О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 632
София ,06.11.2009 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанета Найденова
ЧЛЕНОВЕ: Светла Цачева Албена Бонева
изслуша докладваното от съдията Цачева ч.гр.д. № 461 по описа за 2009 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по 288 ГПК вр. с чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК вр. с 278, ал. 4 ГПК.
С определение № 64 от 28.04.2009 година на Софийски окръжен съд по ч. гр.д. № 204/2009 година е потвърдено определение № 129 от 09.12.2008 година на Ботевградски районен съд по гр.д. № 168/2008 г., в частта му, с която е прекратено производството по обективно съединени искове, предявени от М. Б. К. от гр. С. против Р. С. Л. в качеството и на едноличен търговец с фирма “Р”,гр. Ботевград за допускането му до работа на длъжност “продавач в магазин” в търговски обект в гр. Б. и за възстановяване на заеманата длъжност. С определение № 64 от 28.04.2009 година, Софийски окръжен съд е отменил определението на първоинстанционния съд в частта му, с която е прекратено производството по искове с правно основание чл. 213, ал.2 КТ; чл. 128 КТ;чл. 224, ал.1 КТ и чл. 86 ЗЗД, както и в частта, с която е оставена без уважение молба за допълване на определението в частта му за разноските и е осъдил ищеца М. Б. К. да заплати на ответника Р сумата 300 лева разноски по делото. Въззивният съд е приел, че за ищеца липсва правен интерес от иск за допускането му до работа; че защитата на
това накърнено право се реализира с иск по чл. 213, ал.1, и ал. 2 КТ, както и че с оглед твърденията, че трудовото правоотношение не е прекратено, липсва интерес и от иск за възстановяване на заеманата длъжност. Приел е, че съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК, ответницата има право на разноски при прекратяване на делото, които е присъдил съобразно изплатеното адвокатско възнаграждение и съотношението между допустимите искове и прекратената част от предмета на делото.
Частна жалба срещу определението на Софийски окръжен съд в частта му, с която е прекратено производството по исковете за допускане до работа и възстановяване на заеманата длъжност, както и в частта, с която са присъдени съдебни разноски е постъпила от М. Б. К. от гр. С.. Поддържа се, че обуславящите изхода на делото въпроси относно допустимостта на иск за допускане до работа в хипотеза на незаконно отстраняване извън случаите на прекратяване на трудовото правоотношение, както и по приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК вр. с чл. 36 ЗА и в частност, допустимо ли е присъждане на адвокатско възнаграждение над максималния размер по Наредбата за задължителния минимален размер на адвокатските възнаграждения са от значение за точното приложение на закона.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че частната жалба против въззивното определение е допустима – определението, в частта му за прекратяване на производството, постановено от въззивен съд прегражда по-нататъшното развитие на делото, поради което подлежи на обжалване при условията на чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Производството по частната жалба е допустимо и в частта и срещу определението, с което са присъдени съдебни разноски, подлежащо на касационно обжалване на основание чл. 274, ал.3, т.2 ГПК при условията на чл. 280, ал.1 ГПК.
Жалбата е подадена в срок и редовна.
При проверка за наличие на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Процесуалният въпрос за допустимостта на предявените искове за допускане на работа и за възстановяване на заеманата длъжност е разрешен в съответствие с утвърдената практика на съдилищата, основания за промяна на която не са налице. В съответствие с утвърдената практика, съдът е приел, че преценката за правния интерес се извършва въз основа на обстоятелствата, на които се основава искът – чл. 127, ал.1, т.4 ГПК (чл. 98, б. „г” ГПК) и от съдържанието на спорното право, което се
посочва чрез петитума на исковата молба – чл. 127, ал.1, т.5 ГПК ( чл. 98,
б. „д” ГПК) заедно с вида на търсената защита – преценката налице ли е гражданскоправен спор и дали ищецът е носител на материално право, накърнено от този правен спор. От въведените с исковата молба
обстоятелства, а именно, че трудовият договор на ищеца не е прекратен, но не е допускан до работа и предявения петутим – да бъде осъден работодателят да го допусне да изпълнява трудовите си задължения, не следва извод за наличие на правен интерес от иска. Трудовият договор се сключва както с оглед личността на работника, така и с оглед личността на работодателя, предвид което, въпреки, че отговарят за изпълнението на задълженията за престиране на работна сила и допускане до работа, то реалното изпълнение на тези им задължения не може да бъде осъществено принудително. Предвид характера на договора, сключен с оглед личността на страните, при неявяване на работа, работникът отговаря дисциплинарно и имуществено по чл. 221, ал.2 КТ, но задължението му за явяване на работа не може да бъде осъществено принудително, а за неизпълнение на задължението да допусне работника или служителя на работа през времето, докато трае трудовото правоотношение, работодателят отговаря имуществено на основание чл. 213, ал. 2 КТ, но не може да бъде заставен принудително да приеме и допусне работника до изпълнение на работата му.
В съответствие с утвърдената практика по приложението на чл. 334, ал.1, т.2 КТ, съдът е приел, че за ищеца липсва правен интерес и от предявения иск за възстановяване на заеманата длъжност. Правото да се иска възстановяване на заеманата длъжност възниква с прекратяване на трудовото правоотношение, обусловено е и произтича от атакуване законността на самото уволнение, предвид което липсва интерес от предявяване на иск по чл. 344, ал.1, т.2 КТ при твърдение за съществуващо между страните трудово правоотношение.
Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното определение при условията на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК в частта му за присъдените съдебни разноски. Безсъмнено, при въведено от страната искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът може да присъди разноски в по-нисък размер от направените, но този размер не може да бъде по-нисък от минималния, определен съобразно чл. 36 от ЗА. Няма ограничение за присъждане на размер над минималния, определен по Наредбата за задължителния минимален размер на адвокатските възнаграждения. Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК не е непълна, неясна или противоречива, нито е налице основание за изменение на установената практика по приложението на чл. 64, ал. 4 ГПК (отм.), уреждаща минималния размер при намаляване на адвокатското възнаграждение при прекомерност.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 64 от 28.04.2009 година на Софийски окръжен съд по ч. гр.д. № 204/2009 година. Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: