2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 631
гр. София, 08.07.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т.д. № 1705 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 609 от 26.01.2015г. по в.гр.д. № 921/2014г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено в уважителната част решение от 24.10.2013г. по гр.д. № 2749/2012г. на Софийски районен съд (поправено с решение от 28.11.2013г. в обжалваната му част). С първоинстанционното решение са признати за нищожни договорените клаузи по чл.3, ал.2, чл.3, ал.6, чл.6, ал.3 и чл.12 от договор за банков кредит за покупка на недвижим имот, като неравноправни, на основание чл.143, т.10 и т.12 З. по иск с правно основание чл.26, ал1.ЗЗД вр. чл.146, ал.1 З., предявен от В. К. Н. и И. В. Н. против [фирма] и [фирма] е осъдена на основание чл.55, ал.1 ЗЗД да заплати на В. К. Н. и И. В. Н. солидарно сумата от 3136.27 – представляваща сбор от недължимо платени суми по месечни вноски за периода от 28.10.2008г. до 28.03.2009г. по договор за банков кредит за покупка на недвижим имот, ведно със законната лихва върху сумата от 20.01.2012г. до окончателното плащане.
В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е недопустимо, а при условията на евентуалност е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се иска обезсилване като недопустими на въззивното и първоинстанционното решение, а при условията на евентуалност – на отмяна на второинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на исковете. Иска се и присъждане на разноските по делото за трите инстанции.
Ответниците по жалбата, В. К. Н. и И. В. Н., считат, че на основание чл.280, ал.2 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, поради което искат връщане на касационната жалба. Излагат и съображения за липса на основанията по чл.280 ГПК за допускане на касационния контрол, съответно за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Исковете за прогласяване на нищожност на клаузи от договор за кредит, като неравноправни, са неоценяеми, поради което не намира приложение ограничението по чл.280, ал.2 ГПК, относимо само за оценяеми искове. Старата практика на ВКС, цитираната от касатора, в която е прието, че тези искове са оценяеми, следва да се счита преодоляна с постановяване по реда на чл.274, ал.3 ГПК на определение № 449/29.07.2015г. по т.д. № 1567/2015г.на I ТО на ВКС и по реда на чл.290 ГПК на решение № 424/ 02.12.2015г. по гр.д. № 1899/ 2015г. на IV ГО на ВКС и решение № 77/ 22.04.2015г.по гр.д. № 4452/2014г. на III ГО на ВКС. Настоящият състав напълно споделя изложените в посоченото определение съображения, че когато съдържанието на договорната клауза, чиято нищожност се претендира, не касае основанието на вземането / престацията и не се отрича наличието на действително правно основание на престацията, а единствено реда и начина на определяне на вземането, или други уреждащи правоотношението елементи, искът за прогласяване на нищожността на клаузата е неоценяем. Доколкото изхода на спора по исковете по чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД е обусловен от този по исковете по чл.146 З., неонователни са доводите на ответниците по касацията, че предвид цената на осъдителните искове, те не подлежат на касационно обжалване., в каквато насока е трайната практика на ВКС.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че оспорените като нищожни клаузи – неравноправни по смисъла на З., са свързани с размера на уредените в процесния договор възнаградителна лихва, такси и комисионни и се касае за имуществени /оценяеми/ права. Доколкото с евентуалното установяване на нищожността на неравноправната клауза за кредитополучателите ще отпадне обвързващото й действие още от момента на сключването на договора, то въззивният съд е приел, че материалният им интерес е съизмерим с част от това, което е договорено да бъде върнато на банката, а именно една месечна вноска. Според съда, цената на иска не може да зависи от настъпването на бъдещи събития, а същевременно защитата чрез предявяване на иск за нищожност е допустима, както ако неравноправната клауза вече е била употребена, т. е. установените в нея права са били упражнени, така и преди това, но само ако договорът между страните е все още действащ и е в процес на изпълнение. Съдът е приел, че ищците са физически лица, на които по силата на сключения договор е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, поради което същите имат качеството на потребители по см. на пар.13, т.1 от ДР на З., а съответно банката е търговец по см.на пар.13, т.2 от ДР на З.. Оспорените клаузи касаят размера на годишната лихва, изменението на същата, както и дължимите такси, като въззивният съд е счел, че същите не се явяват индивидуално уговорени по см. на чл.146, ал.2 З., тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и типови условия на банката и кредитополучателите не са имали възможност да влияят върху съдържанието им. Банката е предложила писмено формулираните клаузи на договора за кредит, като липсват данни, че включването на оспорените клаузи в договора е в резултат на изричното им предварително обсъждане и съгласие на потребителите по отношение на тяхното съдържание, като доказателствената тежест в тази насока е на банката, с оглед правилото на чл.146, ал.4 З.. Потребителят е в положението на по – слаба страна в отношенията с банката, както от гледна точка на позицията му в преговорите, така и на степен на информираност, положението, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от банката условия, без да може да повлияе на съдържанието им. Въззивният съд се е позовал на приложимата за сключения през 2007г. ипотечен кредит разпоредба на чл.58 ЗКИ, от която е извел задължението на банката предостави безплатно и в писмена форма на клиентите си своите условия по кредитите, които съдържат най- малко данни за: общите разходи на кредита /такси, комисионни и други/; обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят; лихвеният процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; допълнителните задължения, свързани с разплащанията и условията и разходите при предсрочно погасяване на кредита. Направен е извод, че в спорните клаузи от процесния договор не са определени обективни, обосновани обстоятелства, при чието проявление би възникнало потестативното право на банката едностранно да променя договорения лихвен процент. В този смисъл въззивният съд е приел, че предметното съдържание на оспорените клаузи, които се отнасят до изменението на размера на възнаградителната лихва, е напълно неясно. Според съда, съгласието на страните трябва да е конкретно – дължимата престация трябва да е индивидуализирана по начин, който да позволява принудителното й изпълнение. Аргументирано е, че договорът за кредит не съдържа изрично препращане към Методологията за определяне на базисен лихвен процент и стойности на Б. на банката; не е направено признание от ищците за знанието й; същата е публикувана на интернет страницата на банката едва на 31.08.2010г.; банката е признала във въззивната жалба, че в текста на договора не се съдържа препратка към Общи условия или друг акт на банката, свързан с определяне на дължимите разходи или с реда за определяне или промяна на годишния лихвен процент; приложение не намира чл.33а, ал.4 З., в сила от 12.05.2010г., според който е достатъчно банката да публикува на интернет страницата си методиката и размера на референтния лихвен процент, без да е нужно да посочва тази методика в самия договор за кредит, доколкото в пар.5 ПЗР на З. приложението на разпоредбите на З. е изключено за сключените преди датата на влизането му в сила договори. Съдът е изложил съображения, че в разглеждания случай не е налице фактическият състав на изключението по чл. 144, ал.2, т.1 З., чийто предпоставките са доставчикът на финансовата услуга да е поел задължението да уведоми другата страна за извършените без предизвестие едностранни промени в лихвения процент в 7-дневен срок и другата страна по договора да има право незабавно да го прекрати, тъй като втората от посочените предпоставки не е уговорена – в договора липсва клауза, която да предоставя такава възможност на потребителя. Посочено е, че клаузите на чл.8 и чл.9 от договора не установяват право на потребителите да прекратят договора в хипотеза на едностранно увеличение на възнаградителната лихва, а предвиждат единствено възможност за кредитополучателите да изплатят предсрочно дълга по кредита и то при неблагоприятни последици – 4% такса върху размера на предсрочно погасената главница, докато чл.144, ал.2, т.1 З. изисква прекратяването на договора да може да се упражни свободно без неблагоприятни за потребителя последици. Допълнително е аргументирано, че дори да се приеме, че Методологията за определяне на базисен лихвен процент и стойности на БЛП е била оповестена по подходящ начин и е била известна на ищците и макар част от посочените в този акт основания за изменение на възнаградителната лихва да са от обективно естество, те не представляват „основателно съображение за едностранна промяна на възнаградителната лихва”, тъй като не е установен нито размерът на промяната на БЛП при изменение на съответния обективен показател, нито е предвидена правната възможност същият да бъде намаляван при снижаване на нефиксирания индекс /променлив компонент/, формиращ възнаградителната лихва. Ето защо, съдът е приел, че банката е обезпечила за себе си правото произволно да изменя БЛП, като го увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна /право на автономна преценка/ за реализиране на търговска печалба, като по този начин е накърнен принципът на добросъвестност и е създадено значително неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателите и то във вреда на последните. Съдът е стигнал до заключението, че липсата на такава информация преди да бъде сключен договорът по принцип не може да бъде компенсирана с това, че в хода на изпълнение на договора потребителите ще бъдат уведомени по предвидения ред за промяната на лихвения процент и че при поискване ще получат новия погасителен план, още повече, че ако не искат да приемат тази промяна, те не биха могли да прекратят договора. Следователно, обезпечаването на възможността банката едностранно да измени стойността на насрещната парична престация и при положение, че потребителят на тази банкова услуга няма възможност да се откаже безусловно от договора, поставя ищците в неравноправно положение, поради което съдът е приел, че клаузите от процесния договор са нищожни на основание чл.143, т.10 и т.12 З., създава се значително неравновесие в отношенията между страните, тъй като на банката се предоставя правото по всяко време от действието на договора едностранно да определи по свое усмотрение размера на различните банкови такси, заплащани за използване на предоставения финансов ресурс. Същевременно в оспорената клауза не е предвидена възможност договорът да бъде прекратен безусловно от кредитополучателя при изменение на Общите условия, предвиждащо увеличаване на размера на таксите и комисионните, поради което същата се явява неравноправна. С оглед нищожността на спорните клаузи, въззивният съд е счел, че процесната сума от 3 136,27 лева се явява платена при начална липса на основание.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК, като касаторът поставя следните правни въпроси: /1/ „Как следва да се определи цената на предявен установителен иск за прогласяване нищожността на клаузи от договор за кредит, които уреждат изменението на възнаградителната лихва по договора, след като ищецът изрично е посочил в исковата молба с какъв размер е неправомерното, според него, увеличение на всяка една месечна вноска, включваща, както дължима главница, така и лихва? Цената на този установителен иск равна ли е на размера на една месечна анюитетна вноска, както е приел СГС, или е равна на сбора на твърдяното от ищеца неправомерно увеличение на всички анюитетни вноски, считано от сключването на договора или от момента, от който оспорваната клауза е следвало да се прилага съгласно договора, до края на срока на договора?“; /2/ „При предявен установителен иск, с който се иска прогласяване нищожността на клаузи от договор за кредит, които уреждат изменението на възнаградителната лихва по договора, правилото на чл.69, ал.1, т.4 ГПК следва ли да се прилага съответно за оспорените договорни клаузи предвид обстоятелството, че всички те заедно могат да бъдат разглеждани като съглашение с определена стойност (стойността на уговореното възможно увеличение на възнаградителната лихва по договора)?“ – въпроси, решени в противоречие с определение № 290 от 08.04.2014г. по ч.т.д. № 953/2014г. на ВКС. /3/ „По спор относно неравноправни клаузи в договор с потребител, като се има предвид, че първата инстанция не е дала указания за представяне на доказателства във връзка с установяване на индивидуалния характер на договарянето при сключване на договора, следва ли въззивната инстанция да укаже на страната, която носи доказателствената тежест, да посочи относими за делото доказателства, които са пропуснати да бъдат представени в първата инстанция поради непълнота на доклада и на указанията на първоинстанционния съд?“ – въпрос, решен в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. /4/ „Когато в договора за ипотечен банков кредит е предвидено, че уговорената възнаградителна лихва по кредита включва променлива компонента – базов лихвен процент (БЛП), която през срока на договора се променя в зависимост от обективни фактори (например един от тях е лихвеният мерител Софибор), като банката има право да промени без предизвестие БЛП, а всяко изменение на БЛП се обявява незабавно в банковите салони и на интернет страницата на банката, следва ли в такъв случай съдът да приложи изключението по чл.144, ал.2, т.1, вр. чл.143, т.10 З.?“, /5/ „След като предоставянето на банков кредит е финансова услуга, а уговорената възнаградителна лихва по кредита е цената на услугата и след като съгласно договора за кредит е уговорено, че лихвата може да се променя през срока на договора, а изменението на лихвата по кредита е свързано с изменения на индекс или лихвен процент на финансовия пазар, които са извън контрола на банката (какъвто е случаят с лихвения мерител Софибор), следва ли в такъв случай съдът да приложи изключението по чл.144, ал.3, т.1, вр. чл.143, т.10 и т.12 З.?“, /6/ „За да приложи изключението по чл.144, ал.2, т.1, вр. чл.143, т.10 З., достатъчно ли е договорът за ипотечен банков кредит да предвижда общото право на потребителя по всяко време едностранно да прекрати договора, като предсрочно погаси задължението си до края на срока на договора, макар и за това да дължи плащане на такса върху остатъка от главницата, която ще трябва предсрочно да върне или за приложението на това изключение е необходимо правото потребителят „незабавно да прекрати договора“ да е предвидено в договора изрично за хипотезата на чл.144, ал.2, т.1, а именно – когато с оспорената клауза „доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя или на потребителя, или стойността на всички други разходи, свързани с финансовите услуги?“
Първите две групи от въпроси, свързани с определянето на цената на иск за обявяване за нищожни като неравноправни клаузи от договора за кредит, са неотносими за спора, тъй като исковете са неоценяеми, предвид изложеното по-горе относно допустимостта на касационното обжалване, поради което въпросът за цена на исковете се явява неотносим за спора. Същият е от значение само при оценяемите искове, с оглед на което в случая не е осъществен общият критерий по чл.280, ал.1 ГПК.
Третият въпрос не може да обуслови допускането на касационния контрол, тъй като възражение за непълнота на доклада не е направено от касатора във въззивната му жалба. Съгласно т.2 от Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. Само ако въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допеснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
Четвъртият въпрос не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като неприлагането на изключението по чл.144, ал.2, т.1 З. е изведено от обстоятелството, че не е налице втората предпоставка за това – възможността да се прекрати от потребителя незабавно и безусловно договора при едностранното увеличение на лихвата, която предпоставка не се съдържа във въпроса и следователно същият не е обуславящ за изхода на спора по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Нещо повече, въпросът се основава на твърдение за наличие на основателна причина за промяна без предизвестие на лихвения процент, противно на приетото от въззивната инстанция, че дори да се приеме, че Методологията за определяне на базисен лихвен процент и стойности на БЛП е била оповестена по подходящ начин и е била известна на ищците и макар част от посочените в този акт основания за изменение на възнаградителната лихва да са от обективно естество, те не представляват „основателно съображение за едностранна промяна на възнаградителната лихва”, тъй като не е установен нито размерът на промяната на БЛП при изменение на съответния обективен показател, нито е предвидена правната възможност същият да бъде намаляван при снижаване на нефиксирания индекс /променлив компонент/, формиращ възнаградителната лихва. Относно извода на съда, че изменението лихвения процент зависи реално от волята на банката, поради което има субективен характер, не е поставен въпрос от касатора. Ето защо, шестият въпрос, свързан отново с приложението на чл.144, ал.2, т.1 З., също не покрива общото основание за допускане на решението до касация, тъй като в него не се съдържа позоваване на „основателна причина”, явяваща се част от фактическия състав на изключението по чл.144, ал.2, т.1 З.. Освен това, посочената разпоредба касае правото на прекратяване едностранно на договора от потребителя в хипотеза на несъгласие с едностранното увеличение на възнаградителна лихва, без заплащането му, поради което извън предмета на спора е наличието на клаузи, предвиждащи правото на предсрочно изпълнение на договора от потребителя, водещо като последица до прекратяването му, в която хипотеза следва да се заплати увеличения размер на лихвата.
Петият въпрос също не може да предпостави допускането на съдебния контрол, тъй като даденото от въззивният съд разрешение е в съответствие с формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС – решение № 424/ 02.12.2015г. по гр.д. № 1899/ 2015г. на IV ГО на ВКС, която се споделя от настоящия състав и според която, чл.144, ал.3, т.1 З. не намира приложение, дори обстоятелството, свързано с изменение на лихвата, да настъпва обективно, то се явява поставено в зависимост от волята на кредитора, когато липсва яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно променливата лихва, респ. липсва обвързване на конкретния размер на повишението на лихвата с размера на покачване на индекса, като само от банката зависи с колко точно ще се промени лихвата, без тя да е длъжна да се съобрази с конкретно изменение на пазарния индекс, съответно липсва възможност и гаранция за реципрочно намаление на лихвата при понижаване на индекса, какъвто е и настоящият случай.
С оглед горното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касация.
Предвид изхода на спора на всеки от ответниците по касацията следва да бъдат присъдени направените от тях разноски в размер на 1500 лева- заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 609 от 26.01.2015г. по в.гр.д. № 921/2014г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА [фирма],[ЕИК]. да заплати на В. К. Н., ЕГН [ЕГН], и И. В. Н., ЕГН [ЕГН], по 1500 лева на всеки от тях – направени по делото разноски.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.