9
определение по гр.д.№ 4628 от 2013 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 632
София, 11.12.2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четвърти декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 4628 по описа за 2013 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на А. Н. Н., Е. И. Н. и [фирма] срещу решение № 448 от 12.03.2013 г. по в.гр.д.№ 117 от 2013 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 3923 от 24.11.2010 г. по гр.д.№ 12906 от 2009 г. на Варненския районен съд, 21-ви състав за уважаване на предявените от П. Н. Д. срещу А. Н. Н., Е. И. Н. и [фирма] искове с правно основание чл.108 от ЗС и с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за собственост върху следния недвижим имот: реална част с площ от 477 кв.м. от ПИ с идентификатор 10135.3513.611 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-64 от 16.05.2008 г., находяща се в [населено място], м.”Шашкъна”, включена в УПИ IX-444 в кв.2 по плана на 26 микрорайон на [населено място] при граници на претендираната част: ПИ № 532, улица по регулация и останалата част от УПИ IX-444, защрихована със син цвят на скицата, намираща се на лист 96 от делото на РС-Варна и представляваща неразделна част от решението.
В касационните жалби се твърди, че решението на Варненския окръжен е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основания за допустимост на касационното обжалване жалбоподателят А. Н. Н. сочи чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Твърди, че обжалваното решение противоречи на задължителна и незадължителна практика на съдилищата в страната /решение № 371 от 28.07.2010 г. по гр.д.№ 1007 от 2009 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 126 от 17.08.2011 г. по гр.д.№ 337 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 243 от 18.10.2011 г. по гр.д.№ 1146 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 388 от 28.02.2012 г. по гр.д.№ 983 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о. и решение № 82 от 25.02.2009 г. по адм.д.№ 456 от 2008 г. на Административен съд София-област/ по следните правни въпроси: 1. Допустимо ли е с решението си гражданският съд да анализира и изменя смисъла на административен акт, без да е сезиран с такова искане и извън неговата компетентност, 2. Допустимо ли е гражданският съд да тълкува разширително решение на административен съд и по този начин да изменя смисъла му, 3. Допустимо ли е съдът да обвързва фактическото владение на недвижим имот с влизане в сила и прилагане на регулационните граници, 4. Следва ли субективното отношение към имота да се съди съобразно административните промени в регулационния план, тоест допустимо ли е да се оценява субективния елемент на владението с влизане в сила и прилагане на административни актове. Освен това, жалбоподателят счита, че произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основания за допустимост на касационното обжалване пълномощникът на касаторите Е. И. Н. и [фирма] сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Твърди, че решението противоречи на задължителна практика на ВКС /Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 г. по тълк.гр.д.№ 3 от 2010 г. на ОСГК на ВКС, решение № 708 от 02.12.2010 г. по гр.д.№ 1521 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 350 от 22.04.2009 г. по гр.д.№ 693 от 2008 г. на ВКС, Трето г.о., решение № 97 от 29.03.2011 г. по гр.д.№ 431 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о./ по следните правни въпроси: 1. Дали намира приложение чл.16, ал.5 и 6 от ЗУТ, когато в заповедта за придаване по регулация се включват съседни парцели- собственост на физически лица, или в тези случаи се прилага чл.17, ал.1 от ЗУТ, 2. Кога и по отношение на кои имоти влиза в сила заповед № Г-176 от 27.10.2003 г., 3. Процесуален въпрос относно добросъвестното владение на тези жалбоподатели. Освен това се твърди, че произнасянето на ВКС по горепосочените въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Сочат се още няколко въпроси, които според касаторите биха били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1. Има ли вещно действие влязъл в сила ПУП, с който за цял квартал за първи път се урегулират неурегулирани поземлени имоти и в частност налице ли е отчуждаване на собственост, респективно придобиване на такава по отношение на частите от поземлените имоти, които по силата на ПУП се придават към друг поземлен имот с цел образуване на УПИ, 2. Заповедта по чл.16, ал.5 от ЗУТ има ли непосредствено отчуждително действие и когато към един парцел са придадени части от съседни имоти, придадените части стават ли собственост на лицето, на което принадлежи парцела и 3. Добросъвестен ли е владелецът, установил владение на придадената по силата на регулацията част от съседен имот, при условие, че регулацията не е влязла в сила.
С писмени отговори от 12.06.2013 г. ответникът по жалбите П. Н. Д. оспорва същите. Претендира за разноски.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационната жалба счита следното:
I. ПО КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА НА А. Н. Н.: За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за уважаване на предявените искове за собственост, въззивният съд е приел, че процесната част от имот с площ от 477 кв.м. е собственост на ищеца П. Н. Д. на основание реституция по реда на З. по З., З., З., ЗДИ и ЗС, че представлява част от стар имот с пл.№ 4379 с площ от 1550 кв.м. и е попълнена в кадастралния план от 2001 г. като самостоятелен имот с пл.№ 488. Ответниците А. и Е. Николаеви са придобили по силата на нотариален акт № 13 от 31.10.2003 г. съседния имот: имот с пл.№ 4378 /стар/, идентичен с имот с пл.№ 444 с площ от 990 кв.м., който е послужил като основа за образуване на УПИ IX-444 с площ от 853 кв.м. За неоснователно е прието възражението на ответниците, че процесната част е била включена в границите на парцел УПИ IX-444 по силата на заповед № Г-176 от 27.10.2003 г. и заповед № 64 от 15.11.2007 г. По отношение на първата заповед е прието, че тя не е била приложена, не е влязла в сила за двата съседни имота, а по отношение на заповед № 64 от 15.11.2007 г. е прието, че тя няма отчуждително действие, тъй като при действието на ЗУТ такова действие имат само заповедите по чл.16 от ЗУТ, а по същество тази заповед не е заповед по чл.16 от ЗУТ /чл.16 от ЗУТ намира приложение само при уреждане на отношенията между собственици и общината, а когато се прехвърля собственост от едно физическо лице на друго, а не на общината, това не може да стане по реда на чл.16, ал.5 от ЗУТ, а с договор между тях по реда на чл.17, ал.1 от ЗУТ/. Съдът приема за неоснователно и възражението на ответниците за придобиване на спорната част от имот по давност, тъй като от установяване на владението върху парцела /респ.от датата на договора за покупко-продажба на имота през 2003 г./ до подаване на исковата молба по настоящото дело на 26.11.2009 г. не са изтекли 10 години /необходими съгласно чл.79, ал.1 от ЗС за придобиване на имот по давност при недобросъвестно владение/, а в случая не може да се приложи кратката давност, тъй като процесната част не е била владяна от ответниците на основание, което да е било годно да ги направи собственици: нотариалният акт № 13 от 2003 г. е за придобиване на имот пл.№ 4378, докато процесната част е била част от имот пл.№ 4379, собственост на ищеца, а заповедите от 2003 г. и от 2007 г., предвиждащи включване на процесната част към съседния собствен на ответниците парцел, нямат отчуждително действие.
Така постановеното решение не противоречи на посочените от касатора решения на ВКС:
1. В решение № 371 от 28.07.2010 г. по гр.д.№ 1007 от 2009 г. на ВКС, Четвърто г.о. е прието, че обезщетяването на собствениците на имоти в случаите по чл.16, ал.1 от ЗУТ следва да се извърши със заповедта на кмета на общината по чл.16, ал.5 от ЗУТ и че отчуждителният ефект на заповедта по чл.16, ал.1 от ЗУТ в полза на общината настъпва от момента на влизане в сила на плана. Това решение е неотносимо към настоящото дело, по което е прието от съда, че ответниците не са придобили собствеността на процесната част от имота не защото плана по чл.16, ал.1 от ЗУТ и заповедта по чл.16, ал.5 от ЗУТ нямат пряко отчуждително действие, а защото по същество няма такава заповед: издадената на това основание заповед от 2007 г. в частта за границата между двата спорни имота не предвижда отнемане на част от имота на ищеца в полза на общината за изграждане на обекти на социалната инфраструктура- публична собственост, на озеленените площи, обединени в зелена система, и на общите мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура, а предвижда придаване по регулация на част от имота на ищеца към имота на ответниците, което придаване при действието на ЗУТ няма отчуждително действие, ако липсва заявление и предварителен договор между собствениците на двата съседни имота за това придаване.
2. Решение № 126 от 17.08.2011 г. по гр.д.№ 337 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о. касае част от имот, която не е придаваемо място и по отношение на която не се прилагат разпоредбите за уреждане на отношенията чрез заплащане на обезщетение, респективно за връщане на имота с оглед приложението на пар.8, ал.1 от ПР на ЗУТ. Тоест, в това решение не е разгледан въпрос, който е относим към настоящото дело, поради което няма как да е налице противоречие на обжалваното решение с това решение на ВКС.
3. В решение № 243 от 18.10.2011 г. по гр.д.№ 1146 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о. е прието, че собствеността на придаваемите части преминава по силата на самата регулация, като регулацията придобива значение на безусловно придобивно основание от деня, когато е приложена. Това решение също не касае въпрос, относим към настоящото дело: в него има произнасяне по въпроса има ли пряко отчуждителното действие дворищно-регулационния план, издаден при действието на З. /отм./, докато по настоящото дело се поставя за разглеждане въпроса в кои случаи заповедта за одобрение на регулационен план, издадена при действието на ЗУТ, има пряко отчуждително действие. Отговорът на този въпрос е коренно различен от отговора, даден в горепосоченото решение на ВКС, с оглед на това, че в ЗУТ уредбата е коренно различна: при действието на З. дворищно регулационните планове, предвиждащи придаване по регулация на част от един имот към съседен парцел или образуване на съсобствен парцел от два маломерни имота, имат пряко отчуждително действие, докато при действието на ЗУТ дворищно-регулационните планове по принцип нямат такова отчуждително действие.
4. В решение № 388 от 28.02.2012 г. по гр.д.№ 983 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о. е прието, че последващото привеждане на границите на имотите в съответствие с границите на правото на собственост регистрира настъпилото връщане на собствеността, но не е условие за прекратяване на отчуждителното действие на дворищно регулационния план. Освен това, собствениците разполагат с възможността по пар.8, ал.2, т.1 от ПР на ЗУТ да приложат регулацията и с договор за прехвърляне на собствеността в нотариална форма. Това решение също е неотносимо към настоящото дело, тъй като разглежда въпроса за отпадане на отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени към датата на влизане в сила на ЗУТ дворищно-регулационни планове, предвиждащи придаване по регулация, докато по настоящото дело такъв въпрос въобще не се поставя. Същественият по настоящото дело въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд в решението си е: дали издадена след влизане в сила на ЗУТ заповед за одобрение на план за регулация и застрояване, предвиждащ придаване по регулация на част от един имот-собственост на физическо лице към друг съседен нему имот-собственост на друго физическо лице, има пряко отчуждително действие за придадената част.
5. Решение № 82 от 25.02.2009 г. по адм.д.№ 456 от 2008 г. на Административен съд София-област не е практика на граждански съдилища, поради което не формира противоречива практика на гражданските съдилища и съответно не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд на основание чл.280, ал.1, т.2 от
ГПК.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд по поставените от касатора А. Н. в изложението му въпроси: Първият и вторият въпроси /допустимо ли е с решението си гражданският съд да анализира и изменя смисъла на административен акт, без да е сезиран с такова искане и извън неговата компетентност и допустимо ли е гражданския съд да тълкува разширително решение на административен съд и по този начин да изменя смисъла му/ не са въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като не са обусловили решаващите изводи на съда в обжалваното решение: в това решението съдът не е изменил влязъл в сила административен акт, нито е тълкувал решение на административен съд, а е взел становище по това дали представените от касаторите административни актове /заповед № Г-176 от 27.10.2003 г. за одобряване на план за регулация и застрояване и заповед № 64 от 15.11.2007 г. за определяне границите на УПИ на основание чл.16, ал.5 от ЗУТ/ имат пряко отчуждително действие: приел е че тези актове нямат пряко отчуждително действие за частта от имота на ищеца, която по силата на тези заповеди се придава по регулация към имота на ответниците.
Третият и четвъртият въпроси /допустимо ли е съдът да обвързва фактическото владение на недвижим имот с влизане в сила и прилагане на регулационните граници и следва ли субективното отношение към имота да се съди съобразно административните промени в регулационния план, тоест допустимо ли е да се оценява субективния елемент на владението с влизане в сила и прилагане на административните актове/ също не са въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като не са обусловили изводите на съда в обжалваното решение: В решението въззивният съд не е обвързал фактическото владение на имота с влизане в сила и прилагане на регулационен план и не е оценил субективния елемент на владението с влизане в сила и прилагане на административни актове. Напротив, приел е, че ответниците са владяли процесната част от имот с намерението да я своят, независимо от това дали заповедта за одобрение на плана за регулация и застрояване от 2003 г. е влязла в сила/, но е счел, че ответниците не са добросъвестни владелци на процесната част, тъй като не са владяли тази част на правно основание, което е годно да ги направи собственици: тъй като процесната част от имот не е била част от закупения от ответниците с нотариален акт № 13 от 2003 г. имот /с този нотариален акт те са закупили имот пл.№ 4378, идентичен с имот № 444, докато процесната част е част от имот пл.№ 4379, идентичен с имот № 488/ и не е била придобита чрез придаване по регулация, тъй като одобреният със заповедите от 2003 г. и 2007 г. план за регулация и застрояване няма пряко отчуждително действие за спорната част от имота, представляваща придадена по регулация част от имот на едно физическо лице към съседен имот на друго физическо лице.
Поради всичко гореизложено касационната жалба на А. Н. не следва да се допуска до касационно разглеждане.
II. ПО КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА НА Е. И. Н. И [фирма]: Липсва противоречие между обжалваното решение и посочената от тези касатори задължителна практика на ВКС:
1. В Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 г. по тълк.гр.д.№ 3 от 2010 г. на ОСГК на ВКС е прието, че при действието на ЗУТ принудително, без съгласието на собствениците, изменение на границите на поземлените имоти се допуска само по изключение- например в хипотезата на чл.16 от ЗУТ. Съгласно чл.15, ал.2, 3, 4 и 5 от ЗУТ изменението на подробен устройствен план, касаещо придаване на части от един имот към съседен нему имот, се допуска само със съгласието на собствениците на двата имота, изразено със заявление и предварителен договор. Същото е прието и в обжалваното решение: че процесната част не е придобита в собственост от ответниците по силата на придаване по регулация по заповедта за одобрение на плана за регулация и застрояване от 2003 г., тъй като в случая не е налице хипотезата на чл.16 от ЗУТ- не се касае да отчуждаване на част от имот- собственост на физическо лице в полза на общината за изграждане на обекти на социалната инфраструктура- публична собственост, на озеленените площи, обединени в зелена система, и на общите мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура, а се касае за придаване по регулация към съседен имот, собственост на друго физическо лице, което при действието на ЗУТ може да стане само с договор между собствениците на двата съседни имота, какъвто в случая не е налице.
2. В решение № 708 от 02.12.2010 г. по гр.д.№ 1521 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о. е прието, че протоколът от заседанието на ИК на СГНС е официален свидетелстващ документ, който има обвързваща съда доказателствена сила, която не е опровергана от оспорващата го страна. В решение № 350 от 22.04.2009 г. по гр.д.№ 693 от 2008 г. на ВКС, Трето г.о. е прието, че заповедта за одобрение на регулационен план е официален документ, който се ползват с обвързваща съда доказателствена сила, която в случая не е оборена. По настоящото дело, макар и не изрично, по същество е прието същото: че протоколът на общината, че заповед № Г-176 от 27.10.2003 г. е влязла в сила, и самата заповед, имат горепосочената доказателствена сила, но че тази заповед няма пряко отчуждително действие за процесната част от имота на ищеца.
3. В решение № 97 от 29.03.2011 г. по гр.д.№ 431 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о. е прието, че владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. В обжалваното решение е прието същото: че ответниците не са добросъвестни владелци, тъй като не са владяли процесната част от имот на основание, което да е било годно да ги направи собственици /нотариалният акт № 13 от 2003 г. е за придобиване на имот пл.№ 4378, докато процесната част е била част от собствения на ищеца имот пл.№ 4379, а заповедите от 2003 г. и от 2007 г., предвиждащи включване на процесната част към имота на ответниците, нямат пряко отчуждително действие/.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд по поставените от касаторите Е. Н. и [фирма] в изложението им въпроси, така както е разяснено това основание в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на О. на ВКС: По въпросите: дали намира приложение чл.16, ал.5 и 6 от ЗУТ, когато в заповедта за придаване по регулация се включват съседни парцели- собственост на физически лица или в тези случаи се прилага чл.17, ал.1 от ЗУТ, дали заповедта по чл.16, ал.5 от ЗУТ има непосредствено отчуждително действие и когато с нея към един парцел са придадени части от съседни имоти, придадените части стават ли собственост на лицето, на което принадлежи парцела и има ли вещно действие влязъл в сила ПУП, с който за цял квартал за първи път се урегулират неурегулирани поземлени имоти и в частност налице ли е отчуждаване на собственост, респективно придобиване на такава по отношение на частите от поземлените имоти, които по силата на ПУП се придават към друг поземлен имот с цел образуване на УПИ, е даден отговор в задължителна практика на ВКС: Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 г. по тълк.гр.д.№ 3 от 2010 г. на ОСГК на ВКС, според което при действието на ЗУТ прехвърлянето на част от имот- собственост на физическо лице към съседен имот- собственост на друго физическо лице става само по съгласие между собствениците на двата имота и заповедите за одобрение на подробен устройствен план, предвиждащ отчуждаване на част от имот, имат пряко отчуждително действие само в хипотезата на чл.16 от ЗУТ- при отчуждаване на част от имот в полза на общината за изграждане на обекти на социалната инфраструктура- публична собственост, на зелените площи, обединени в зелена система, и на общите мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура. От постановяване на тази практика не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат нейната промяна.
Независимо от горното, следва да се има предвид, че тези въпроси вече са решение в постановеното по настоящото дело решение на ВКС № 328 от 09.01.2013 г. по гр.д.№ 756 от 2011 г., постановено при първото касационно разглеждане на спора, поради което не могат да бъдат пререшавани при настоящото касационно обжалване.
Вторият посочен въпрос /кога и по отношение на кои имоти влиза в сила заповед № Г-176 от 27.10.2003 г. / е правен, а е фактически въпрос.
Въпросът добросъвестен ли е владелецът, установил владение на придадената по силата на регулацията част от съседен имот при условие, че регулацията не е влязла в сила, също не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, който би могъл да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като по настоящото дело не се касае до владение въз основа на невлязла в сила регулация, а до владение върху имот въз основа на влязъл в сила план за регулация и застрояване от 2003 г., който обаче няма пряко отчуждително действие за частта от имота на ищеца, която с този план е била придадена по регулация към имота на ответниците- тоест не представлява годно правно основание за придобиване на собствеността по смисъла на чл.70, ал.1 от ЗС.
Поради всичко гореизложено касационната жалба на Е. Н. и на [фирма] също не следва да бъде допускана до касационно разглеждане.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 от ГПК във връзка с чл.78 от ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да запратят на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 450 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 448 от 12.03.2013 г. по в.гр.д.№ 117 от 2013 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение.
ОСЪЖДА А. Н. Н. от [населено място], м.”Салтанат” № 58, ет.2, Е. И. Н. и [фирма] последните двама със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.5, офис 501, чрез адв.М. Д. да заплатят на П. Н. Д. от [населено място], [улица]І 50, вх.Б, ет.1, ап.2 на основание чл.78 от ГПК разноски по делото в размер на 450 лв. /четиристотин и петдесет лева/.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.