О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 632
[населено място], 12.07.2013г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шести юни през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 915/2012 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК и е образувано по касационна жалба на [фирма] за отмяна на решение №923 от 6.06.2012г. по гр.д. № 603/2012г. на САС, гражданска колегия. С решението е потвърдено решение №177 от 25.11.2011г. по гр.д. №87/2010г. на Софийския окръжен съд, търговско отделение, четвърти състав. С това решение е отхвърлен установителен иск по чл.422 ГПК, предявен от касатора срещу [фирма] за признаване за установено вземане на ищеца – касатор срещу ответника в размер н 250 000 лв., представляваща част от сумата по споразумение от 26.08.2009г., ведно със законната лихва, считано от 6.10.2009г. до окончателното й заплащане, за която сума има издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 230/2009г. на РС, [населено място].
Ответникът [фирма], с предишно наименование [фирма], счита, че заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не са налице, по подробно изложени съображения. Направено е искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, ТК, състав на първо отделение, като съобрази, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу валидно решение на въвзивен съд, приема за установено следното:
Софийският окръжен съд е отхвърлил установителния иск на [фирма] срещу [фирма] за сумата от 250 000 лв., предявена като дължима по споразумение от 26.08.2009г., ведно с претендираната законна лихва, като неоснователен. По чл.1, ал.1 от споразумението, ответникът е дължал на ищеца 2 293 925 евро, равняващи се на 4 486 523 лв., а по чл.1, ал.2 – 804 520.26 лв. На осн. чл.2 от споразумението ответникът е следвало да заплати на ищеца сумите до 28.08.2009г. За част от сумите / 250 000лв./ ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение и след направено възражение от ответника е предявил установителния иск по чл.422 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, от една страна САС е препратил към правните и фактически изводи на първоинстанционния съд по чл.272 ГПК, но е изложил и самостоятелни мотиви. За същността на споразумението от 26.08.2009г. въззивният съд е приел, че то има характер на ненаименовано съглашение, в което са констатирани наличието на поето от ответното дружество задължения за заплащане на парични суми, без обаче да има белезите на договор за спогодба. С оглед на тази негова особеност, въззивният съд е счел за правилно изследването на отношенията между страните по два договора за заем и договор за заместване в дълг, доколкото те са посочени в споразумението като основание за възникване на ликвидни и изскуеми вземания. За споразумението за заместване в дълг от 11.11.2008г. САС е приел, че доколкото изискуемостта на задължението е обусловена от сбъдването на посоченото в споразумението от 5.11.2008г. условие, в тежест на ищеца е да докаже сбъдването му. Не представянето на доказателства за сбъдване на условието, е основание да се отхвърли частичния иск от общата сума от 2 293 926 евро. Отчетено е също, че в хода на делото не е установено по безспорен начин вземането по двата договора за заем от 22.07.2008г. и 26.08.2008г., защото не са представени доказателства за реалното предаване на сумите от заемодателя на заемателя. Доколкота доказателства за предаване на сумите не са представени, правилно е прието за недоказано получаването на сумите от дружеството – длъжник, независимо от нот.заверената декларация на М. Г. в качеството си на управител, тъй като към датата на заверката тя е била освободена като управител с решение на ОС на ответника от 3.08.2009г., вписано на 27.08.2009г. За представените в първоинстанционното производство писмени доказателства, САС е приел, че събирането им е недопустимо с оглед на преклузията по чл.147 ГПК. За неоснователен е приет довода за недопустимост на възражението срещу заповедта за незабавно изпълнение, доколкото е направен за първи път във въззивното производство.
По основанията за допускане на въззивнотго решение до касационно обжалване, така както са формулирани в Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба:
По първия въпрос може ли възивният съд да постанови решението, без да излага самостоятелни мотиви по отделните пунктове на жалбата, а да препраща към мотивите на РС, не е налице допълнителния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – противоречие с решение № 415 по гр.д. № №1332/2010г. на ВКС, ГК. Не е налице соченото противоречие доколкото въззивният съд е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора и по наведените във въвзивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение. В цитираното решение, съставът на ВКС е констатирал, че въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение и е допълнил единствено, че ищецът не е ангажирал никакви доказателства за това чия собственост е бил недв. имот преди влизане в сила на регулацията, какъвто не е случая по настоящото дело.
По процесуалния въпрос може ли въззивният съд да потвърди решение, което е недопустимо с оглед на факта, че първоинстанционния съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила и по конкретно на чл.146 ГПК, като не е посочил за кои от твърдените факти страните не сочат доказателства, също не е налице противоречие с решение №415 по гр.дело №1332/2010г. В цитираното решение съставът на ВКС не се е произнесъл, че неизпълнението на задължението на първоинстанциония съд по чл.146 ГПК се отразява на допустимостта на обжалвания пред въззивния съд съдебен акт. Настоящия състав на ВКС намира, че доколкото касаторът се позовава на нарушение на процесуална норма за задължение на съда да разграничи спорното от безспорното в процеса в доклада по чл.146 ГПК, не мотивира извод за евентуална недопустимост на обжалваното решение.
Третият формулиран въпрос е може ли въззивният съд да постанови решение без да съобрази доказателствата, които ищецът е поискал, но не са били събрани от първоинстанционния съд, когато представянето им е поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл.146ГПК. В първата си част въпросът е довод за неправилност, поради съществено нарушение на събраните по процесуалните правила, което не може да бъде обсъждано във фазата на селектиране на касационните жалби. Не зависимо от това, съдът е приел преклузия на искането на ищеца за представяне на писмени доказателства. В първоинстанционното производство, ищецът след няколко поредни заседания е направил искане за увеличение на иска, както и приемане на представените с молбата доказателства. След като е отказано изменение на иска с определение на окръжния съд, ищецът не е поддържал искането си за приемане на банковите бордера, представени отново с въззивната жалба. Що се касае до втората част, въпросът е от значение за процеса, но в случая не е обуславящ, доколкото в доклада си по чл.146 ГПК първоинстанциония съд изрично е посочил, че няма обстоятелства по делото, които да не се нуждаят от доказателства / с изкл. на обстоятелствата вписани в търг. Регистър/ и всяка една от страните е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и твърдения – ищецът , че е налице валидно споразумение за сумата от 250 000 лв., по силата на които отв. дължи сумата, а отв. – че не е налице валидно споразумение или не дължи сумите поради плащане или на друго основание. По този въпрос се поддържа допълнителния критерий противоречие с решение № 415 по гр.дело №1332/2010г., решение № 125 по гр.д. №534/2011г. и решение №341 по гр.дело № 252/2011г. на ВКС. По поставения процесуален въпрос не е налице противоречие с решението по гр.д. 534/2011г. доколкото съдът не се е произнесъл по такъв въпрос. По гр.дело № 252/2011г., доколкото в решението е прието, че след като ответникът в отговора на исковата молба не е оспорил фактическата власт върху вещта, по късното му оспорване е преклудирано от разпоредбата на чл.133 ГПК и ищецът не е имал задължение да сочи доказателства и това обстоятелство е следвало да се приеме за безспорно, какъвто не е конкретния случай.
По четвъртия въпрос може ли въззивният съд да постанови решението си при непълнота на доказателствата, като несъобрази относими и допустими доказателства и доказателствени искания, може ли да остави без уважение доказателствени искания, които са относими и допустими в процеса, няма допълнителен критерий. Новата уредба на касационното обжалване изисква във фазата по допустимост касаторът да посочи както общото основание по чл.280, ал.1 ГПК – материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, обусловил изводите на съда за изхода от спора, но той трябва да решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, и/или е от значение за точното прилагане на закона, т.е. трябва да е налице както основната, така и някоя от допълнителните предпоставки на т.т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК. В случая касаторът не е посочил допълнителен критерия по формулирания въпрос, основание да не се допуска решението до касационен контрол./ спр. т.1, ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС/
Касаторът не обосновава довод за допускане на решението на САС по петия въпрос : длъжен ли е въззивният съд, когато пререшава спора, да обсъди всички доказателства по делото, вкл. и тези по които няма произнасяне или неоснователно не са приети от първия съд, на първо място защото не изпълнява общото основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като спора не е пререшен с обжалваното въззивно решение и на второ място не е посочен допълнителен критерий по т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Дружеството – жалбоподател твърди, че в противоречие с решение №311 по гр.дело №503/2011г. на ВКС, въззивният съд във връзка с правомощията си по чл.269 ГПК служебно трябва да изследва дали първоинстанционния съд е допуснал неизпълнение на задължението си по чл.146 ГПК. Въпросът е поставен общо теоретично и е отнесено като нарушение на първоинстанционния съд без да е обосновано какво нарушение е допуснато от първата инстанция и за кои факти не са посочени доказателства В решението съставът на ВКС е приел, че в чл.266, ал.3 ГПК е предвидено, че въззивният съд може да допусне събирането на доказателства, които не са били допуснати от първоинснационния съд поради процесуални нарушения, каквото в случая не е констатирано от въэззивния съд..
Не е обуславящ въпроса по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК : въззивният съд да не кредитира доказателства, които не са оспорени с О. от ответника. Въпросът не е обуславящ изхода на делото и представлява довод за неправилност, поради което не следва да се обсъжда решение №415 по гр.дело №1332/2010г. на ВКС, ГК. Не е в противоречие с цитираното решение. Съдът е обсъждал представените с исковата молба доказателства – споразумение за заместване в дълг от 11.11.2008г. и споразумение от 26.08.2009г. Ответникът не е правил възражения за неистиността на документите / споразумения, договори за заем/ и затова не е откривано производство по оспорването им. Искът е отхвърлен по причина, че ищецът не е представил доказателства, които да установяват по несъмнен начин предаването на парите по договорите за заем, оценени като предварителни договори. За вземането по т.1 на споразумението съдът е приел, че не е доказано ликвидно и изискуемо вземане доколкото, доколкото настъпването им зависи от сбъдване на условието – даване на съгласие от кредитора за заместване на длъжника му [фирма] от поемателя [фирма].
Съгласно т.1 от ТР №1/2001г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В т.8 на изложението касаторът преповтаря някои от предходните въпроси или поставя въпроси които касаят неправилността на обжалвания въпрос, поради което не следва да се обсъждат като въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, както и посочената съдебна практика.
В заключение жалбоподателят не обосновава приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Разноски не се присъждат на ответника по касация за тази инстанция, тъй като не са представени доказателства да са направени / чл.78, ал.3 ГПК/.
Водим от горното ВКС, ТК, състав на първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 923 от 6.06.2012г., постановено по гр.д. № 603/2012г. на САС, гр.к. трети състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: