О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 632
София, 12.11.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1024/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. П. Г. срещу решение №2761 от 26.11.2018г., постановено по в.гр.д.№2800/2018г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 7 с-в, с което е потвърдено решение от 22.02.2018г. по гр.д.№9746/2017г. на Софийски градски съд, ГО, І-23 с-в, в обжалваната му част.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният състав не е направил пълен и обоснован анализ на доказателствата по делото, поради което не е отчел в достатъчна степен вида и характера на получените от ищцата увреждания, както и продължителността на възстановителния период. Сочи се, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът не е взел предвид постоянно увеличаващите се лимити на отговорността на застрахователите по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”. Според касаторката апелативният състав не се е съобразил и с направеното уточнение на претенцията за лихви в съдебното заседание на 02.02.2018г., поради което неправилно е приел, че лихва за забава се дължи от 03.05.2017г. вместо от 18.04.2016г. Претендира се отмяна на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковата претенция за обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 30 000лв. до 55 000лв., уважаване на претенцията за посочената разлика от 25 000лв., ведно с лихви за забава върху обезщетенията за неимуществени и имуществени вреди, считано от 18.04.2016г., както и присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗА за процесуалното представителство на ищцата пред въззивната и пред касационната инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката сочи като основание за допускане на касационно обжалване разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, обоснована с твърдението за наличие на очевидна неправилност на въззивния съдебен акт. Отделно са формулирани като значими за изхода на делото следните въпроси, по отношение на които твърди че са налице предпоставките за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК:
1. „Приложима ли е правната норма на чл.429, ал.3 КЗ, в която е уредено задължение на застрахователя за лихви от датата на уведомяване от застрахования или от датата на уведомяване или предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице и предвид установеното задължение за деликвента да уведоми застрахователя в 7-дневен срок от датата на настъпване на застрахователното събитие, при изпълнение на това задължение, за застрахователя по задължителна застраховка гражданска отговорност на автомобилистите, възниква ли задължение за плащане на лихви към пострадалия от 7-мия ден след настъпване на застраховатилното събитие?”. Твърди се, че въпросът е от значение за точонто прилагане на закона, както и за развитието на правото.
2.1. „Длъжен ли е въззивният съд повторно за разреши материалноправния спор и свързана ли е дейността му с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложената материалноправна норма – длъжен ли е въззивният съд да реши спора по същество, като изложи собственото си становище по крайния изход на спора?”.
2.2. „Липсата на обсъждане на налични по делото доказателства /1. доказателствата за изменение на иска за началния момент на дължимост на лихви; 2. доказателства за продължителността на лечението и наличните последици при пострадалата/ представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?”.
Според касаторката тези въпроси обосновават предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като се твърди, че са решени в противоречие с т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; т.19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС; решение №42/05.03.2014г. по гр.д. №5488/2013г. на ВКС, IV г. о.,; определение № 1006/15.10.2010г., по гр.д.№619/2010 г. III г. о. на ВКС, решение №11 от 21.IV.1994 г. по гр.д.№4900/1993г., ВКС, III г. о., решение №87 от 4.IX. 1958г. по гр.д. №55/58г., ОСГК на ВС.
3. „Длъжен ли е съдът да изложи съображения но въведените с въззивната жалба доводи за пълното съдържание на събрания доказателствен материал /в случая са изложени редица доводи за началния момент на дължимост на лихви и за последиците от травмите за пострадалата/ и несъобразяването му от първоинстанционния съд в цялост?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с Решение № 157/11.02.2016г. по т.д.№3638/2016 г., I т. о. на ВКС и решение №331/04.07.2011г. по гр.д.№1649/2010 г.. IV г. о. на ВКС.
4.1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя;
4.2. „Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалата и последици за здравето и психиката й и да съобрази значението на всяко увреждане и характера, продължителността и значението на последиците; длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?”
Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВ №4/68г., в решение №151/12.11.2013г. по т.д.№ 486/2012г. на II т. о. на ВКС, решение №104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на I т. о. на ВКС., определение №42/25.01.2018г., по т. д. №1565/17г., II т.о. на ВКС; определение №271/02.05.2018г., по т. д. №2346/17 г., II т. о. на ВКС; определение №123/26.02.18г., по т.д. №2236/17 г., II т. о. на ВКС; определение № 446/06.07.2018г., по т.д.№840/18 г., II т. о. на ВКС; решение №151/12.11.2013г по т.д.№486/2012г. на II т. о. на ВКС; решение № 104/25.07.2014г. по т.д.№2998/2013г. на I т. о. на ВКС; решение № 28/09.04.201 г. по т д №1948/2013г. на II т. о. на ВКС.
4.3. „Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направено в обжалваното решение?” Касаторът счита, че този формулиран от него въпрос обосновава предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
4.4. „Кои са критериите са определяне на справедливото обезщетение?”
4.5. „За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ти прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията.”.
Според жалбоподателката тези въпроси са решени в противоречие с решение №124/11.11.2010г. по т.д №708/2009г., П т. о. на ВКС; решение № 88/17.06.2014г. по т.д.№2974/2013г. на II т.о. на ВКС., решение № 28/09.04.2014 г. по т.д.№1948/2013г. на II т.о. на ВКС, решение №88/09.07.2012г. по т.д.№1015/2011г. на II т. о. на ВКС.
5.1. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата. Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетения в много но-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2004 – 2008 г./, но при лимит 5- 10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия. Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установения лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието. Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащият лимит? . Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с решение №27/15.04.2015г. по т.д.№457/2014г. на II т. о. на ВКС и решение № 28/09.04.2014г. по т.д №1948/2013г. на II т. о. на ВКС.
5.2. „Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с постановките в решение №184/08.11.2011г. по т.д.№ 217/2011г. на II т.о. на ВКС и определение №360/29.03.2017г. по т.д.№ 60316/2016 г. на IV г. о. на ВКС.
5.3. „Релевантни ли са за критериите но чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите н социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?”.
5.4. „В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите?” Този въпрос според касаторката е решен в противоречие с решение № 28/09.04.2014 г., по т.д.№1948/2013г. на II т. о. на ВКС.
6.1. „”Релевантни ли за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане?” 6.2 „Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение?” 6.3. „Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативни емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение?” . Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с решение 23/25.03.2014 г., по т. д. № 1154/2013 г. на II т. о. на ВКС, в пълно отклонение с установените в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии и с постоянната практика, обективирана в:рРешение №1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т. о.; решение № 66/03.07.2012г. по т. д .№619/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решени № 83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008 г. на ВКС, II т. о.;
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество ЗД „Б. И.” АД.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касаторката по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение от 22.02.2018г. по гр.д.№9746/2017г. на Софийски градски съд в обжалваната му част, с която е отхвърлен иска на Д. П. Г. против ЗД „Б. И.” АД с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 30 000лв. до 60 000лв. и с която са присъдени лихви за забава върху обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди, считано от 03.05.2017г.
С оглед липсата на обжалване на първоинстанционното решение в осъдителната му част от ответното дружество, въззивният състав е приел за установено със СПН, че е ангажирана отговорността на ЗД „Б. И.” АД по чл.432, ал.1 КЗ за обезщетяване на вредите на ищцата Д. Г., причинени при ПТП, настъпило на 11.04.2016г. по вина на застрахования при ответното дружество водач на л.а. „Шевролет К.” с врем.рег.№885 Н163 СТ 35 88 СР И. Д. В.. Съобразно правомощията си по чл.269 ГПК апелативният състав е обсъдил оплакванията на жалбоподателката относно определения от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди и относно датата, от която са присъдени лихви за забава.
Въззивният състав е посочил, че от заключението по извършената съдебно-медицинска експертиза се установява, че в резултат от процесното ПТП ищцата Д. Г. е получила счупване на двата кондила на лявата голямопищялна кост, счупване на главичката на лявата малкопищялна кост, като обичайният процес на възстановяване при този вид увреда продължава около 5-6 месеца. Съдът е отразил, че от приложената медицинска документация е видно, че възстановителният период при ищцата е протекъл на два етапа – от датата на ПТП за около два месеца и половина, а малко по-късно още 3-4 месеца, но по консервативен начин. Позававайки се на показанията на свидетеля И. Г. въззивният състав е приел за установено, че в продължение на три-четири месеца ищцата е лежала и не е можела да се обслужва сама, след което са започнали да я вдигат и да се опитва да проходи с патерици. Самостоятелно ищцата е започнала да се движи през месец септември 2016г. с помощта на бастун.
Въззивният състав е отразил, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди се е съобразил с разясненията, дадени с ППВС №4/1968г., съгласно които следва да бъдат преценени характера на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Съдът е посочил, че злополуката е настъпила при действието на застрахователните лимити на отговорността на застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност на автомобилистите”, посочени в сега действащия КЗ в сила от 01.01.2016г. На тази база въззивният състав е приел, че определеното от първата инстанция обезщетение за неимуществените вреди на ищцата в размер на 30 000лв. е справедливо. Според съда този извод не се променя от показанията на разпитания пред въззивната инстанция свидетел доколкото показанията му относно периода за възстановяването на ищцата се подкрепят само частично от изслушаната пред СГС съдебно-медицинска експертиза, изготвена от д-р Д., и с оглед евентуалната заинтересованост на свидетеля по смисъла на чл.172 ГПК, предвид това, че с ищцата са роднини по права линия.
Апелативният съд е приел за неоснователно оплакването във въззивната жалба относно началната дата, от която е присъдена мораторна лихва за забава като е посочил, че „буди недоумение” защо във въззивната жалба се счита, че лихвата трябва да се присъди от 18.04.2016г., след като в самата искова молба, изрично е заявено, че претенцията за мораторна лихва върху обезщетението се иска от 03.05.2017г., с твърдение от представителя на самата ищца, че на тази дата изтича срока за произнасяне от „Б. И.” АД по заведената претенция. Съдът е акцентирал върху факта, че няма изменение на иска в тази насока (за началния момент на искането за законна лихва), така че дори и теоретично лихвата да се дължи от 18.04.2016г., въззивният състав е обвързан с поисканото в исковата молба като обем на закрила (чл. 6, ал. 2 ГПК).
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК твърдението на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Относно приетия за установен от съда период за възстановяване на ищцата, съдът се е позовал на заключението по извършената съдебно-медицинска експертиза и частично на показанията на свидетеля Г., преценявайки ги с оглед обстоятелствата по чл.172 ГПК, което не е в явно противоречие с процесуалните правила, свързани със събирането и преценката на доказателствата Съдът също не е нарушил явно процесуалния закон, приемайки, че в предмета на спора са включени претенции за лихва за забава, считано от 03.05.2017г., както е поискано с исковата молба, а не – считано от 18.04.2016г. съобразно уточнението, направено от ищцата в съдебно заседание на 02.02.2018г., доколкото пред първата инстанция не е допуснато изменение на иска. Съгласно чл.214, ал.2 ГПК не се смята за увеличение на иска прибавянето на изтекли лихви след неговото предявяване. По аргумент за противното, прибавянето от ищеца на лихви, предхождащи завеждането на иска (какъвто е настоящия случай с уточнението, направено в открито заседание), следва да се извърши чрез изменение на иска по реда на чл.214, ал.1 ГПК, което не е било поискано в хода на първоинстанционното производство и каквото не е допускано по реда на чл.214, ал.1 ГПК.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Поставеният от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материалноправен въпрос №1: Приложима ли е правната норма на чл.429, ал.3 КЗ, в която е уредено задължение на застрахователя за лихви от датата на уведомяване от застрахования или от датата на уведомяване или предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице и предвид установеното задължение за деликвента да уведоми застрахователя в 7-дневен срок от датата на настъпване на застрахователното събитие, при изпълнение на това задължение, за застрахователя по задължителна застраховка гражданска отговорност на автомобилистите, възниква ли задължение за плащане на лихви към пострадалия от 7-мия ден след настъпване на застраховатилното събитие?”, не е значим за конкретния правен спор, тъй като не е обусловил решаващата воля на съда. Както бе посочено по-горе относно твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение, свързано с началната дата на присъдените лихви за забава, въззивният съд с оглед липсата на изменение на иска пред първата инстанция, въобще не е обсъждал въпроса дали при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” застрахователят дължи лихва по чл.429, ал.3 КЗ от датата на уведомяване на застрахования или след изтичане на сроковете, посочени в хипотезите по чл.497, ал.1 КЗ.
Всички въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /въпроси № 2.1, № 2.2 и № 3/ относно 1.) задължението на въззивния съд да обсъди всички релевантни за спора доказателства в тяхната съвкупност, 2.) задължението на съда да обсъди всички относими към спора доводи и възражения на страните и 3.) задължението на съда да изложи собствени мотиви като вземе предвид и събраните пред въззивната инстанция доказателства, не могат да обосноват наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касация, тъй като въззивният състав е преценил доказателствата по делото, които е счел за относими за спора и е обсъдил оплакванията във въззивната жалба в контекста на критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, посочени в ППВС №4/1968г. Твърдението на касаторката, че въз основа на събраните по делото доказателства, съдът неточно е възприел фактическата обстановка, по своята същност представлява оплакване на необоснованост на решението, което не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Въпросите на касаторката /№4.1, №4.2, №4.3, №4.4, №4.5, №6.2 и №6.3), свързани с критериите за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, не са решени от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 от ППВС №4/1968г. и в цитираната от касаторката практика на ВКС. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е определил полагащото се в полза на касаторката обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000лв. след изчерпателно обсъждане на всички релевантни за спора факти и след съобразяване с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Не може да обуслови допускане на касация доводът в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства, тъй като този довод съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение и според указанията в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.дело №1/21009г. на ОСГТК на ВКС, е извън обхвата на проверката в производството по чл.288 ГПК.
Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение посочените в изложението въпроси /№5.1, №5.2, №5.3, №5.4 и №6.1/ относно значението на нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” за размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото въззивният съд е посочил, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди взима предвид „действието на застрахователните лимити на отговорността на застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност на автомобилистите”, посочени в сега действащия КЗ в сила от 01.01.2016г.”. Независимо от това следва да се има предвид, че нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, с които касаторката аргументира становището си за несправедлив размер на присъденото обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД. Тези лимити могат да бъдат съобразявани наред с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост.
С касационната жалба е направено твърдение за незаконосъобразност на въззивното решение в частта за разноските по чл.38, ал.1 ЗА, което оплакване е извън компетентността на касационния състав в производството по чл.288 ГПК за преценка на основанията за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2761 от 26.11.2018г., постановено по в.гр.д.№2800/2018г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 7 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: