придобивни основания ищците са посочили наследяване на А. А. Д. и успешно проведена в полза на последния земеделска реституция, с влязло в сила решение № Щ от 3. 04. 1994 г. на ПК – [населено място], въз основа на което е издаден и констативен нотариален акт № 12, т. 3, рег. № 1397, дело № 460/1999 г. по описа на нотариус Г., рег. № 317. Така въведените придобивни основания и правопораждащи собствеността на ищците факти са разгледани и от въззивния съд – прието е, че ищците са придобили собствеността върху процесните имоти по наследство от А. Д., който към смъртта си е бил собственик на имотите на основание влязло в сила реституционно решение по чл. 17 ЗСПЗЗ, постановено от ПК /сега ОСЗ/ – [населено място]. Никъде в мотивите към решението не се обсъжда дали ищците са придобили собствеността по давност и не се съдържа фактически или правен извод, касаещ това придобивно основание. В този смисъл, липсва противоречие между обжалваното решение и представеното от жалбоподателите решение № 223 от 19. 06. 2013 г. по гр. д. № 1006/2012 г., IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Третият въпрос, засягащ проблема с валидността на постановеното в полза на наследодателя на ищците решение на поземлена комисия /сега общинска служба по земеделие/ за възстановяване на собствеността в случай, че същото не е подписано от председател, секретар и необходимия брой членове на поземлената комисия, не е решен в противоречие с цитираните от касатора решение № 912 от 18. 01. 2011 г. по гр. д. № 1753/2009 г. на ВКС, I г.о. и решение № 389 от 25. 10. 2011 г. по гр. д. № 1362/2010 г. на ВКС, I г.о. За да приеме неоснователност на довода за нищожност на решение № Щ от 3. 04. 1994 г. на ПК – [населено място], с конститутивен характер – възстановяващо собствеността и представляващо индивидуален административен акт, окръжният съд е приел, че същото е подписано от председател, секретар и един член на постановилия го орган. В този смисъл е и редакцията на чл. 60, ал. 4 ППЗСПЗЗ към 3. 04. 1994 г., според която норма поземлената комисия се състои от председател, секретар и нечетен брой членове. Приетото от въззивния съд не противоречи на посочените решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, според които изискването на чл. 60, ал. 4 ППЗСПЗЗ съставът на поземлената комисия да се състои от председател, секретар и нечетен брой членове е свързано с възможността за формиране на мнозинство при вземане на решенията и в случаите, при които такова мнозинство е формирано, решението е валидно, независимо от това дали е взето при участие на четен или нечетен брой членове.
Последният въпрос /дали упълномощаването, извършено от един от съсобствениците в полза на трето на съсобствеността лице, за извършване на действия по управление на целия съсобствен имот, поражда представителна власт за упълномощения за целия имот и сочи на упражнявано и от тях, чрез съсобственика – упълномощител, владение върху съответните идеални части от имотите/ не е от значение при преценка основателността на направеното от ответниците Р. Т. и Е. Т. възражение за придобиване по давност на процесните имоти, чрез упражнявано в периода 2002 – 2012 г. владение, нито е обусловило изводите на въззивния съд, касаещи това възражение. Така направеното възражение е прието за неоснователно, поради неустановяване факта на владение на имотите от страна на Р. Т.. А изводът за неосъществявано от последния владение е направен след съвкупна преценка на събраните по делото гласни доказателства, които не установяват нито период на упражнявана фактическа власт, нито намерение за своене. Относно упълномощителната сделка въззивният съд е приел, че С. Ж. е упълномощила Р. Т. да управлява и обработва процесните имоти, което е станало по негово искане, обективирано в писмена форма /л. 14 от делото на Т./. Решението нито съдържа извод същата да е действала като пълномощник и на останалите съсобственици, нито да е владяла и техните идеални части. Дори да се приеме, че поставените въпроси са от значение за изхода на делото и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, то не е налице твърдяното от касатора противоречие с посочените от същия решение № 505 от 2. 09. 2011 г. по гр. д. № 741/2010 г. на ВКС, II г.о. и решение № 847 от 8. 12. 2009 г. по гр. д. № 1861/2008 г., III г.о. Въпросите, на които са дадени отговори в тези решения и по които е формирана задължителна съдебна практика са различни от поставените от касатора – в първото решение се обсъжда необходимото съдържание на пълномощно за продажба на недвижим имот и възможността чл. 42, ал. 2 ЗЗД за потвърждаване на сделката сключена без представителна власт, а във второто – непротивопоставимостта на действителния собственик на правата, придобити чрез валидна правна сделка от несобственик, както и невъзможността за отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК на нотариални актове за сделки. Поради изложеното, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението и по тези въпроси.
В обобщение, не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение в частта по предявените срещу Р. М. Т. и Е. М. Т. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 537, ал. 2 ГПК.
Изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на жалбоподателите Ю. А. Г., А. А. Г., Й. М. А., Н. Н. А. са с идентично съдържание.
Един от поставените в изложенията въпроси е дали установяването на правото на собственост на ищеца по иск с правно основание чл. 108 ЗС е необходима предпоставка за уважаването му, с твърдения, че приетото от окръжния съд по този въпрос противоречи на решение № 427 от 22. 05. 2009 г. по гр. д. № 1957/2008 г. на ВКС, IV г.о. Твърдяното противоречие не е налице. В цитираното решение на ВКС се приема, че при спор за право на собственост ищецът следва да установи, че е собственик на имота. В обжалваното решение са обсъдени посочените от ищците придобивни основания и правопораждащи факти, като е прието за установено, че ищците са придобили собствеността върху процесните имоти на твърдяните от тях основания – наследяване на А. А. Д. и успешно приключила в полза на наследодателя реституционна процедура по ЗСПЗЗ.
Останалите три въпроса са еднакви с въпросите, съдържащи се в изложението на Р. и Е. Т., поради което е безпредметно повторното им обсъждане. По съображения идентични на изложените по-горе /по повод жалбите на Р. и Е. Т./, настоящият състав намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението и по останалите въпроси, формулирани в депозираните от Ю. А. Г., А. А. Г., Й. М. А., Н. Н. А. изложения на основанията по чл. 280 ГПК
С оглед на горното, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и в частта по предявените срещу Ю. А. Г., А. А. Г., Й. М. А., Н. Н. А. искове по чл. 108 ЗС.
При този изход на делото жалбоподателите Р. М. Т. и Е. М. Т. ще следва да бъдат осъдени да заплатят на В. А. Ж., А. А. А., Ш. Х. Х. и С. А. Ж. по 500 лв. на всеки от тях /общо 2000 лв./ разноски за касационната инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение на адв. Г. Г. Г., АК – Шумен за защита срещу касационната жалба на Р. и Е. Т..
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 18 от 7. 03. 2016 г. по гр. д. № 14/2016 г. на ОС – Търговище, ГО, 1 с-в.
ОСЪЖДА Р. М. Т. и Е. М. Т. да заплатят на В. А. Ж., А. А. А., Ш. Х. Х. и С. А. Ж. по 500 лв. на всеки от тях /общо 2000 лв./ разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: