О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 632
София, 24.11.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 5360/2014г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Д. Х. против решение № 1365 от 28.02.2014 г. по гр.д. № 5998/2013 г. на Софийски градски съд. Жалбоподателката поддържа, че същото е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Счита, че неправилно въззивният съд е приел, че предмет на въззивното производство е било само първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от нея против И. А. иск за делба на дворното място, съставляващо УПИ Х- 870 в кв. 3 по плана на [населено място], м.” В.”, а в частта, с която е бил отхвърлен искът против К. М. за делба на втория етаж от двуетажната жилищна сграда, построена в същото дворно място, първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила. На следващо място твърди, че в противоречие със събраните по делото доказателства и материалния закон съдът е приел, че към 2005 г. вторият етаж от жилищната сграда е бил придобит по давност от съделителя И. А. и съпругата му, поради което същите валидно са се разпоредили с правото си на собственост върху него в полза на съделителката К. М.. Излага доводи и за това, че въззивният съд неправилно е приел, че жилищната сграда е със статут на етажна собственост и неправилно е приложил разпоредбите на чл. 38, ал.1 и 3 ЗС по отношение на дворното място.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателката сочи, че въпросът коя част от първоинстанционното решение е била предмет на въззивно обжалване е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. На следващо място, в противоречие с практиката на ВКС съдът се е произнесъл и по въпроса за собствеността на втория етаж, като е приел, че същият е придобит по давност от съделителя И. А. и съпругата му.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация И. Д. А. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № І-61-31 от 09.07.2012 г. по гр.д. № 14 301/09 г. на Софийски районен съд е допуснато извършването на съдебна делба между М. Д. Х. и И. Д. А. на следните недвижими имоти :Празно дворно място, находящо се в [населено място], кв. В., съставляващо ПИ пл.№ 849 по плана на същата местност, с площ 442 кв.м, както и на първия етаж от двуетажната жилищна сграда, находяща се на ул.”47- ма” № 28 в [населено място],[жк], СО- район К., с площ 77 кв.м, построена в дворното място, съставляващо УПИ Х- 870 в кв. 3 по плана на [населено място], м. В., с площ 555 кв.м, при права ? ид. части за М. Д. Х. и ? ид. част за И. Д. А.. Отхвърлени са предявените от М. Д. Х. искове против И. Д. А. за делба на дворното място, съставляващо УПИ Х- 870, и против К. И. М. за делба на втория етаж от двуетажната жилищна сграда, построена в УПИ Х- 870. За да отхвърли искът за делба на втория етаж първоинстанционният съд е приел, че той е построен през периода 1975-1976 г. от съделителя И. А. със собствени средства и от завършването му той живее в него със семейството си. През 1988 г. бил признат за собственик на този етаж на основание придобивна давност, за което е съставен нотариален акт № 132/ 88 г. Съдът е приел, че към този момент И. А. не е придобил правото на собственост на оригинерно основание предвид разпоредбата на чл. 29 ЗСГ/ отм./, но към 2005 г., когато съпрузите А. са дарили втория етаж на дъщеря си К. М., те вече са придобили по давност правото на собственост, тъй като са владяли имота в продължение на повече от 10 години след отмяната на ЗСГ – 13.03.1990 г. Поради това съдът е приел, че вторият етаж не е съсобствен между страните, а е индивидуална собственост на К. М. и по отношение на него е отхвърлил иска за делба.
Въз основа на извода за принадлежността на правото на собственост върху втория етаж е приел, че жилищната сграда е със статут на етажна собственост, тъй като първият и вторият етажи принадлежат на различни лица. Оттук е направил извод, че дворното място, съставляващо УПИ Х- 870, в което е построена сградата, представлява обща част и по аргумент от чл. 38, ал.3 ЗС не подлежи на делба.
Против първоинстанционното решение е била подадена въззивна жалба от М. Х., в която се сочи, че същото се атакува в частта, с която е отхвърлен искът против И. Д. А. за делба на УПИ Х-870 в кв.3 по плана на [населено място], м. “В.”. В жалбата са изложени доводи за това, че вторият жилищен етаж не е бил придобит по давност на съделителя И. А. и съпругата му, тъй като дворното място е било собственост на общите наследодатели и последните не са дали съгласие по предвидения в чл. 56, ал.2 З./ отм./ ред за извършване на строитетелството му. Следователно, по приращение вторият етаж е станал собственост на общите наследодатели, а след тяхната смърт той е съсобствен между нея и И. А.. Оттук във въззивната жалба се прави извод, че съсобствениците на дворното място и на двата етажа от жилищната сграда са едни и същи лица, поради което не е възникнала етажна собственост и УПИ Х- 870 следва да се допусне до делба между жалбоподателката М. Х. и съделителя И. А..
При тези данни въззивният съд е намерил, че е сезиран с жалба само срещу първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за делба на дворното място. При разрешаването на този въпрос съдът не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС- решение № 300 от 23.07.2013 г. по гр.д. № 1366/2011 г. на ІІІ г.о. В него е прието, че за да се определи дали предмет на въззивно обжалване е цялото първоинстанционно решение или отделна негова част, следва да се изхожда от съдържанието на въззивната жалба, в която страната следва да посочи в какво се състои порочността на първоинстанционното решение и какво е искането й; че когато въведените в жалбата оплаквания са за пороци на цялото решение, а се иска отмяна на негова отделна част, въззивният съд следва да остави жалбата без движение с указания до жалбоподателя да отстрани допусната неяснота; че това правило не се прилага, когато предметният обхват на обжалването следва от естеството на въведените оплаквания, каквато хипотеза е налице в случаите на искане за отмяна на решението по обусловения иск поради неправилна квалификация на спорното право по обуславящия иск. При извършената служебна проверка настоящият състав констатира, че изрично във въззивната жалба е посочено, че се обжалва първоинстанционното решение в частта, с която не е допусната съдебна делба между жалбоподателката и ответника И. А. по отношение на дворното място, съставляващо УПИ Х- 870 в кв.3 по плана на [населено място], м.” В.”. Съответен на така очертания предмет на въззивното производство е и петитума на жалбата: след отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му част да бъде постановено решение по същество, с което да се допусне извършването на делба между жалбоподателката М. Х. и И. А. на дворното място, съставляващо УПИ Х- 870 при права ? ид. части за жалбоподателката и ? ид. съделителя Х.. След като разпоредбата на чл. 63 ЗС допуска собствеността върху земята и собствеността върху сградата да принадлежат на различни лица, не може да се приеме, че спорът за собственост върху сградата / или самостоятелен обект в нея/ е обуславящ по отношение принадлежността на правото на собственост върху земята, за да се счете, съобразно цитираната по- горе практика на ВКС, че е обжалвано решението по обусловен иск, поради което е запазена висящността на делото пред въззивната инстанция и по обуславящия. Въззивната жалба съдържа доводи за това, че в полза на съделителя И. А. и съпругата му З. А. не е било учредено право на строеж за втория етаж, към момента на изграждането му те нямат никакви права върху него и следователно не са били налице предпоставките за възникване на етажна собственост. Няма направени оплаквания във връзка с правилността на решаващите правни изводи на първоинстанционния съд, обосновали отхвърляне на иска за делба на втория етаж, че същият е станал лична собственост на съделителката К. М. като придобит от нея преди предявяване на иска за делба чрез правна сделка, както и че праводателите й – И. А. и З. А. са станали собственици на дарения имот на основание придобивна давност в резултат на упражнено от тях владение в периода 1990-2005 г. Следователно, нито съдържанието на въззивната жалба, нито естеството на релевираните доводи дават основание да се направи извод, че предмет на въззивното обжалване е и първоинстанционното решение в частта, с която искът за делба на втория етаж е бил отхвърлен. Обстоятелството дали с факта на построяване на втория етаж в сградата е възникнала етажна собственост и дали към същия момент дворното място е било със статут на обща част по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС, е ирелевантно по отношение делбата на терена, тъй като без съмнение етажната собственост може да възникне и в по- късен момент като правна последица от придобиването на правото на собственост върху отделните обекти в сградата от различни лица въз основа на правна сделка или по давност. В обобщение, изводът на въззивния съд, че предмет на въззивно обжалване е било само решението на първата инстанция, с което е отхвърлен искът за делба на УПИ Х-870, а в частта, с която е отхвърлен искът за делба на втория жилищен етаж същото като необжалвано е влязло в сила, кореспондира с данните по делото и с трайно установената съдебна практика, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по първия процесуален въпрос. Определящо в случая относно статута на дворното място като обща част по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС и възможността същото да бъде предмет на делба с оглед разпоредбата на ал.3 на същата норма е не дали в него има построена сграда в режим на етажна собственост, а дали всички етажни собственици са и съсобственици на терена или някои от тях имат по отношение на него само ограничено вещно право на строеж.
С оглед на изложеното, втория от формулираните в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси, касаещ придобиването по давност на недвижим имот, е изцяло неотносим към изхода на спора за делба на дворното място, предмет на въззивното производство. Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за делба на втория етаж от двуетажната жилищна сграда, построена в УПИ Х-870 е влязло в сила като необжалвано и не може да бъде предмет на касационно обжалване.
В касационната жалба и изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК е направено оплакване за неправилно приложение на чл. 38, ал.1 и ал.3 ЗС, във връзка с което обаче няма формулиран конкретен правен въпрос. Нарушението на материалния закон не е сред основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК и не може да бъде обсъждано в производството по чл. 288 ГПК.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице посочените от жалбоподателката основания за това.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1365 от 28.02.2014 г. по гр.д. № 5998/2013 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: